Ние, българите, сме шампионите на Европа по иманярство – в страната действа добре въоръжена и организирана армия от иманяри и няма воля тази истерия да бъде овладяна вече 30 години след промените.

В това е убеден доц. Людмил Вагалински, директор на Националния археологически институт с музей към БАН и заедно с екипите си – чест потърпевш от техните набези, съсипващи културно-историческото ни наследство, пише Монитор. Това е сериозен бизнес с богати покровители, в който се въртят големи пари, но ученият е поразен не толкова от неговите „дилъри“, колкото от привидно нормалните и стабилни професионално хора, които методично ровят пластовете, обсебени от преследването на някаква легенда.

При проучването на старинен параклис край Сарафово, Бургаско, преди няколко години археолозите са атакувани от заможен и на пръв поглед напълно разумен господин, който упорито ги убеждава, че знае къде е потъналият континент Атлантида с неговите бронзови, медни и златни лъвове. А именно, че са едва ли не в неговия двор и близката околност. Човекът бил изчел всичко за Атлантида, пресял легендите и изчислил мястото. Манията му го държи сезони наред и „разкопките“ в имота му напредват... Друг българин, успешен предприемач в САЩ, се върнал тук и засипал с писма премиера, министрите и шефа на НАИМ, че има сведения къде в Тетевенския Балкан е скрито имането на Вълчан войвода, за когото битуват най-жилавите златотърсачески митове. „Ние се мъчим да бъдем адекватни, да не обиждаме хората, още повече че понякога, знае ли човек, зад такива неправдоподобни истории може да има и зрънце истина и не бива да бъдат зачерквани веднага“, обяснява доц. Вагалински. Затова той все пак изпраща няколко археолози, подсигурени със спелеолози (пещерняци), да проверят на място как стоят нещата. Оказва се, естествено, че няма никакви следи от имането. Нито на Людмил Вагалински, нито на някой от колегите му се е случвало да тръгне по подобна нишка и да направи реално откритие, а не минава и месец, без да им позвънят с такива „сигнали“. Въпросните разкази доказват не друго, а единствено необходимостта да се вярва в чудо...

Традиционните иманярски легенди са винаги свързани с някакво злато – дали ще е съкровището на Лизимах в пещерите около Калиакра (пълководец на Александър Македонски, наследил част от неговото богатство и станал цар на Тракия), или на Иван Шишман, заровено някъде си преди битките с турците – няма значение. Има и други любопитни хипотези, част от по-съвременната митология – явявали са се „свидетели“, запознати с това къде в Софийско немците са скрили златото на БН , взето от тях при отстъплението им от България по време на Втората световна война. Според твърденията им, ако археолозите се вслушат в тях и „разровят“, страната ни ще изплати външния си дълг. Всички ентусиасти носят за доказателство разни документи, надраскани карти, но...всуе.

Иманярите почти винаги са крачка пред археолозите, защото се занимават само с това. Прекопали са надгробните могили, проверили са крепостите... „Минават като диво прасе през картофена нива, за да намерят нещо ценно, което да продадат. Някои обаче четат книги, знаят много, ориентирани са, но в крайна сметка го правят за своето лично обогатяване“, коментира доц. Вагалински. Има ли ситуации, в които иманярите могат и да съдействат на изследователите? По принцип те дълбаят скалите с кирка като каторжници, но напоследък някои са се научили да правят доста прилични изкопи с вертикални стени, почти като археолози, и това помага на истинските археолози да разчетат пластовете, без самите те да са копали, обяснява специалистът. Но вредата, която нанасят, е несметно по-голяма: те рушат и напълно унищожават историческата ни памет, а тя е „субстанция“, която по никакъв начин не може да се поправи и възстанови.

Търсят жълтици на Пазар дере в Дупнишко

Северина Димитрова

Все повече хора от цялата страна посещават дупнишкото село Бистрица, защото се носят легенди, че там имало заровени жълтици от турско време. „От години в района има хора, които се занимават именно с откриването на ценности. Към момента търсачите на съкровища не са много, но допреди години бяха десетки. Сега почти всеки ден с металотърсачи мястото се проверява за скъпоценности. Причината е, че навремето районът в Рила над село Бистрица е използван за укриване на пари от продажбата на животни и плячка от грабежи. Най-сериозното имане, което се търси, е това на Ильо Войвода, който е бил най-богатият хайдутин“, разказват местните.

По техни думи обект на търсене са монети и злато, които някога хората криели под скали и дървета в местността Пазар дере край селото. „Чували сме, че след продажбата на животни всички пари местните са заравяли под земята. По една или друга причина не са се връщали. Имало много скрити златни жълтици, които в момента се търсят“, коментират още жители на селото.

