Войната е ужасяваща. Това е време, в което цивилизацята умира. Инстинктите побеждават морала. Мракът задушава светлината. А желанието за кръв става неутолимо.

Затова, когато се оплаквате, че не издържате, че ви е много тежко, защото се е наложило два месеца да се лишите от кръчмите и дискотеките заради коронавируса, си спомнете за тези истории. Това е бил животът на връстниците на вашите баби и дядовци. Те са преживели истинският кошмар на войната, глада и мизерията, пише Любо Огнянов в Канал 3.

Вече близо два месеца, за първи път в най-новата си история България, е в извънредно положение. След четири дни, строгите ограничения ще бъдат облекчени, животът малко по малко ще се върне в нормалния си ритъм. Ще бъдем отново заедно по улиците под слънчевите лъчи и дори в заведенията. Вярно на метър и половина, но на кого не му се иска да изпие едно кафе на открито и да гледа небето.

Да се надяваме, че тези два месеца изолация, ще ни накарат вече като седнем на една маса да не гледаме в телефоните си, а да се гледаме в очите. Да си спомним, че разговорите помежду ни, нямат нужда от емотикони, защото всеки ще може да види усмивката ни или да ни намигне.

В същото време не трябва и да се отпускаме прекалено, за да не се издавим като власите накрая на Дунава. Да не пропиляваме постигнатото, да сме отговорни и да продължим да спазваме правилата, за да не се стигне до ново избухване на заразата. Коронавирусът е навън и макар да не го виждаме, може да ни удари по-силно, когато подценим опасността.

За да изкараме едно спокойно лято, трябва да стиснем още малко зъби. За да не се наложи да стоим затворени през есента. Предпазливостта трябва да победи липсата на разум. Това е днешната ни война и трябва да знаем, че ще я спечелим само ако всички се пазим един друг.

Тази седмица отбелязахме Деня на храбростта и българската армия. Денят, в който се прекланяме пред стотиците хиляди българи, оставили костите си по бойните полета през годините, в които страната ни е била движена от един идеал. Всички българи да живеят в една държава.

За някои либералстващи амбулантни псевдополитици и псевдожурналисти, днес, този идеал звучи ретроградно, дори шовинистично. Но може би тези нихилисти трябва да си припомнят, че през 1912 година студентите, цветът на младата нация, на наскоро освободената България, които трупат знания в елитните западни университети се връщат в родината си. За да се запишат доброволци във войната, която ще украси вековния ни стремеж към свобода и обединение.

Балканската война разбива надеждите ни и откъсва Македония и Южна Добруджа. След това Първата световна война ни лишава от Беломорска Тракия и Западните покрайнини. Земи, населени от векове с българи. Огромен брой бежанци поемат към свободна България, за да се спасят от репресиите на сърби, гърци и румънци.

Но тези войни раждат и своите герои при Одрин, Дойран и Никопол. Герои, като ген. Георги Вазов, завладял непревзимаемият Одрин. Или неговият брат - ген. Владимир Вазов, пред когото английската армия сваля знамената си в знак на почит, към българина, победил британската империя при Дойран.

България все пак изживява своят идеал. Мизия, Тракия и Македония, стават едно макар и за три години между 1941 и 1944 г. по времето на Втората световна война. Така целта от битката при Дойран и мечтата на ген. Владимир Вазов да види Македония част от България става реалност.

Може би ще се изненадате, но този велик български военачалник е прогонен от София след 9 септември.

Обвиненията срещу него са, че е фашист. А в добавка, че е брат, забележете, на писателя шовинист Иван Вазов. Само празноглавието на коминтерновските безродници може да родят подобна мерзост. Но ген. Владимир Вазов изживява и това унижение. Казвам го неслучайно.

Защото днес е 9 май. Денят, в който се отбелязва краят на Втората световна война. Със сигурност не сте чували името на Прасковя Еримеевна Володичкина. Обикновена жена от Самарска област. Щастлива майка на девет сина до 1935 година.

Тогава тя остава вдовица. Независимо от трудностите успява да отгледа сама децата си. Когато нацистка Германия напада Съветския съюз през 1941, започва мобилизация. Всичките й синове заминават за фронта. Най-малкият, Николай, тъкмо е трябвало да се уволни от казармата. Но когато войната започва, той директно е пратен на фронтовата линия. Николай успява да изпрати до дома си кратка бележка, в която пише: „Мамо, мила мамо, не тъгувай, не преживявай. Всички ще се върнем от фронта, а ти, ти ни чакай”.

Николай обаче не се връща. Убит е на фронта няколко месеца по-късно. Само за две години още четирима от братята му загиват. Шестият син на Прасковя умира през януари 1945 година. Тя не издържа на мъката при последната телеграма за смъртта на децата си и умира от сърдечен удар. Трима от синовете й, все пак се връщат в опустелия си роден дом. Но заради тежките рани получени на фронта умират година по-късно. Една майка и нейните девет сина.

На другия полюс са историите от Германия. Когато съветските войски навлизат в източната част, чувството за мъст надделява над всичко. Местните германци са подложени на ужасяващи репресии. Убийства и изнасилвания на цивилни. Тогава жителите на превзетите села започват да зазиждат в стените противопехотни мини. И когато съветските войници нахлуват в къщите, за да изнасилят жените, възрастните мъже удрят стената и погребват семейството си заедно с насилниците.

Войната е ужасяваща. Това е време, в което цивилизацята умира. Инстинктите побеждават морала. Мракът задушава светлината. А желанието за кръв става неутолимо.

Затова, когато се оплаквате, че не издържате, че ви е много тежко, защото се е наложило два месеца да се лишите от кръчмите и дискотеките заради коронавируса, си спомнете за тези истории. Това е бил животът на връстниците на вашите баби и дядовци. Те са преживели истинският кошмар на войната, глада и мизерията.

А всички ние трябва да сме благодарни, че за нас най-голямото ни изпитание в живота досега е да стоим удобно излегнати пред телевизорите.

Денят на победата, не е само победа във войната. А победа на разума над животинското. Дано никога не бъдем изправени отново пред този избор и подобен кошмар не се повтаря.