Стори ми се нелепо онези, които не са се сещали за Трифон от 1994-а насам, да страдат със сърца, звездички, снимчици и изкуствени сополи.

УВАЖАЕМИ господин Едуард Папазян,

Първо искам да ме извините, че ще се държа възпитано с вас. Всички видяхме, че сте неуместно нетактичен, и предположих, че добрият ми тон вероятно би ви разстроил. Така че – простете!

Колебаех се дали да отговоря на агресията ви, в основите на която, предполагам, се таят тежки комплекси. Все пак реших да ви обърна внимание. Със съчувствие се обръщам към вас, защото дълбоко нещастните хора са ме натъжавали винаги.

Та няколко неща ми направиха впечатление, а едно дори ме ядоса.

Първо – обръщате се към баща ми с уважение. Същевременно обиждате по най-просташки начин детето му. Тук има някакво противоречие жестоко, което мисля сам да ви оставя да откриете. Давам ви цялото време на света.

Второ – направи ми впечатление, че си мислите, че ме познавате до степен, в която можете да вадите генерални изводи за това коя съм аз и как е протекъл животът ми до този момент. Това също е интересно.

Не мисля да влизам в обяснителен режим, защото определено нямам необходимостта да се доказвам точно на вас. Просто ми стана любопитно как някой се е самозабравил до степен, в която може да обобщава живота на съвсем непознати му хора. Особено пък такова “светило” в журналистиката като вас.

Нещото, което ме ядоса е, че си позволявате да се бъркате в мъката ми по един човек, който познавам от петгодишна. Човек, който ме е прегръщал и целувал като негово дете. Човек, който ще помня винаги.

Не само защото е бил звезда, а защото е бил част от живота ми.

И да, това е мнението ми. Точно това, което написах. Онова, което ви накара да реагирате бурно и просташки, по каруцарски.

Наясно съм, че нивото ви може би не позволява от вас да се роди друг тип коментар и може би не трябва да ви обяснявам, че едно от нещата, които ме накараха да споделя това нещо в личното си пространство- въпросния статус за Трифон Иванов, беше именно помията, която се изсипва за баща ми ежедневно.

Докато плачех за този прекрасен човек, който си отиде, си представих как след време, надявам се, някъде много далече в бъдещето моят татко ще си отиде и всички, които шумно са го ненавиждали, ще си сложат профилна снимка с лицето му. На моя баща, на моя герой лицето, на един българин, който не си е бъркал в носа, а е движил нещата, вдъхновявал е хората, носил е гордост... За мен това ще е подигравка.

Затова и ми се стори нелепо онази част от българите, които не са се сещали за Трифон от 1994-а година насам, да страдат със сърца, звездички, снимчици и изкуствени сополи.

Не съм визирала вас и така професионалното ви отношение към българския футбол. Опазил ме Бог.

Явно една от заблудите ми е, че би трябвало всички спортни журналисти да имат поне малко от доблестта и честта на спортистите.

Абсолютно стоя зад думите си. Зад тях стои и баща ми. И майка ми. И сестра ми. И още куп хора, на които им е писнало от мързеливи пародии на хора, които освен да обиждат и рушат, друго не могат.

Така че, много моля, намерете друг повод да ме обиждате, защото в случая ме настъпвате в момент, в който само най-големите боклуци биха намерили нужда да се обаждат.

Май месец се прибираме в България, аз и семейството ми. И ви каня, ако наистина сте толкова смел, принципен и твърдо убеден в представата си за мен, да дойдете и лично да ме наплюете в лицето, по вашия си така несимпатичен и евтин начин. Една саморазправа с жена би ви изстреляла на върха.

Край на разговора.

*От фейсбук страницата на Мика Стоичкова

Факсимиле от публикацията на Едуард Папазян “Je suis Трифон Иванов” в “24 часа” от 19 февруари