Най-продължителната любов в живота ми се казва Южно Черноморие.

Обожавал съм го десетилетия, всеки път отново и отново съм се влюбвал в дюните и синьото море на юг от Бургас. В широките и приказни плажове, в златния пясък, в малките заливчета, в зеленото на Странджа, в скалите на Черноморец, Созопол, Агалина, Параскева, Корабите. В малките ресторантчета надвиснали над морето. В нощния къмпингарско-барово-концертен живот на Градина и Смокиня. В пясъчните лилии. В сътворените лично от Бог заливи на Ропотамо и Велека. В Липите и Силистар. В мохитотата в By the Way. Във залезното питие в Кораба. В изгревите над Созопол и Корал. В кристалното море на Аркутино и Делфин. Няма друга част на света, която да познавам толкова добре и за която да ме боли толкова много.

Обаче любовта умира. Убита и погребана под хиляди тонове бетон, под безбрежната корупция, алчност и наглост на хотелиери, концесионери, кметове, управляващи, държавни служители, инспектори, проверяващи и въобще всякаква такава сволач.

Никога няма да простя за това, че ми отнехте тази любов. Всеки метър арматура и тон бетон ще запомня. Всяка псевдо мутра, дето го играе концесионер. Всеки схемаджия хотелиер и ресторантьор. Всеки нещастник, дето събира пари по нивите за паркинг. Убихте приказното българско море. Остана мърша с вкус на стара цаца, на намръщени сервитьори, на кенеф от тръбите, леещи в морето лайната, които всички вие забъркахте.

Живея в София от много време. Всяко лято, от юни до септември, пътувах като луд всеки уикенд за да вкуся малко от умиращата прелест на родното ми море.

Не го правя вече. Не искам да спасявам българския туризъм. Тоя туризъм, дето подкупва, не плаща осигуровки, краде от клиентите си, изнудва ги нагло, систематично и завинаги. Всеки лев похарчен на нашето море не отива в държавата, а в джобовете на тези, които докараха нещата до тук. И които няма да платят данъци, няма да платят осигуровки, няма да вложат тези пари в продукт. Но ще реват. За държавна подкрепа, за туристи, за патриотизма да останеш в България.

Не, това не е патриотизъм, а съучастие в престъплението срещу българското море. Патриотично е да не участваш. Да отидеш където е хубаво и после да изискваш същото и в България. Да не се примиряваш, да не се съгласяваш, да не махваш с ръка. Да не приемаш да те осигуряват на 200 лева и 4 часов работен ден, да не си съгласен с кръчмарските бележки, писани на ръка, да не си ОК с нарушаването не просто на закони, а дори на елементарното човешко чувство за срам.

Знаете ли защо? Догодина вирус може и да няма, но цялата тази сган поробила нашето море ще остане. И пак ще наглее, пак ще лее бетон, пак ще краде. Спасявайки ги сега, просто подсилвате вируса, убиващ българския туризъм.

И паля към Гърция.

Ще почакам малко на границата, а през това време може да ме хейтвате какъв съм продажник. А на мен ще ми е мъчно. Не заради хейта, а защото отивам където е хубаво и това място не е моето Отечество....