Женя Григорова е старша медицинска сестра с дългогодишен стаж, работи в УМБАЛ Пловдив. След избухването на коронавирусната пандемия, животът й, подобно на този на много други медицински работници, коренно се променя. В самото начало в нейната болница още няма болни с коронавирус

Интервю на Невена Борисова в E-vestnik:

От август миналата година сестра Григорова работи в ковид-отделение и триажно звено (отделение, в което временно настаняват спешни случаи, докато излязат резултати от PCR тестове). За разлика от други свои колеги, тя не се разболява, макар че половин година е била непрекъснато в такава среда. Женя казва, че в ковид отделението си „предпазен, стига да си много внимателен”, което значи „да си напълно концентриран, да не нарушаваш целостта на предпазното облекло и да пазиш лицето си от докосване”. 

– Къде е по-опасно – в триажното или в ковид отделението?

– След първия месец работа в ковид-отделение вече бях по-спокойна и уверена. И в триажното звено е страшно – в първите дни на заболяването пациентите с ковид са най-заразни и трябва много да се внимава. Съвсем нормално човешко чувство е да изпитваш страх, когато попадаш в силно заразна среда, там където вероятността да се заразиш от непознатата болест е огромна. И мен, като всички останали, ме беше страх.

– Видяхте ли страшни неща?

– Да, през ноември имаше лавина от заболели хора. Пациентите бяха в много тежко състояние , а това, че е имало случаи, които биха могли да се лекуват вкъщи, не е истина. Даже напротив, някои пациенти не осъзнаваха в колко тежко състояние са. Голяма част от тях споделяха, че не са вярвали в болестта и са омаловажавали мерките.

– Какво помогна на тези, които бяха в тежко състояние?

– Лечението. За щастие разполагахме с всичко необходимо. А и лекарите ни са страхотни, всички бяхме максимално мобилизирани да се справим със ситуацията. Имаше някакъв дух на съпричастност, трудно е да бъде описан.

– Какъв беше графикът ви в най-натоварените периоди?

– Графикът през ноември в триажното и в пулмологията беше много труден – имаше колеги, които се разболяха и трябваше да се поемат и техните дежурства. Колежка от пулмологията на 70 г. караше поредица тежки нощни дежурства едно след друго. Истински герой! Колеги от другите отделения помагаха в пулмологията, защото бе много натоварено. В ковид-сектора имаше достатъчно персонал и въпреки всичко беше много тежко.

– Какво предполагате е причината, че не сте се разболяла от вируса, или най-малкото – че не сте го усетила?

– През цялото време приемах антивирусни препарати профилактичнo, Омега 3, витамини и т.н. Това бе моят начин да се чувствам една идея по-спокойна. Предполагам, че имам антитела, не съм се изследвала. Вярвам в теорията, че когато си подложен на постоянно въздействие на вируса и го приемаш в организма си с нисък вирусен товар, това създава имунитет. Но пък да не дърпам дявола за опашката…

– Напуснаха ли ваши колеги болниците, и поради какви причини – заради условията или ужаса, който видяха? И къде отидоха?

– Мои колеги напуснаха. Няма да казвам, че са напуснали битката, никого не виня. Всеки имаше своите аргументи – един се грижи за болни родители, друг – за малки деца, на трети здравето не му позволява да работи в риск. Някои просто ги беше страх, нормално човешко чувство. Някои почнаха работа в училища и детски градини, където заплатите са по- високи и рискът – по-малък, други смениха професията. Много, много тъжно… Това са незаменими хора! Страхотни специалисти, с умения, знания, опит. Не знам как тази празнота от невероятни професионалисти ще се запълни.

– Кои медици останаха в болниците? Вие например защо останахте?

– И за миг не съм си помисляла, че мога да напусна. Трябваха ми минути, за да се реша да работя с пациенти с ковид. Повярвайте, това не е лесно решение. Първата мисъл, която минава през главата ти е: „Ами ако се заразя? Ако заразя близките си? Животът и здравето не са ли по-важни?“. След това идват въпросите: “Ще се справя ли? Ще мога ли да издържа часове без вода?”. За други човешки нужди даже не ми се мислеше.
Всичко е до нагласа. В отделението забравяш за двата чифта ръкавици, с които много трудно се работи, за гащеризона, в който си като сварен, за ужасните болки зад ушите и от врязаната в лицето ти маска, за това, че почти нищо не виждаш през запотените шлем и очила, и просто работиш.
След работа прикриваш белезите по лицето, за да не плашиш хората. Но се чувстваш полезен! Знаеш, че имат нужда от теб и грижите ти. Осъзнаваш, че ако не си ти или хората, с които работиш, болните нямат шанс.

– Какво се случи с вас и колегите ви от сектора? Какво преживяхте от началото на пандемията досега?

