В Барселона видях две българки. Едната регистрираше гости в хостел, а другата чистеше стаите в хостела

На Коледа отидохме в Барселона. Там живее петдесет процента от наследственото наше потомство. Наполовина родата е там.

Мек град, красив град. Палмите си приличат много, а сградите – никак. Всяка сграда - със собствено лице, бръчки и украшения. Гледаш не къщи, а достолепни стари хора, които не са стари, а просто дълго са живели и от това стават още по-достолепни.

Саграда Фамилия – най-известната църква на Гауди, ми напомня за пещерата Съева дупка до Малка Брестница, само че гледана не отвътре, а отвън. Все едно някой е изнесъл пещерата отвън, разтворил я е, сложил е няколко огромни сталактити и сталагмити на показ и ти ги гледаш.

Изобщо този Гауди е бил голям пещерняк и любител на времената на динозаврите, някакъв гениален наследник на Флинстоун.

Въртя се около църквата и ставам дете, и нищо религиозно не усещам.

Двете къщи на Гауди в града и паркът му на хълма над Барселона са си направо праисторическо преживяване.

Най-хубавото на парка е, че виждаш морето отвисоко. Блести то като капак на тенджера. Сигурно от топлината на тази „тенджера“ е приятният климат – климат на кухня, в която винаги нещо се готви и за очите, и за устата. Голяма тенджера е морето на Барселона. А климатът – за разходки, докато ти се изтрият краката, и за клюмане по пейките.

Тука е мястото да спомена папагалите. Колкото хора има, толкова и папагали. Преди години някой си опуснал папагалите от клетката и те се размножили. И сега цвърчат и викат повече от испанците. Викат повече от испанците, а са шарени като индианци.

Чувам аз непрекъснато да се повтаря на висок глас, че където има даже и един българин, там е България. Да ме прощават високоговорителните патриоти, но приказките им са много надути и балонни, за да са верни.

Не бях виждал внуците си от пет години. Три момчета са и като ги зърнах, да не би да си помислих, че тук, в Барселона, е България? Нищо подобно. Помислих си, че тепърва трябва да видя аз кой съм, къде съм, къде съм се разпръснал, пък после да мисля за България.

Момчетата са наполовина испанци – баща им е испанец. Говорят английски – преди живееха в Ню Йорк, знаят испански, проговарят каталунски и най-малко от всичко – български. За тях България е майка им Мила. България за тях е някаква далечина, за която те споменават на съучениците си в часовете по география.

Преди няколко месеца, когато за пръв път кацна в София средният внук Алексей – почти на пет години е момчето, като го попитах какво най-много харесва тук, в България, каза на пресекулки и срички:

– Ку-фа-ри-те. Тук много хубави куфари.

Първото нещо, което беше видял, са били куфарите, които се въртят денонощно в багажното на Терминал 2.

Държавата на куфарите – това сме ние. Това беше видяло момчето.

До гуша ми е дошло вече да се смесват и бъркат любовта към България с народни хора, ръченици и съответни скари по събори на нашенци в чужбина. До гуша ми е дошло носталгията и мъката да се заменят с изложби на каренца, покривки и народни носии, с бъклици с ракия, обезателно резбовани и украсени с кожа.

В Барселона видях две българки. Едната регистрираше гости в хостел, а другата чистеше стаите в хостела. Първата беше инженер, а втората – начална учителка. Точно по специалността си работеха.

Видях и училището на внуците си. Небесна работа, облачна направо. Градината и дворът – на покрива. Някога ние – по поляните и по ливадите, сега те – на покривите.

Най-много ми хареса обаче един бачкатор от град Рила. Поне половин час преди да излети самолетът за София ми разправяше за пъстървата и черната мряна в Рилската река, наблягаше, че черната мряна е по-сладка, пъстървата някак си му била суха, но накрая заяви:

– И да знаеш, от тукашните морски дарове по-сладки няма.

Гледах накрая внуците си. Вие се сетете как се гледа раздяла и изпращане. Замъглиха ми се очите.

А може и да е било запотено стъклото на таксито.

И наистина не знам, ама изобщо не знам къде и как се пръсна тая България като герданче, като бобени зърна.

Николай Милчев