Лавината от предателства на Васил Левски и комитетите му тръгва от Орхание на 19 октомври 1872 г. с ареста на двама помагачи на обирджиите в прохода Арабаконак.

Божил Генчев и Велчо Шунтов попадат в ръцете на джелатите по вина на един лекомислен пияница - Стамен Пашов, пише 168 часа. Срещу награда от 70 лири той обажда в конака, че те знаели нещо за обира на хазната.

Най-изтезаваните

Двамата са сломени с мъчения. Те признават, че носили торби с хляб на обирджиите в Балкана преди обира, описват облеклото им и съобщават имената на Стоян Костов-Пандура и Тодор Кръстев-Бръмбара от бандата на Димитър Общи.

Двамата мъченици са първите разпитани и от съда в София. Те единствени обясняват участието си в комитета със своеволията на властта. Казват, че тя погазва собствените си закони и заблуждава падишаха и че обезправените българи основателно са подирили решение на съдбата си чрез съставяне на организация. Генчев казва как Шунтов предложил "да влезем в комитета за народното дело. Ние не можем накара падишаха да чуе народните мъки, да направим една такава работа, за да бъдем чути". Ето тая беше целта!" На това Генчев отвърнал: "Ще се оплачем от положението си, ще искаме права!"

Така двамата мъченици дават тон за достойно поведение в съда. Осъдени са на 10 г. заточение в Бакърджия Мадем. Връщат се през 1878 г. Другите арестувани обаче хленчат пред турците, че са били подведени или заплашвани. Те се напреварват да се изобличават един друг и угоднически разкриват повече от онова, за което ги питат.

На 24 октомври проницателният мютесариф Мазхар паша пренася разпитите в Тетевен, тъй като става ясно, че обирът е замислен там. Бръмбара издава 10 от участниците в него начело с Общи. А Пандура отива при пашата сам, след като се е крил 2 дни. Той разказва как точно е извършен обирът и сочи къде е закопал жълтиците от хазната, които е присвоил тайно. Издава още братовчеда на Левски Васил Караиванов от Карлово и председателя на комитета в Троян Васил Спасов.

Пандура и Бръмбара дават обилни показания и пред съда и той ги праща на заточение в Бакърджия Мадем за 10 г. От тях властта разбира, че обирът не е криминален, а политически акт.

Следва вълна от арести в обширен район от Плевен до София. На разпитите Станьо Врабевски, председател на тетевенския комитет, и касиерът му Петко Милев плачат и молят да ги пуснат. Те признават всичко, а на очна ставка с Левски пред съда в София разобличават и него, макар той да е криел имената им. Казват, че Левски ги заплашил с убийство, ако не влязат в комитета, и че "платил 5 лири на хора да вървят подир тях като сянка". Двамата са осъдени на вечно заточение заедно с Гаврил Генчев, секретар на комитета в Орхание. На 25 юни 1876 г. тримата бягат от Диарбекир.

Най-усърдният

На 26 октомври е разпитан Иван Фурнаджиев, даскал в Тетевен. Неговите разкрития са решаващи за хода на следствието и за последвалия разгром. Той твърди, че бил вкаран насила в комитета чрез заплаха с убийство, че държал книжата и познавал членовете му. И се предлага на властта: "Ако ме натоварите с тая работа, аз ги познавам всички, ще ги намеря. Ще отида в Плевен, ще отида и на други места, които аз зная. Ще събера много сведения."

Фурнаджиев пръв издава Левски и му прави най-точния словесен портрет: "Той е от Карлово. Променя всяка седмица името си. Със среден ръст е, светлокестеняви мустаци, червендалесто лице и когато приказва, единът му зъб се показва малко навън, повдига малко устната си, а очите му са големи и пъстри."

Даскалът издава накъде е побягнал Общи и пръв посочва Ловеч като център, в който се пращат пари и оръжие. Протоколът за разпита му завършва със следните паметни думи: "В услуга на държавата каквото знаех, казах го. Горезаписаните ми думи са истинни. Аз самичък ви издадох комитетската работа, за да спечеля заслугата на доносчик. Възнаградете ме, това искам. Ето аз издавам!"

В съда даскалът прави важното уточнение, че сам се е явил пред следствието: "Дойде пашата. Аз отидох самичък и му разправих подробно каквото знаех за нападението на хазната, за комитета и комитетските книжа." Така Фурнаджиев си е спестил изтезанията, но не и присъдата. Осъден е на 10 г. заточение в Диарбекир и там умира. Днес в Тетевен има улица на негово име?!