– Всички следяхме медиите още от началото. Знаем какво се случи по-нататък. В началото, в болницата ни нямаше необходимост от откриване на ковид-отделение. Бе спокойно, нямаше случаи. В един момент на поотпускане на мерките и това се случи. Месец, два имаше сравнително малко случаи. И дойде краят на октомври. Линейките виеха непрекъснато. В спешното – кошмар. Оставяш 15 пациенти в ковид-отделението, на следващия ден заварваш 25. Така беше на последното ми дежурство там и си мислих, че е ужасно. Но ужасът тепърва предстоеше за колегите след мен.
От ковид се разболяха половината колеги, с които работих там, някои боледуваха доста тежко. Последва масово напускане на сестри. Ноември бе още по-кошмарен. Всеки ден оредяваха редиците ни. Работих още три месеца в триажно.
В края на януари, с наложените мерки, случаите доста намаляха. Отделението бавно възвърна нормалната си дейност. Втори месец работим почти като преди. Едва окомплектовахме екип от няколко сестри, за да се направи график. Имам щастието да работя с невероятни лекари, сърцати, невероятни професионалисти. За наша радост, проявяват разбиране и работата върви гладко. А пациентите, които и преди са се лекували при нас, много тъжат за напусналите колеги, защото бяхме страхотен екип и в същото време се радват на тези, които останахме. Затрогващо!
Дано продължим да работим така, за да има шанс за пациентите и за нас.

– Как преодолявахте през това време психическите травми?

– Въобще не съм имала време да се замислям за такива неща, стягаш се и работиш.

– Как се усеща третата вълна при вас и при колеги в други болници, с които комуникирате?

– За съжаление случаите се увеличиха много. Силно се надявам да не се повтори този ужас, който изживяхме в края на миналата година, хората да проявят здрав разум и да спазват мерките, за да предпазят себе си и близките си.

– Какво очаквате, какво предстои тепърва?

– Много хора боледуваха и към настоящия момент имат имунитет. Други се ваксинираха. Предполагам, че тези два фактора ще са от водещо значение да преминем по-леко през третата вълна.

– По-ефективно ли е лечението на пациенти сега, отколкото в първите месеци на пандемията?

– И в първите месеци, и сега, лечението е ефективно, когато навреме се потърси помощ. Мисля, че хората осъзнаха, че ковид не е просто грипче, което се лекува с чайче вкъщи, и търсят своевременно помощ.

– Следват ли болниците единни протоколи за лечение? Как се избира и решава кои протоколи да се прилагат поначало и доколко индивидуалният случай може да ги промени?

– Към всеки пациент има индивидуален подход. Няма и как да бъде другояче, при условие, че повечето са с придружаващи заболявания, заради което терапията трябва да е индивидуална, съобразена с моментното състояние.

– Кои са най-големите трудности, с които се сблъсквате в борбата с корона вируса в момента от гледна точка на оборудване, кадрово наличие?

– Намираше се начин да се реорганизират отделни звена и да се ползва необходимата апаратура в наличност. В болниците има достатъчно легла и не се наложи да се стига до вариант да се отварят полеви болници.
Големият проблем беше с кадрите. Отдавна е известно, че в съсловието работят много колеги в пенсионна възраст, чието здравословно състояние не позволява работа в рисков сектор.

– Какво се налага допълнително да поемат медицинските сестри, за да се справят с кризата в момента?

– За да се справим с кризата, трябва да сме достатъчно, това е проблемът. В българските болници работят медицински сестри с много стаж и опит, за тях работата е рутина. Нищо по-различно не правим, просто с малко хора няма как да дадем нужните грижи на хората, такива, от каквито се нуждаят.
Чета в интернет как хората описват нашата работа в ковид-отделенията, с неразбиране. А имаше случай в ковид-отделението в „Пирогов” сестра да обслужва сама 50 пациента. Това е нечовешко усилие, не знам дали хората го съзнават.

– Какво като условия, включително като заплащане, се промени за медицинските сестри от началото на пандемията досега?

– Условията са непроменени. Допълнителното стимулиране е временно решение, само докато трае епидемиологичната обстановка. Медицинските сестри в лечебните заведения от началото на годината получиха към заплатата 360 лв., които след удръжките станаха 235 лв. Прословутите 1000 лв. се получават само от медиците, които работят на ,,първа линия“.

– Имате ли усещане, че обществото чува медиците и това, което преживяват?

– За съжаление нямам това усещане. Благодарение на противоречивите ,,сигнали“, отправяни от хора вътре в системата, а и от многото конспиративни теории, залели социалните мрежи, се появи недоверие сред хората.
На няколко пъти съм свидетел на негативно отношение, дори грубо, на пациенти към лекари, с които работих. Реплики като: ,,Вие знаете ли какво правите? За ковид няма лечение. Четох в интернет…“. Това е обидно! Лекарите ни не го заслужават.

– Кои са причините в последните десетилетия не само да няма подобрение в условията за медиците, но и те да се влошават?

– Това е сложна тема, на която едва ли точно аз ще дам отговор. Тревожно е, че професията ни страда. Години наред се алармира. През последните две години съсловието ,,крещи”: ,,Хей, хора, обърнете ни внимание!“ Никаква реакция!
Смятам, че единственият начин, за да стане професията ни привлекателна за младите, е да й се отреди заслужено място – каквото се полага спрямо образованието ни, ценза и риска. Мерки, които трябва да се вземат веднага, докато не е прекалено късно!