Докато мутрите са пример за подражание, от всеки ъгъл ще ни гледат некролози на деца, загинали при гонка с автомобили.

Есе на Калин Терзийски:

Защо деца карат коли с 200 километра в час и блъскат други деца? Блъскат и себе си, загиват с откъснати глави и крайници. Майките и бащите им стенат, попарени от скръб, а децата пак и пак продължават… Защо?

Ето какво ми идва първо на ум, когато мина покрай някой стълб, на който е залепен некролог с младо лице: Защо бе, защо бе, деца? Пред некролога на всяко убито в катастрофа дете изпадам в безсилен ужас. И тъжа не само за него, а за всички деца. За вече загиналите и за онези, които тепърва ще загиват.

После осъзнавам още нещо за тези деца, загиващи в зверските преследвания с бързи коли: Че как няма да е така? Та нали у нас Мутрите са най-великите, най-желаните, най-лелеяните, предизвикващи тих (и шумен) възторг личности. Кой се гони с бързи коли? Кой кара BMW с 200 километра в час в 12 по обед в центъра на малко градче? Че как кой? Не се правете, че не знаете! На кого да подражават децата? На лекокрилия, изтънчен Моцарт? На възвишения, охтичав Шопен? На професора си по културология?

Кой кара в колата си най-хубавото момиче?

Децата ни, особено героичните български момчета, искат да приличат на някой По-Така! А Кой е По-Така? Кой обира, кой направо насмита цялото страхопочитание в тая малка страна? Че как кой? Мутрите, естествено! Кой кара в черната си кола най-хубавото момиче на града? Кой кара момичето - там, на предната седалка - да потръпва, когато колата полети с 250 километра в час? Че как кой? Местната мутра, естествено!

Да живеят нашите героични, патриотични, мъжествени Мутри! Те са истинският пример за нашите деца! Те са героите! Те са и патриоти! Те са и спортисти! Те са и истински мъже! Те не карат като женчовци. Те карат като мъже. С 200 километра в час. Навсякъде! И в България си е направо държавна политика да се издига в култ патриотично-спортно-грубиянско-мъжкарското пъчене. Не е ли така?

Кой просперира най-силно и неудържимо в нашата страна? Да, свещените, велики, дебеловрати, муцунести, мрачни, национално-героизирани Мутри! Пред които ние, по-възрастните, все още свеждаме очи. Защото те - помним ние - бият и такива, които ги гледат много упорито.

Калин Терзийски

Ето какво още ми хрумва, когато видя некролог на дете, загинало заради бесни надпреварвания с коли: Винаги е имало… хм, как ще го каже народът? „Луди гидии”. Разни такива. Мигар можеш да накараш младите да бъдат кротки? Къде ще денеш всичкия този порив за изява? Къде ще скриеш целия тоя врящ тестостерон? Ще ги принудиш да ходят на кръжок по богословие? Ще ги накараш да рисуват?

Войната по българските пътища

Та нима момчетията във всички времена не са си чупили вратовете с буйни черни жребци и атове? (Сега атовете се произвеждат в Бавария, само това е разликата.) Ами така си е. Младите винаги са си чупили вратовете. Но защо пък трябва непрекъснато да даваме примери с миналото, с най-противните и мрачни неща от миналото? Защо все да повтаряме като папагали: Така е било и така ще бъде! Това, че преди е имало клади и села на прокажени, означава ли, че и сега трябва да ги има? Ако преди войната и насилието, бесът и проливането на кръв са били най-добрият начин за доказване на мъжествеността - то трябва ли и сега да е така? Няма ли нещо като Еволюция за нас, да го вземат дяволите? Или да продължим да пращаме - с чувство за изпълнен дълг, за изпълнена свещена традиция - децата си на война? Но вече не на Клокотница или Дойран, а на Цариградско шосе и на пътя край Лесидрен.

Ето такива неща си мисля, когато видя некролог на дете, загинало при идиотска, безумна, несъзнателно поощрена от всички нас гонка с автомобили. /Дойче веле