Никой не е застрахован да не изпадане от каруцата на Бога, казва Борката, който е интелигентен и мъдър човек. Завършил музикалното училище в Бургас, специалност класическа китара, бил е музикант. А сега... Казва, че няма милосърдие, но си носи четирилистна детелина, която намерил в парка...

Нарекох го условно „Мистър Бийн”, не пожела да си каже истинското име, макар че уточнихме някои „детайли” от самоличността му. Мистър Бийн, така се представи при първата ни среща. Има вид на интелигентен човек и знае какво е КАРИТАС. Интересува се от доста неща в Русе, знае също така името на кмета и на началника на полицията. Има социално-поведенчески нагласи и преценки към заобикалящата го среда. Знае и в какво положение се намира, и твърди, че с тази  „перманентна” безизходица се свиква, макар и да не е никак лесно. Особено когато си се откъснал от една сравнително равновесна житейска гледна точка и все още можеш да калкулираш цената на изгубеното щастие, което никой никога не е в състояние да ти върне...

Борката е мъдър човек, с интелигентни и живи очи, в които се прокрадва тъгата на късния октомврийски залез. Роден е на 10.12.1955 г. Наближава да „чукне” 60-те, а е наникъде и е изнервен от това, личи му. Всъщност, признава, че напоследък нещо в него се „опъва” до скъсване и вече не му е все едно дали тази пружина нагнетява ненавист или безразличие към околния свят. Борката е сигурен, че все още има достойнство да признае катастрофата, в която е попаднал. И философски се мъчи да обобщи причините за изпадането си от „каруцата на бога”. Нещото, което се „опъва” в душата му и гложди мозъка му ежеминутно, не го е направило сприхав, не е пречупило способността му да осъзнава, че хората трябва да се уважават и да се обичат. Да си помагат и да имат състрадание един към друг. Вместо да говорим за него, той ми разказва най-напред с доста големи подробности за наркоманчето Борислав, което се подвизава в градинката зад цветарските павилиони на ул. „Хан Крум”. Нарича го адаша, така установявам истинското име на събеседника си. Мистър Бийн иска да помогнем с каквото можем на Борислав, за да се откаже от дрогата. Според него, това с дрогата е по-ужасно от бездомната несрета на средностатистическите клошари. Може и да е прав, за дрогата трябват пари, а когато си на улицата и нямаш приходи, за да си в прегръдката на „белия сън”, е нужна изобретателност и много често осигуряването на средства за стоката е с цената на …престъпление.

Ама, чакай бе, Борка, искам да говорим за теб, за твоите тегоби, онова момче е друга история, опитвам се да го върна в руслото на нашия разговор. Но той е непреклонен, затова му обещавам да навестя градинката с другия Борка и така продължаваме напред в неговия разсипан живот. Мистър Бийн е завършил музикалното училище в Бургас, специалност класическа китара. Под крилото на Иван Ряпата (братът на Тончо Русев) влиза в занаята на един средно добър музикант и тръгва да си изкарва хляба със свирня по кръчмите. Как точно се е извъртяла житейската лопата, за да го удари през ръцете, не става много ясно. Борката (Мистър Бийн) само уточнява: „Аз бях един усмихнат и лъчезарен човек, майка ми е известната певица Атанаска Яребична. Моят род е от белия град Попово, живеехме на високото към гарата. След това се преселихме в Русе и всичко вървеше уж добре, докато амплитудите на живота ми почнаха да се движат рязко нагоре и надолу, започнах да изпадам в нервни състояния на безизходност….”