Наскоро дори чули, че столичанин намерил подобно съкровище в Бистрица, което вложил в построяването на къща. „Всичко се базира на слухове. Никой няма да си признае, ако е намерил нещо подобно, да не говорим да го предаде на музея. Носят се не една или две легенди за подобно скрито имане в селото“, коментира и кметът Кирил Огненски.

Тонове богатства лежат скрити в Стара планина

Иван Първанов

Иманяри обхождат Еленския Балкан и търсят стари римски и турски съкровища. Според златотърсачите планината крие в недрата си тонове заровено имане от 2000 години насам. По билото на Стара планина в римско време е минавал оживен път, охраняван от военни гарнизони. В районите на Елена и Златарица и днес има запазени остатъци от 15 крепостни кули и калета от античността, средновековието и османския период от българската история. Всички те стотици пъти са ставали обект на иманярски набези. Сред най-известните в Еленско са античната крепост Калето край Дрента, наблюдателната кула Вардата край Рогачева скала в местността Турлата, крепостта Градището край махала Багалевци, средновековните крепости край Разпоповци, Дебели рът, Зеленик, Костел, Бадевци, Беброво, Буйновци. В Златаришко пък най-известните и най-примамливите за иманярите са античната крепост Макавея и средновековната Братовановград.

Сред жителите на еленските села още се носят легенди за несметните богатства, изоставени от бягащите по време на Освободителната война през 1878 г. паши и бейове. Турските велможи заравяли богатствата си в земята, избивали всички свидетели и оставяли на мястото нишани, известни само на тях. Те вярвали, че един ден отново ще се върнат като господари и ще изровят златото. Това обаче така и не станало. Преди няколко години в Еленско пристигат няколко млади турци от Истанбул. Те обикалят из махалите и търсят стари хора, които да познават добре планината и да ги водят. Скоро станало ясно, че чужденците са правнуци на турски паши и бейове, избягали преди години и скрили имането си в Балкана. Сега потомците идвали да приберат дядовото си наследство. Чужденците обаче нямали карти, а разчитали само на устни предания. А това се оказало съвсем недостатъчно. Старите балканджии разказват, че са виждали дълбоко навътре в Балкана следи към скрити съкровища. На 30-ина км от Елена навътре в планината, върху скала, имало вдълбана стрела с връх, насочен на изток. Върху друга скала пък имало следа като от отпечатък на подковано копито на гигантски кон. На 20 м от “подковата” имало нещо като пещера, чийто отвор обаче бил затрупан с камъни и пръст. Да се влезе вътре било невъзможно. На върха на Балкана отново върху скала били издълбани странни йероглифи. В местността Черковището се намира каменна плоча, разрушена от иманярите. Според предания на местните под нея имало имане. Дали онзи, който е изтръгнал плочата, го е намерил, или всичко е плод на нечии фантазии, не е ясно. Впрочем, според някои в Еленския Балкан се спотайва и митичното съкровище на Вълчан войвода и поп Мартин, което повече от столетие не дава спокоен сън на златотърсачите от цялата страна. Някои от местните жители в еленските махали се кълнат, че са виждали нощем навръх планината да свети заровено турско злато. То обаче било прокълнато и щяло да убие всеки докоснал се до него. „При заравянето на прокълнато злато е пролята човешка кръв. Убит е бил невинен човек, вероятно този, който е изкопал дупката, за да не може да разкаже за мястото, където и имането. За да се отмахне проклятието, при изравянето му над дупката трябва да се извърши ново жертвоприношение и златото да се поръси с кръвта на убитото животно. Е, не трябва, разбира се, да се коли човек. Петел или кокошка върши работа”, обясняват посветени в иманярските ритуали.

До „трезорите“ в Странджа се стигало със завързани очи

Елена Анастасова

Според повечето предания митичният Вълчан войвода укрил съкровищата си в няколко тайни пещери в Странджа. Като намерели подходящо място за трезор, хайдутите вземали със себе си дюлгери с инструменти, но ги водели дотам със завързани очи. Приготвяли мястото, оставяли парите и отново със завързани очи ги връщали там, откъдето са тръгнали. Едно от главните скривалища на Вълчан била Снеженицата – гориста местност с голяма пещера в землището на с. Карадере, сега в Турция. Повече от 100 години иманяри дупчат Странджа в търсене на имането. Дори и внуците на хайдутина идвали няколко пъти в България с карта като най-много търсили място на което смятали, че дядо им е закопал владишка корона и кръст с честното дърво. Според дядо им – те били най-ценните. Предполага се, че става въпрос за короната, жезъла и кръста на гръцкия владика в Одрин, който бил убит, защото издал на турците дружината на Вълчан. Дали са открили нещо, така и не се разбрало.

Друга иманярска легенда гласи, че златото и скъпоценните накити на Вълчан, които струват цяло състояние, са в морска пещера, до галериите на която се стига само през поредица тесни наводнени тунели - изпитание дори и за най- опитния водолаз.

