Д-р Володя Милачков, Институт за исторически изследвания – БАН

Първата световна война е най-продължителното и кръвопролитно изпитание на българския народ в борбите му за национално обединение през второто десетилетие на ХХ век. За първи път в своята военна история Българската армия се сражава на два фронта – в Македония и в Добруджа. Бойните действия на Добруджанския фронт започват на 1 септември 1916 г., когато България обявява война на Румъния. В Манифеста на цар Фердинанд се казва, че тя има за цел “да срази коварния съсед, да осигури постигнатото с толкова жертви обединение на българския народ и да освободи от робство нашите братя в Добруджа”.

Войната се възприема от българското общество като справедлив акт на възмездие, защото по време на Междусъюзническата война през лятото на 1913 г. кралска Румъния извършва заграбване на Южна Добруджа от България, потвърдено с решенията на Букурещкия договор от 28 юли с. г. След началото на световния конфликт и влизането на Румъния в него на страната на Антантата се създават благоприятни предпоставки за възвръщането на Добруджа към България. Военните действия между силите на двете противостоящи коалиции се развиват на добруджанския военен театър и са част от стратегическата операция на групата армии “Макензен” за изваждане на Румъния от войната.

Добруджанската кампания на българската армия срещу румънските войски започва с настъплението на Трета българска армия, командвана от ген. Стефан Тошев. Бъдещият цар – княз Борис, който е офицер за поръчки на Главната квартира при щаба на Трета армия, подчертава способностите му на голям военачалник, преценяващ обстановката зряло и проникновено, отдаващ прозорливи разпореждания. Известно е доблестното държание на ген. Тошев спрямо фелдмаршал Аугуст фон Макензен, командващ съюзните германско-български части в Добруджа, и претенциите му при планирането и управлението на бойните действия. Генералът открито заявява: “Като сме съюзници, ние не сме наемници”.

В състава на Трета армия са Първа пехотна Софийска дивизия, Четвърта пехотна Преславска дивизия, бригада от Шеста пехотна Бдинска дивизия (35-и и 36-и пехотен полк) и Конната дивизия.  Голяма част от състава на дивизиите, формирани по териториален признак, е от хора, готови да търсят възмездие от Румъния за вероломното нахлуване в родните им места при нейния “освободителен” поход през лятото на 1913 г. Всеобщо е възмущението от жестоките и кървави изстъпления над мирното население в Южна Добруджа, особено след обявяването на мобилизацията в Румъния в средата на август 1916 г. Тогава се организира отвличането на близо 18 000 мъже, жени, деца и старци, които в покъртителни върволици и отчаяние са откарани в лагери в Молдова. Подложени на репресии, унижения и изнурителни условия, мнозина от отвлечените загубват своя живот още по пътя към лагерите.

Най-решителното и кръвопролитно сражение на Добруджанския фронт през есента на 1916 г. се разиграва край гр. Тутракан, превърнат от румънците в непревземаема крепост. Битката за Тутраканската крепост, наречена от народа епопея, се води на 5 и 6 септември 1916 г. Тя поставя победоносното начало на освободителния поход на българската армия в Добруджа.

Тутраканската операция е своеобразен връх в българското военно изкуство и образец за настъпателна операция на българската армия по време на голямата война. Сражението за предмостовата, модерна за времето си, крепост с обща линия на отбраната дълга 25 километра, определяна като “румънския Вердюн”, има решаващо значение за Трета българска армия, за изхода на коалиционната война срещу Румъния и е ключово събитие от световния конфликт на Балканите. Общо жертвите от 1 септември до 6 вечерта, когато българските войски, командвани от ген. Панталей Киселов, влизат в Тутракан са, 2400 души, а ранените са 7500 души.

Победата произвежда повсеместно извънредно голямо впечатление както по човешките и материалните загуби, така и по своето морално въздействие. Сраженията за отбраната на Добрич между 5 и 7 септември 1916 г. записват напоените с кръв страници на Добричката епопея – друга от славните битки на българската армия по време на европейската война.

Динамиката на бойните действия е много висока. Градът е освободен на 4 септември 1916 г. от войски под командването на ген. Тодор Кантарджиев. На следния ден противникът получава големи подкрепления, съставени от руски, румънски, а впоследствие и сръбски войски. Съотношението на силите е крайно неблагоприятно – едно към осем, едно към десет в полза на противника. Заради непосилния сблъсък, пред който са изправени българските войски, и военно-психологическата бариера да воюват срещу “братушки и освободители”, боевете също са наречени епопея.

Българското войнство показва, че може да брани своето отечество и да воюва храбро за справедливата си кауза. Най-кръвопролитни и решителни са боевете на 7 септември на фронт, разпрострян на близо 20 километра. Изненадващата поява на Сърбо-хърватска доброволческа дивизия прави реална угрозата от нахлуване на вражески войски в града. В този момент се проявява изключителният военен талант на ген. Иван Колев, който без да чака заповед с Конната дивизия се притича на помощ на защитниците на Добрич. С изненадващ маньовър конницата постига решителен обрат. Румънската войска е пометена и обърната в бягство, давайки 600 загинали и повече от 1000 души в плен.