Най-злобният

Анастас Попхинов, провождач на писмата от и до Левски, издава каквото знае за комитетите. Той топи дори родния си брат Данаил Попов в Турну Мъгуреле, който е връзката на Левски с комитета в Букурещ. Попхинов издава очилатия драматург Тодор Пеев от Етрополе като председател на комитета там и разказва как Пеев подлъгал властта да го прати във Влашко да шпионира за обирджиите на хазната. Попхинов пръв издава и комитета в Голям извор и разказва как от Букурещ пратили Георги Стефанов с псевдоним Фердинанд да потуши разпрата между Общи и Левски. Подробно разказва и как са купувани и пренасяни пищови през Дунава.

Попхинов се сдушва с Димитър Общи и двамата се опълчват открито срещу Левски. Той е дребнав и зъл честолюбец, който намразва Апостола заради неговата забележка да не отваря писмата му. Дори го заплашва, че "ща са исправа един пат и ще та клъцна в челото и нема да ма забравиш за секоги".

Пред съда и на очна ставка с Левски Попхинов много нашироко разказва за комитетската дейност и пръв разкрива намерението на Апостола да създава ислямски комитети и да бунтува бедния турски народ срещу агите и бейовете. Заточен е доживот в Диарбекир. Освободен е през 1878 г. и става зам.-председател на градския съвет в Плевен, а после директор на затворите. Умира през 1898 г., като остава на почит в родния си град.

Най-подробният

Димитър Общи също като даскал Иван не прави дори опит да скрие нещо от следователите. Той дава най-изчерпателните сведения за дейността на Левски. На първия разпит на 27 октомври издава комитетските гнезда в 27 селища и манастири, поименно назовава 20 дейци и още 18, които би разпознал. При това от протокола на този разпит липсват 4 от 9-те страници, така че със сигурност Общи е издал доста повече.

На 29 октомври става ясно, че политическите разкрития отвеждат делото в компетенцията на окръжния съд и

всички заловени са прехвърлени в София

Там разпитите продължават до 2 декември, но от тях няма протоколи. В съда от 62-ма разпитани има протоколи за 30 и се знаят присъдите само на 29 души.

На 9 декември пред съда Общи издава още 25 селища и манастири и още 40 души поименно и 17 описателно. Крайният, но непълен баланс на Общи поради липсващи протоколи е 52 издадени селища и манастири и 95-има дейци. Ако Левски не бе проявил щастливата предвидливост да го държи настрана от събранията и срещите си, Общи е щял да узнае и да издаде още стотици комитетски дейци.

В добавка към показанията на Общи личният му писар Васил Бушаранов на 12 декември издава още 11 села и 10 души, всички те пропуснати от Общи.

На 14 декември 1872 г. Димитър Общи е осъден на смърт. Чака се султанът да потвърди присъдата и това забавя изпълнението . Вероятно 2-3 дни са били решаващи, тъй като новината за залавянето на Левски изглежда подранила с точно толкова. Тя обаче отлага обесването на Общи за още 2 седмици с цел той да изобличава Апостола на очни ставки. Обесват го чак на 15 януари 1873 г.

Васил Бушаранов пък е заточен за 10 г. в Диарбекир и през 1878 г. се връща в България.

Най-подлият

Вутьо Ветов от Видраре, съучастник на Левски при обира в къщата на Денчо Халача в Ловеч, лъже най-безсрамно в съда и накисва Апостола, за да отърве кожата си. И на двата разпита Вутьо преиначава ролята си. Казва, че бил оставен до оградата и че Левски сам е трошил врати и долапи в къщата да търси пари. Лъже, че щом слугата на чорбаджията влязъл в двора, Левски го замъкнал в една стая и там го е пробол с кама. Истината е, че слугата се нахвърля върху Вутьо и почва да крещи. Левски чува и се притичва на помощ на своя съучастник. Слугата се вкопчва в Левски и почва да го души, вика още по-силно и се стига до две пробождания с камата - първо за сплашване, да млъкне, после "на смърт".

В тоя случай има много неясноти. Например че според късно записани спомени на ловчанлии уж слугата Стойчо Гиргинов бил уведомен за обира и щял да съдейства. По-рано той е слугувал в къщата на Иван Драсов от комитета и е познавал Левски поне по лице. Но агресията срещу заварените обирджии и виковете му показват, че е бил повече телохранител на чорбаджията и пазач на имота му, отколкото слуга. Така, за да не бъдат издадени, Левски го пробожда повторно. Както пише на Каравелов, "да не се мъчи и да не каже какви са били".

Убийството на слугата е разкрито случайно поради предателското малодушие на задържаните за обира на хазната.

Вутьо Ветов, сам наклеветен, е можел да отрича докрай своето участие, а не да прехвърля цялата вина на Левски, при това в утежняваща форма. Дори съдниците при очната му ставка с Апостола на 7 януари 1873 г. долавят, че поведението му е клеветническо и питат Левски:

"Защо те клевети тоя човек, да изкаже теб, а не друг?" Той отговаря: "Вижда се, че всеки хвърля вината върху мене, и тоя казва за мене: така направи, иначе направи, но аз не съм го извършил."