Друга мълва твърди, че съкровището е било открито още преди 40 години край устието на река Ропотамо. През 1970 г. в Приморско пристигнал екип, специално изпратен от тогавашната власт. Няколко седмици хората обикаляли с металотърсач гората около блатото Аркутино, района край залива Перла и брега на морето между устието на Ропотамо и Маслен нос. Разпитвали местните какво са чували за имането на легендарния хайдутин. Така те стигнали до един свидетелски разказ. Спомените са запазили само малкото име на човека, който може би е разкрил тайната на съкровището и как да бъде открито. Той се казвал Яни и имал лодка и колиба до устието. Яни разказвал, че лично се познавал с участник в заравянето на хайдушкото съкровище – един от най-близките съратници на Вълчан. Според клетвата, която четникът бил положил, той не трябвало да споменава точно мястото, където е нужно да се копае, за да се извади имането. Посочил само приблизителното му местоположение. Понеже не му вярвали, Яни разочарован решил да довери тайната на непознатите с металотърсача. Една нощ ги завел там, където мислел, че е скрито имането, и те изкопали голям трап. Още на следващия ден мистериозните посетители си заминали и никога повече не се появили...

Стотици съсипват скитските могили в Добруджа

Ива Димитрова

Едва ли някой може да каже колко иманяри унищожават културно-историческото наследство на Добруджа, заяви шефът на музея в Добрич Добри Добрев. Според него те са стотици и колкото са по-навътре в областта, толкова броят им е по-голям. „По крайбрежието има постоянно движение и иманярите бягат оттам. Концентрират се във вътрешността на областта, особено където няма исторически музеи. Ако някои унищожават артефакти из Тервелско, ние не можем да знаем дали не са гастрольори от Силистренско или Русенско”, коментира Добрев.

В Добруджа има както индивидуални търсачи, които бродят из нивите, така и организирани групи, които работят много стройно и бързо и унищожават почти цели комплекси културно-исторически ценности. За съжаление, археолозите научават последни, а и липсва добра правораздавателна система за санкциониране на иманярите.

В цялата Добричка област има над 5000 могили от скитски произход, тракийски и е важно да се отбележи, че при тях има и вторични погребения от по-късни периоди. Преди години цяла група е работила на скитската могила край шабленското село Ваклино. За една вечер е изкопана близо 4,5-метрова дупка в камъните. За да се стигне до саркофага, е трябвало да се разбият метри скала.

Оборудването на иманярите е свръхмодерно. Разполагат със скенери за дълбочина, имат достъп до база данните на археолозите, работят с археологически карти, част от които са закупени от аукциони в чужбина. Карат мощни джипове, притежават специални машинки за търсене на ценности. Минимум 300-400 лева струва обикновена машинка търсач, а над 1000 долара били вносните.

Разкопаха Змейов баир, не откриха златото на Вълчан

Жанета Йорданова

Заради митичното съкровище на Вълчан войвода иманяри разкопали и местността Змейов баир край русенското село Копривец.

Цяла бригада с кирки и лопати се изсипала през 80-те на мястото, където уж според стара карта е заровено имането, обозначено с кодовото име „Жената“. Хората били подкокоросани от човек на име Мустафа, който бил убеден, че тоновете злато се крият точно там.

Фантазиите за заровено съкровище се разпалили, когато кирките ударили на каменна стена. Тогава заради очакваната находка на века бригадата решила да предупреди съвсем официално българските власти.

Изпратено било писмо със снимки до председателя на Комитета за култура Георги Йорданов, в което подробно мъжете описали действията си. Само оставало да извадят златото на Вълчан. Но изпод кирките не излязло нищо друго освен камъни. Хората се уморили и след като надеждата съвсем угаснала, спрели търсенето на имането.

Ровят за съкровището на император Константин

Диана Варникова

Иманярите в Пазарджишка област се насочват към Овчите хълмове до село Овчеполци, североизточно от града. На хълмовете има останки от крепост. Легенда разказва, че тук е живял византийският император Константин, свален от власт и заточен от брат си. Той пристигнал тук със съкровището си. Укрил го в подземието на крепостта. Не минало много време и бил нападнат. Хората му отблъснали врага. През нощта нападателите запалили много свещи и ги сложили на главите на овце. Като видял огромната „войска“, Константин избягал, а съкровището останало в галериите на крепостта.

Друго предание разказва за „ римска златна рудница“ край родопското градче Пещера. „Ще идеш в топрака (землището) на Пещера. Там има едно голямо кале. Покрай калето тече река. На десния бряг на реката на един голям камък изковахме нишани три кръста еднакви и една сабля. От тия кръстове на три крачки на източна страна изкопай 3 аршина дълбоко и ще се стигне до една желязна врата. Ключът е на възглавницата. Отключи с ръкавица и влез. Вътре лошо няма. Имаше капан ала ние го строшихме. Тука е римска златна рудница. Тъй я намерихме по книгите на латините“.