Какво е да си лекар и защо повечето хора не стават лекари
- Редактор: Виктор Тошев
- Коментари: 16
Сега ще ви разкажа какво е да си лекар и защо повечето хора не стават лекари.
За да станеш лекар, първо - и естествено - трябва да го искаш. Трябва да си човек, който има желание да помага на другите хора. Не всички хора имат желание да помагат на другите хора, но лекарите имат. Съществува и малък процент лекари, които избират професията, за да продължат семейната традиция. Те също са доста мотивирани - макар и не всички да са родени за това, се стараят да защитят семейното име.
След това трябва да преминеш много сложен приемен изпит (много по-сложен за жените). Той включва два изпита - по химия и биология. Изпитът по биология е наизустяване на няколко учебника - до запетайка. Изпитът по химия изисква допълнителна подготовка. Макар и да твърдят, че училищната подготовка е достатъчна, не е така. На мен химията ми отне три години, през което време изчетох всички книги за студенти в библиотеката. На изпита изкарах 5.80. По биология също.
Повечето хора не са склонни да се тормозят толкова, че да изкарват такива оценки за някакъв си изпит, а с тройката или четворката си от изпита записват нещо друго - платено задочно в УНСС или нещо такова. И, докато студентът по медицина влезе, другият вече се е дипломирал някъде другаде.
След като мине изпитът, започва четенето.
Студентът по медицина, който е влязъл със собствени усилия в Медицинския университет, е подготвен отчасти за това, което следва. А то е - заетост между 7 и 12 часа дневно. И четене през нощта за следващия ден. Не страничка, не две - а често по 30, 50 и дори по 100.
Няма да забравя равния тон на моята асистентка по анатомия, когато каза: „За утре имате вътрешни органи и перитонеум”. Само лекарите ще ме разберат.
И е напълно безсмислено да си спестяваш четенето, защото ще видиш отваряне на коремна кухина и коремни органи само веднъж - всяка група разполага само с един труп.
Като казах труп, това е една основателна причина хората да избягват лекарската професия. Не обичат да мислят за болести, за смърт, става им лошо дори от картинка. На повечето хора им призлява от кръв и не биха понесли дисекция на труп.
За мен също беше проблем в началото, но високите изисквания на моята преподавателка и многото четене насочиха ума ми в друга посока.
В момента четете думите на човек, който е препарирал трупно сърце, черен дроб и мозък.
По някое време студентите по медицина свикват със смъртта, която ги гледа от хиляди стъкленици и им напомня непрекъснато с аромата си.
И тогава идват болестите. Изучаване на най-често срещаните болести (някъде около хиляди). Повечето хора се замислят за болест случайно, по конкретен повод. Студентите по медицина преживяват всяка болест лично. Разбира се, всеки е по-чувствителен към една или друга болест.
Аз бях изключително впечатлена от факта, че човек, който си извадил косъм от носа с пинсета, получил инфекция, която се разпространила по вените на носа към едно венозно сплетение в основата на мозъка и умрял. Все още не смея да докосвам носа си по никакъв повод.
В някакъв момент студентите по медицина свикват и с болестите. И тогава идват живите хора с истинските болести. Не в стъкленица и не на хартия, а в болнични легла, уплашени, безпомощни. И тогава разбираш, че нямаш право на грешка. Защото става въпрос за хора - за истински хора, които те гледат и чакат от теб да спасиш здравето и живота им.
И тъкмо свикваш с това - и се дипломираш. Оставаш сам. Имаш доста знания, имаш умения. И върху теб се стоварва огромна отговорност. Не можеш да повикаш асистента, за да вземе решение вместо теб. Нямаш опит. Имаш само знанията си. Разчиташ само на книгите и на интуицията си.
Това е най-трудното нещо, което ми се е случвало в моя живот - да вземам решения за пациентите си. Да сложа упойка на пациент и да чуя, че „езикът му се подул”. И да се чудя - дали го усеща изтръпнал от упойката или получава алергичен оток. И в тези 1-2 секунди да взема решение, да извадя всичките си знания и да направя правилното нещо.
За щастие, това се случва рядко, но го очаквам винаги, когато сложа упойка. По много пъти на ден, защото се случва и зная, че се случва. И от мен зависи, ако се случи, пациентът да оцелее, защото, ако се случи, може да умре за секунди.
И, докато си под действие на стреса, някак изключваш. Сякаш се включва автопилот - човек, който знае и може. А след това, когато ситуацията отмине, се отприщват емоциите, страха, умората. И лекарят си ги отнася вкъщи. Защото на другия ден пациентите отново ще го искат усмихнат, дружелюбен и безгрешен.
Малко са професиите, които не позволяват грешка. Нашата е такава. И това подлага лекарите на огромно напрежение, непрекъснато.
Повечето от лекарите развиват преждевременни заболявания - гръбначни или вегетативни нарушения, метаболитни заболявания или неврози. И по-неприятни.
И накрая идва държавата, която оценява подготовката и труда на лекаря на половината на този на обикновен държавен чиновник със средно образование. Идват медиите с максималната експлоатация на всяка лекарска грешка или нещастен случай.
Идват пациентите, недоволни, че лекарят им не се е усмихнал или, че трябвало да платят.
Ето затова вие, които не сте станали лекари, не сте станали лекари.
И следващият път, когато ви се прииска да обвините лекарите, помислете пак. Защото вие не знаете какво е от другата страна.
И, ако някой се е държал зле с вас или е допуснал грешка, използвайте името му, а не обвинявайте лекарското съсловие.
АВТОР: д-р Мая Живкова
Никола Саркози получи електронна гривна
Филип Димитров: Западът подцени руската заплаха
Филип Димитров: Западът подцени руската заплаха
Филип Димитров: Западът подцени руската заплаха
Филип Димитров: Западът подцени руската заплаха