ТЕЛЕВИЗИИТЕ И НАРОДЪТ

Народът е натирен окончателно от телевизиите.

Те нямат нужда от него – харесва им ръмженето на продънения бас-баритон на Властта - не им е нужно многогласието на Народните вълнения, то ги дразни и разсейва.

Народът е депортиран от телевизиите.

Сещат се за него, само когато някой заколи жена си – ей в такива сюблимни моменти.

Отдавна изобщо не познават Народа, не правят и опит да го опознаят, това им се вижда излишно усилие.

Или, ако го направят, това ще бъде през клозетната технология на „Биг Брадър“ или нещо друго, все толкова проникновено.

Така нашите телевизии ще оцелеят и след свършека на света.

Гласът на Народа бе подменен с говоренето на Властта – а то пък много често е невнятно, понякога дори наподобява ломотенето на идиот.

Почти винаги след телевизионната изява на някой политик, публиката се пита – „Какво, всъщност, искаше да каже този тиквеник, ако изобщо е искал да каже нещо?“

Отдавна ги няма майсторите на словото, устатниците – те дори и да пробутваха някое свое пристрастие, го правеха толкова красиво, че направо да им простиш греха.

Сега изстъпленията на словесни инвалиди трябва да прикрият липсата на Народния Глас.

Изобщо няма предавания, в които главен герой да е Народът - зачеркнати са, смятат ги за нещо ненужно, а и опасно.

И в това отношение той е заврян в някаква черна дупка – сякаш не съществува изобщо.

Показват го пестеливо единствено по време на някои национални празници, навлечен като въстаник или да се пули като Боримечката, колкото да го окарикатурят окончателно.

Страхът се е настанил навсякъде – ето затова Народът не им е нужен.

Наскоро предложих да финансирам една студентска продукция – на живо да почоплят из дивия живот, да потърсят думата на годината.

Нищо не стана – страх ги е от думата „просто“ – производна от Кирчо, която очевидно ще бъде фаворитът в надпреварата.

Във „Всяка неделя“ имах една сюрия рубрики, в които доминираше Народният глас – „Студио Бумеранг“, „Искам думата“, „Животът край нас“, „Пощенска кутия ВН“ и др.

Една от тях имаше особен успех – „Сюжет за малък разказ“: с ПТС-10, който се прочу покрай тази рубрика, репортерите ми правеха анкети – директно в ефир, в онези години!

Много често отговорите бяха на ръба на позволеното, но, все пак, анкетираните ме пазеха по своя си начин – въпреки че се състезаваха по остроумие.

Веднъж излъчвах от Централната гара в София – една пейка стоеше празна в претъпканата чакалня, понеже на нея имаше надпис „Места за пътниците за Бомбай!“

Да не обяснявам, какво внушение търсех, сами ще се сетите – но, тъй или иначе, получиха се разкошни отговори, от които после, пак на живо, но в студиото, поредният ми събеседник трябваше да извлече/съчини малък разказ.

Участваха все известни писатели и нерядко се пръкваше нещо наистина знаменито.

В ония години и обикновените хора говореха по-красиво, с една привлекателна разсъдливост.

Разхождах се по ръба на позволеното, обаче Властта си траеше.

Мина време, докато се сетя, че на нея й е нужно реално познание за Народа и заради това е готова на някои компромиси.

Преглъщаше дори факта, че колективният антидепресант „Всяка неделя” - с пет милиона зрители - показваше ресурса на Народа срещу този на партийната номенклатура, както и превъзходството на интелигенцията.

Разбира се, Властта си позволяваше и дебелащини.

Когато през 1989-а окончателно спряха „Всяка неделя“ – единствената програма, удостоена с тази чест - пуснаха на нейно място сериала „Отмъщението на самурая“.

***

ИНТИМНО ЗА ПРИЯТЕЛИ

/Както вече стана дума преди време, в тази рубрика ще споделям свои преживелици – надявам се да са любопитни за хора, които трезво могат да преценяват отминалото Време./

***

Любомир Левчев има един любопитен спомен – как Живков гледа „Всяка неделя“:

„Веднъж в годината една шепа интелектуалци се събирахме на султански лов. Ставаше, разбира се, в неделя. Водеха ни във Воденската гора.

Вечер се събирахме в голямата ловна резиденция.

Точно там съм виждал една невероятна гледка: Тодор Живков седи сам пред телевизора и гледа “Всяка неделя”.

Охраната прави знак да не влизаме в хола и да пазим тишина.

“Човекът от народа” гледаше “любимеца на народа”.

Изражението му беше напрегнато като на пусия - най-опасния лов…“

***

По-късно Живков не пропусна да ми удари една балтия, но в рамките на поносимото.

На 22 ноември 1984 година, във Варна, при среща с актива на кинодейците след премиерата на игралния филм на Христо Христов „Събеседник по желание“, той казва:

„Духовната култура е в подем, в киното е направена огромна крачка напред. Критиката на някои отклонения не доведе до стагнация, а до подем.

Филмът „Събеседник по желание“ прави поврат, защото в него комунистът защитава своя идеал.

А във „Всяка неделя“ тъкмо това го няма“.

/Свидетелство от книгата „Политически фрагменти“ на Стоян Михайлов, секретар на ЦК на БКП./

***

Няма го „идеалът“, спират те – пускат те, накрая те разкарват

окончателно.

Обаче аз си карах, както си знам.

Сега, както, впрочем, и през всичките години на Келявия Преход, подобно нещо е невъзможно.

Властниците ставаха все по-капризни, хората от телевизиите – все по-беззащитни.

Много от най-кадърните измежду тях днес се препитават в разни кабеларки.

Някои изобщо избягаха от занаята.

Днешните властници нямат нужда да опознават не само Народа, но и каквото и да е друго.

Те дори не се стараят да се запознаят със себе си.

Тъкмо заради това, Народът винаги ги изненадва – най-вече с желанието си да не живее скотски.

Кеворк Кеворкян