Знаете ли какъв е редът, през който трябва да минеш, за да направиш дарение на детски дом? Сложен! Не можеш просто да купиш няколко колички от магазина и да ги изпратиш опаковани с панделка. Нужен е сертификат за качество, дарителски договор, заверен от нотариус и прочие.

Също толкова сложен е и редът за осиновяване на детенце. Кандидат - родителите подават заявление, акт за граждански брак, необходими са и препоръки, а след това търпеливо чакат някой да ги проучи дали са годни за родители.

За да не стават недоразумения, искам да уточня, че не протестирам срещу сложния ред по осиновяване и дарения, напротив! Съвсем нормално е така да се случват нещата. Когато става дума за деца, трябва да е абсолютно сигурно, че те няма да са наранят с играчките, няма да се натровят от храната и, че бъдещите им родители, няма да ги използват за користни цели. Просто се питам: „Защо и редът по отказване от дете не беше толкова сложен?”

Знаете ли, че само 3 на 100 от децата в социални домове са сираци? Останалите имат живи и здрави родители, които са ги изоставили. Но и това е човешко право!

Защо обаче, след като социалната политика толкова стриктно спазва гореспоменатия ред, отглежда и възпитава тези деца в учреждения, намиращи се извън големите градове, в крайни квартали или забутани селца, където най-близкото училище е на няколко километра, а автобус минава веднъж дневно? А, да, вярно, заради сложния ред!

Най-удобното оправдание за това е, че тогава, когато са били строени подобни заведения, а именно през социализма, проектите са били съобразени единствено и само с идеята „да не може обществото да види, че има такива, които уронват светлия лик на социалистическия гражданин”. Правилно, другари! Далеч от очите, далеч от сърцето.

Нека крием тези деца, защото те са „мъртви души”, родени в грешната държава, в грешното общество и сред грешните предразсъдъци! Да ги скрием, за да не ни се набиват на очи и да пречат на спокойния ни животец. Те са никому нужни.

И така до днес, когато 16-годишно дете от домът в Плевен, тежи 10 килограма, 18 са починалите за година и половина, макар че персоналът е повече от самите малчугани...

Когато преди няколко седмици изпратих играчки на друг дом, след проверката се оказа, че те никога не се стигали до децата. Дори не са били отчетени като дарение, просто са потънали някъде... Далеч от очите, далеч от сърцето!

Скоро се навършиха 26 години от трагедията в Чернобил. Всички постове във Facebook гласяха: “Дано никога повече не се повтори този ужас!”. Да, дано! Но у нас не е нужна атомна електроцентрала, за да отглеждаме увредени децата. Ние си имаме социална политика за тази работа. Защото, приятели, в домовете за сираци, ужасът никога не е приключвал.