Така в присъдата на Левски заляга едно от най-тежките обвинения срещу него. То е и решаващ аргумент да му бъде наложено смъртно наказание. А Вутьо Ветов е заточен само за 6 г. в Диарбекир и след Освобождението се връща в селото си. Умира през 1892 г.

От всичките 62-ма арестувани във връзка с обира на хазната само 4-ма не извършват никакво предателство и докрай отричат всички обвинения. Двама от тях - Марин Поплуканов и Димитър Пъшков от ловешкия комитет, са пратени в Диарбекир на вечно заточение, но бягат оттам на 24 юни 1876 г. и се връщат в България с руските войски. После и двамата са депутати. Поплуканов умира през 1913, а Пъшков през 1926 г. Улици в Ловеч носят имената им.

Другите двама, които нищо не издават, са Никола Цвятков, спътник на Левски до Къкрина, и Христо Цонев-Латинеца, съдържател на комитетския хан там. Въпреки че са жестоко пребити още при задържането им, те отричат докрай, че познават Левски, и съдът в София ги освобождава.

Христо Цонев умира едва 35-годишен през 1883 г. Никола Цвятков проявява голяма съобразителност и измъква комитетския архив буквално от ръцете на заптиетата, а после го съхранява за историята. Неговите спомени са основен извор на сведения за залавянето и последните дни на Апостола. Но след Освобождението не му дават поборническа пенсия и той живее в бедност. Работи като касапин и горски стражар. Умира през 1926 г. В Ловеч има улица на негово име.

Най-лекомислените

До издайниците на Левски и делото му, макар и неволно, се нареждат Любен Каравелов и жена му Наталия (Ната). Стоян Заимов е изследвал как се стига до това чрез разговори с Наталия и с други осведомени съвременници.

След серията от предателства през есента на 1872 г. от васалното на султана Влашко княжество е поискано да екстрадира Каравелов. Той узнава това и бяга в Белград, като заръчва на Ната да пренесе всички комитетски книжа в дома на Васе Живанович. Той е секретар на сръбския консул в Букурещ и според Заимов е "личен и много близък приятел на Каравелов и горещ българофил". Архивът е укрит на тавана му и румънският обиск в дома на Каравелов не дава резултат.

Скоро обаче шуреят на Живанович Джуро, когото Заимов нарича "развален момък", го предава срещу подкуп на турски шпонин. Има и версия, че архивът е изтъргуван от сърбите при политическата им игра с Високата порта.

Турският консул в Букурещ незабавно изпраща документите в София. Според свидетелство на Марин Поплуканов те са били цял чувал и са изсипани на масата в съда пред Левски и другите подсъдими. Сред тях има 10-15 екземпрляра от устава на БЦРК, писма на Левски, протоколи от комитети, както и архивът на ловешкия комитет, който Поплуканов сам занася на Каравелов през май 1872 г.

Според Заимов в чувала е имало и фотография на Левски. Мазхар паша наредил тя да се размножи незабавно в 1000 бройки, които са разпратени на всички агенти от двете страни на Балкана. Според друга версия властта се е снабдила със снимка на Левски чрез търновския агент Стефан Карагьозов, член на тамошния комитет. На разпита на Левски в Търново той не само го разпознава пред пашата, но и му показва снимката, като го увещава да признае кой е.

Левски осъзнава, че вече е безсмислено да отрича, и съобщава истинското си име. Ето защо и Карагьозов би трябвало да бъде отнесен към предателите на Апостола. Но според свидетелство на Жоржо Момчев, друг член на комитета и също чорбаджия, двамата с Карагьозов са обсъждали да измъкнат Апостола чрез подкупи или ходатайства. Решили, че е невъзможно и Карагьозов се заел поне да уреди лекар за Левски.

Ната е с цели 14 г. по-възрастна и с поне една глава по-висока от Каравелов. Освен къщата тази сръбска върлина върти сама и колелото на печатницата му, а участва и в конспирациите. Обожавала е Левски и го е наричала "сила-човек".

Според доста цветистото описание на Никола Обретенов именно Ната пренася през Дунава пушката на Апостола, без да я разглобява, че и сабята му. Багажът за Левски бил обемист - оръжията, устави, книжа и униформата му. Обретенов го дал на майка си и сестра си с още 4 жени.

Този ден в Гюргево имало панаир и през реката до Русе сновяли доста хора. На Ната дали оръжията като най-подходяща, понеже била слаба и висока. Наели кайка, но Ната нямало как да седне - пушката и сабята били вързани на гърба под палтото. "Каикчията на няколко пъти кани коконата да седне", разказва Обретенов, "но вместо коконата отговаря Баба Тонка на турски, че коконата много обичала да гледа Дунава, затова не искала да седне."