Роденият в бесарабското село Бановка генерал, потомък на преселници от Тракия, възпитаник на Военната академия в Торино, Италия, е една от ключовите фигури във войната за Добруджа. Пълководческата му звезда изгрява през 1916 г. когато е инспектор на българската конница и командир на Първа конна дивизия, участваща в настъплението на Трета армия. В боевете при различни селища дивизията му громи противника и пленява хиляди неприятелски офицери и войници - румънски, сръбски и руски. С изключителни познания върху тактиката на съвременната война, той прави нововъведения в конницата, които засилват огневата й мощ, маневреността и възможностите за внезапни атаки, давайки примери за военната теория. Още на 2 септември 1916 г. само за три часа дивизията на ген. Колев освобождава Курт бунар (дн. Тервел). Конницата му първа отхвърля опасенията, че по психологически причини българският войник трудно би воювал с русите.

Той се обръща към подчинените си с думите: “Кавалеристи, Бог ми е свидетел, че съм признателен на Русия, задето ни освободи. Но какво търсят сега казаците в нашата Добруджа? Ще ги бием и прогоним като всеки враг, който пречи на обединението на България!”.

Бойният път на конната дивизия до началото на януари 1917 г. включва освобождаването на градовете Кюстенджа, Мачин и Тулча в Северна Добруджа. На 23 октомври тя обкръжава и пленява руската Оренбургска дружина с командира и знамето й. Командващият Трета армия ген. Ст. Тошев казва за ген. Колев: “Добруджа нему наполовин дължи свободата си”. Той е награден с германски железен кръст “За храброст”, лично от фелдмаршал Макензен.

За 4 месеца цяла Добруджа е освободена от румънска окупация след редица победоносни сражения и завоюване от 18 до 26 октомври на с. Кубадин и градовете Меджидие, Кюстенджа, Черна вода и Хърсово, а през декември 1916 г. и първите дни на януари 1917 г. и на Бабадаг, Исакча, Тулча и Мачин. Заслугата е главно на воините от българската армия, дала много свидни жертви и понесла сериозни материални щети, която разгромява 16 румънски, руски и сръбски дивизии. Но в крайна сметка България губи Първата световна война и по-късно по силата на ньойския диктат Южна Добруджа отново е предадена в ръцете на румънските окупатори.

Докато трае освободителната кампания, в цяла Добруджа не секват сведенията за жестокостите на румънските власти над местното население. Броят на отвлечените вече надминава 25 000 души. Поставени в безмилостните условия на геноцид близо 15 000 от тях губят мъченически своя живот. В паниката и ожесточението си румънски войници в редица селища избиват близо 500 невъоръжени жители и само бързото българско настъпление предотвратява нови злодеяния. Масово явление са грабежите, изнасилванията и опустошителните пожари.

Отстъпващата войска си служи с непозволени средства като оставя раници, чанти, мушами и трупове на свои войници, закрепени с канап за невиждаща се бомба. Немалък брой български войници, санитари и свещеници стават жертва на това гнусно изобретение при опита да погребат по християнски падналите румънци. Немалко са и случаите на варварско отношение към ранените български и германски войници. Славата от победите на бойното поле винаги ще се помни, но нейната цена е неизмерима, защото се изразява в неизживения живот на десетки хиляди млади българи.

Най-големият мемориал от войните за национално обединение на България е “Военна гробница – 1916 г.”. Прераснал в Национален парк на воинската слава, мемориалът се намира при с. Шуменци на 10 км от Тутракан. В него са положени костите на 8000 души – българи, румънци, германци и турци. Мемориалният комплекс е най-голямото ни военно гробище. То е впечатляващо оформено като парк с многобройни паметници и параклиса “Св. Георги”, с чието построяване се изпълнява заповедта-завет на ген. П. Киселов да се направи мавзолей-костница като свято място за поклонение.

В северната част на Добрич се намира другото голямо военно гробище от годините на Първата световна война. Свързано с боевете за града през 1916 г., то дава вечен покой на повече от 3000 воини от седем националности (българи, румънци, руси, германци, турци, сърби и евреи от четири вероизповедания, над 800 от които са български войници и офицери).

През 1922 г. признателните добруджанци със свои средства построяват параклиса-костница “Св. Архангел Михаил”. За по-малко от 2 г. след освобождаването на Добруджа българските власти поставят стотици надгробни кръстове и паметници по бойния път на Трета армия. Днес много от тях се нуждаят от разкриване и възстановяване.

За намиращите се в Северна Добруджа е необходимо осигуряване на съдействието и на румънската страна. Позабравените днес подвизи на българската армия през 1916 г. са увековечени през 1942 г. чрез наименуване на редица селища в Южна Добруджа с имената на български полкове, офицери и войници. Тогава се появяват селищните наименования Ловчанци, Рилци, Черноморци, Бдинци, Врачанци, Козлодуйци и др. На генерали, офицери и воини са наречени селищата Генерал Колево, Генерал Тошево, Полковник Дяково, Полковник Минково, Полковник Свещарово, Гешаново, Поручик Чунчево, Фелдфебел Дянково, Ефрейтор Бакалово и др. В чест на бойните успехи на Добруджанския фронт са наречени селата Победа и Храброво, а на загиналите незнайни български войници е наречено с. Войниково. Така голяма част от топонимията в областта остава пряко обвързана с боевете от 1916 г.