Мистър Бийн има все още усещане за ритъм, което е доказателство, че е живял с навиците на уравновесен и подреден човек. От него научавам, че в Русе клошарите са приблизително около 250-300 души, постоянен контингент. През лятото бройката се увеличава, защото идват пришълци отвън. Топлото време (около 6 месеца в годината) е благословено време, но не е дар от Бога, защото Борката не вярва в онова, което му предлага църквата „на вересия” за Божието милосърдие. Няма милосърдие, смята той, всичко е въпрос на… оцеляване. А в русенските потайности, там където е ъндърграундът на ъндърграунда (не е случайно това повторение!), пак според него, никой не иска да надникне, защото картината е повече от страшна. „Аз мога да разказвам за тези потайности и няма да ни стигне времето на света, за да ви ги опиша - уточнява Мистър Бийн (Борката). - Русенските неосветени пространства са също толкова страшни и странни, колкото онези в Париж…” Тук паметта на събеседника ми изневерява и той не може да се сети точно кой е авторът на „Клетниците”, но това няма значение, защото навлизаме в подробностите около „вкопчването” в живота. Да, той така го нарече, „вкопчване” на всяка цена и с всякакви средства, само и само да оцелееш. В навечерието на зимата не му се мисли за приюта до Захарната, не иска да отива там. Горд е, изпитва чувство за самосъхранение по отношение на достойнството, не обичал да се моли и предпочитал да събира отпадъци, за да преживява. Според него тази „армия” от бездомници има свои строги правила и неписани закони, териториите са разпределени много точно и понякога се стига до ожесточени сблъсъци за периметъра на влияние върху контейнерите в кварталите. Защото от тези „вълшебни” кофи за боклук излиза всичката благина в иначе горчивата тегоба на клошарството. От тези мрачни и зловонни търбуси, където ние изхвърляме отпадъците си, се вадят „съкровищата” на клошарската трапеза. В тях има: кашони, кабели, парчета от цветни метали; по-тънко велпапе, което обаче също става за предаване; медни проводници; кенове от бира, стъкло, алуминий, дрехи. Мистър Бийн изрежда с педантичността на хирург операциите при оголването на един кабел или разглобяването на електромотор, за да се извади медната жица от бобината. Тези черноработници на отчаянието и саморазрухата са като японски роботи, когато стане дума да събират и да „балират” отпадъци. Доколкото разбирам, те са просто една невероятно силна и безотказна „армия”, която воюва на своя безименен фронт с иначе добре организираната и лъскава машина ЕКОПАК, но това не ги впечатлява и не ги отчайва. Те са като самураи на тържествуващата примиреност със собствената си съдба, която е заключена между безизходицата и лъчът надежда, че след настъпването на чернилката на нощта ще има изгрев и така… докъдето е рекъл Бог, по-точно съдбата, защото Бог е много далече и е неспособен да разреши проблемите им.

Конкуренцията в клошарския бизнес около контейнерите напоследък става неконтролируема, твърди събеседникът ми. Все по-често в тях надничат и „добре облечени” възрастни мъже и жени. Пенсионерите изпитват обаче неудобство и тяхното време за „обиск” на боклуците е строго фиксирано, обикновено в светлата част на денонощието, малко преди изгрев през лятото, в горещите следобедни часове и привечер. През зимата осигурените социално конкуренти по-рядко надничат към кофите.

Епилог: Този край всъщност трябваше да бъде начало. Срещата ми с Мистър Бийн стана със съдействието на предприемача Мартин Йорданов, собственик на бранда „Ричмарт”, който освен със специфичните си шивашки главоболия има и амбицията да работи върху социални проекти. Ето какво каза Мартин Йорданов: „С моя социален проект не искам да давам надежда, а да намеря решение. Не ми е работа да „осиновявам” някого конкретно. Но е нужно обществото, всички ние, с две очи да погледнем към тези хора, защото те са част от ежедневието ни, това не са призраци, това е реалност…” И съвсем за финал: БЧК, Църквата, други хуманитарни организации, Общината, бизнесът, социалните институции, здравеопазването, училището, семейството, обществото, всички ние не можем да не намерим как да нахраним и да дадем топлина на тези хора. И надежда, разбира се… Защото никой не е „застрахован” срещу несретата, тя идва изведнъж и много трудно си отива. Русенският Мистър Бийн (Борката) има в портмонето си четирилистна детелина, намерил я това лято в парка. Това може пък да му е наистина на късмет, освен привилегията да ми отнеме репортерско време, за да го вместя в ограниченото пространство на един вестникарски разказ...