Бях си обещала да не пиша нищо, наистина. Достатъчно е всичко, което четем.

Сега обаче, е малко след полунощ и отново получих един сърдечен дискомфорт, който в последните дни ми се появява доста често. Като разумен човек гледам да не всявам излишна паника и си ги преживявам тези моменти мълчаливо и на крак. Не смея и да си помисля за лекар.

Замислих се какво ще стане след месец или след два. Тогава, когато обществото изгладнее и човекът стане по-опасен от вирус. Какво ще стане, когато родителите няма да има как да нахранят децата си? Какво ще стане, когато хората започнат да тропат измършавели като живи дяволи?

Какво ще стане, когато започнат да ни бият и обират по улиците и в домовете ни?

Какво ще стане, когато възрастните хора няма да могат да стигнат до аптеката?

Какво ще стане, когато гладът надделее страха?

Какво ще стане, когато бизнесът фалира?

Какво ще стане с малцинствата? На тях дава ли им някой помощи?

Вярно е, че една част от обществото сме били достатъчно разумни да спестяваме.

Вярно е, че една част от обществото вярваме в доброто и сме с убеждението, че трябва да помагаме.

Вярно е, че една част от обществото, може би ще продължим да работим.

Но какво ще стане с онази, другата част? Тя ще умре ли? Нас ли ще убие? От глад ли ще умре или от вирус? Другите ли ще изяде?

Мисля си за моите родители, за моите баба и дядо. Мисля си за вашите родители и за вашите баба и дядо.

Мисля си за хилядите хора, които са безсилни пред един акт на обир, например. Мисля си за себе си дори. Мисля си.... Как да ги оставя?

После си мисля.... А как да ги спася?

Евелина Митрева