Отново на този ден се прекланям пред д-р Стефан Черкезов! 

Поклон, докторе!

Настроена съм толкова скептично, към действията и бездействията в наши дни. Запазвам за себе си огорчението, от това, че не останаха такива хора. Желая от сърце да бъда опровергана!

На 15 август, преди 55 години един млад баща целува съпругата си и малката си осем месечна дъщеря и отива на работа.

Автобусът, с който пътува катастрофира и избухва в пламъци. Младият мъж изхвърчал от удара но бил невредим.

Той се връща сред пламъците да вади хората. Сам изважда 47 пътници и спасява живота им. Той самият е бил облечен с бяла найлонова риза и тя се стопява върху тялото му. Косата му също гори. Изгасява я с ръце и продължава да спасява хората. Когато идват линейките, отказва да се качи за да има място за другите. Защото е смятал, че това е негов дълг. Защото младият човек е бил лекар. Неговото име е Стефан Черкезов.

На другия ден издъхва в адски мъки. Неговата малка дъщеря израства без баща.

През следващите трудни за семейството години, никой, абсолютно никой от спасените 47 човека, не е отишъл да благодари за живота си. Никой не е подпомогнал родителите и дъщеря му.

Сега болницата във Велико Търново носи името на д-р Стефан Черкезов, но болката от липса на благодарност, когато е трябвало, остава. 

Винаги съм се чудила, защо има дума за злопаметен човек, а при цялото богатство на българския език, няма дума за човек, който помни доброто. Затова, защото изглежда е нямало нужда!

Тонка Георгиева