Ната прекосява реката права, стърчейки като мачта. На отсамния бряг тя минава вдървено покрай пристава Али ефенди, но Баба Тонка го баламосва с нещо и така оръжието е пренесено благополучно.

След смъртта на Каравелов Ната издава творбите му, а заради участие в русофилския пуч в Русе Стамболов отнема пенсията от 60 лева и я изгонва от България. Ната умира през 1905 г. в Карлови вари.

Поразително е, че никой издайник на Левски, както и никой от подсъдимите заедно с него не написва спомени за разпитите и за поведението си в съда, за да се оправдае или за да порицае обира на хазната и съзаклятието. А повечето от тях са не само грамотни, но и доста образовани - учители и свещеници. Това вероятно се дължи на душевната им мизерия или на срам пред паметта на Апостола.

Проф. Йовчо Топалов, член кореспондент на БАН, генерал-майор от резерва твърди, че Апостола е бил тежко ранен.

При бягството му от Къкринския хан Левски изскача от северната врата, но там го чака засада от 3 заптиета. Левски стреля и ранява в ръката едното - Юсеин Бошнак. Те също стрелят и се хвърлят върху него. Един куршум улучва Левски в областта около лявото ухо и тангенциално наранява костите на черепа му. При последвалото боричкане заптие замахва с нож и отрязва горната част на лявото ухо на Апостола.

Пише се, че той е заловен, защото вървите на цървулите или връзките на потурите му се закачили на плет. Това обаче хем не придава героизъм на случката, хем не отговаря на истината. Може ли Левски да не прескочи един плет!

Нараняването при залавянето му се описва от Иван Драсов така: "Когато Левски търтил да бяга, един турски полицай гръмнал срещу него, та го ударил в ухото, той замаян от куршума, пак както бил сънен паднал и те (джандарите) сполучили, та го хванали."

Подобно описание съдържа и писмо на Йорданка Филаретова: "Най-сетне като сполучили да ранят и него на дясната страна на главата (лявата - бел. ред.), тогава му се замаяло свет и паднал полумъртав в ръцете на неприятелите."

През 1885 г. Христо Ковачев, член на комисията за строежа на паметника на Левски, пише доклад, в който отбелязва: "Костта на главата на Левски зад дясното (лявото - бел. ред.) ухо е разрушена от куршум, който го е пробил във време на нещастното негово хващане от турските власти."

Огнестрелно нараняване на ухо, око и череп поради голямата близост на мозъка е съпроводено с различна степен на мозъчни увреждания. Модерните проучвания на военно-полевата хирургия и травматология на огнестрелните рани на главата потвърждават, че те са съпроводени със субарахноидални кръвоизливи на мозъка и мозъчна контузия в различна степен.

Нараняването води и до нарушение на мозъчната дейност. Като се започне от обнубилацията (най-леката степен на мозъчното сътресение - comotio) и се стигне до тежко комоцио или мозъчна контузия. Те са клинично изявени с обърканост, дискординация на движенията, краткотрайна загуба на съзнание и краткотрайна ретроградна амнезия.

Това е било достатъчно за трите заптиета да заловят "объркания" от нараняването Левски. За тази "обърканост" свидетелства и придружителят на Левски Никола Цветков: "Апостолът бе объркан и не можеше да обясни точно как е заловен."

Има данни обаче, че Левски бързо е дошъл на себе си. Той скришом вади печата на организацията от джоба на потурите си и го хвърля в менците на българка, дошла за вода на чешмата, на която той си мие лицето, окървавено от раната на ухото.

Че нараняването е било тежко, говори и фактът, че за Левски се полагат лекарски грижи в Ловеч, Търново, Плевен, Орхание и София. В Търново при Апостола е допуснат д-р Стат Антонов. Той го превързва и е последният търновец, общувал него.

Левски е докаран в София "болен и отпаднал". Затова стражарите го свалят от колата на ръце. На свой ред военни лекари установяват, че "комитския главатар е отпаднал и има висока температура". Те дават заключение, че Левски не може да се повика в съда, понеже не могъл да стои на краката си. "Освен това главата му била отекла и раненият страдал от безсъние, което помрачава съзнанието му." При разпита той не стои прав, а му подават стол да седне. Главата му е превързана.

Д-р Христо Стамболски цитира разказ на Хаджи Иванчо Хаджипенчович, член на съда в София: "Той от ден на ден губеше съзнание, бълнуваше, раните му се възпалиха, цялата му глава отече и лекарите предсказваха близкия фатален край." Тези думи свидетелстват, че Апостола всъщност е бил тежко ранен.