„Какво е това да си актьор?“

Аурата на съмнението винаги е там – на лягане и на ставане. Изборът за един младеж в тийнейджърските години, в сериозен досег със спорта и изяви в математиката, със сигурност не е лесен. Но с идоли като Коби Брайънт, Майкъл Джордан и много други някак събираш смелост. Те също са направили избор, заобиколен от аурата на съмнението. Възприемайки техния начин на мислене, актьорът Павел Иванов тръгва уверено по своя път към голямата сцена, към своята „скромна амбицийка“, прилагайки тяхното верую, пише dir.bg. Точно те му помагат като личности с пример за неговата малка задача...

Павел Иванов е едва на 27 години, но повече от 7 е част от трупата на Народния театър „Иван Вазов“. Работохолик, отдаващ себе си на пълни обороти. Играещ в от 15 до 23 представления месечно. С множество „пистолетни“(ударни второстепенни роли) и 3-4 главни, а скоро поемащ и по пътя на телевизията, след като стана ясно, че ще е главно действащо лице в сериал на bTV, който очакваме през есента.

Срещаме се с Павел Иванов след като най-накрая амбицията, усилията, емоционалността и отдадеността му са увенчани с успех – с главната роля в хитовия спектакъл на Мариус Куркински по текстове на Иван Вазов – „Двубой“. Там той изиграва Рачо Драгалевски – млад мъж с много занимания, идващ от провинцията, но наричащ себе си софиянец. Той е поет, пише и журналистически текстове, има много занимания, сред които са и жените.

Снимка: Личен архив

„След представлението имаше доста коментари, повечето бяха изненадани. Колегите и зрителите не са очаквали да ме видят в такава роля. Защото... как хем стегнат, хубав, пък и смешен...?! Това винаги ми е било чудно-че хората смятат, че не можеш хем да си хубав, хем да си смешен... По-скоро съм чувал, че моята визия предполага драматични изпълнения, което е много нелепо. Защото големите примери, които може да се следват–от Изток и от Запад, без значение , те се грижат за начина, по който изглеждат.

Поставен в клишето, бидейки един от учениците на проф. Стефан Данаилов, наричани с прозвището „манекените“ още в НАТФИЗ, Павел Иванов потвърждава, че има едно такова отношение към по-младите - Красивия не може да играе всичко, трябва да играе определени неща.

„Със сигурност не ми е удобно да отговоря положително на въпроса, обаче се налага – да, аз съм попадал в клишето и в тази насока бяха коментарите, които чух след премиерата на „Двубой“. Да изненадва за актьора е хубаво, но има причини зрителите да не очакват подобно превъплъщение от мен. И една от тези причини най-вероятно е, че подобна платформа досега не ми е била давана. Така че има път, по който се върви. И за стъпиш на тази платформа, трябва да си натрупал много опит, за да я използваш по най-добрия начин, за да пропагандираш идеите, за които си назначен да правиш оттам“, споделя Павел.

Опитът, който се трупа като щатен актьор в Народния театър в последните години определя като несравним. Но въпреки това негодува, че с колегите му в в декадата между 20 и 30 години-най-активна възраст за всеки човек, сякаш са поставени в клетката на очакването да се докажат. Той определно иска да промени тази игра! 

„Има едно такова нещо, затова и аз бях изключително изненадан, че точно оттам, откъдето най-малко съм очаквал - а именно от звезда на театъра като Мариус Куркински, към когото би следвало да вървиш дълго-точно оттам дойде голямата платформа“, споделя Павел Иванов.

Снимка: Личен архив

Първите му стъпки тръгват от Русе, от чиито драматичен театър „Сава Огнянов“ започват кариерата си големи народни артисти като Татяна Лолова и Виолета Гиндева. Роден е през 1993 година, а още от 6-годишен, подкрепен от родителите си, се качва на сцената-с народни танци.

„Доста неща са ми подсказвали, че ще се занимавам с театър. Народните танци с ансамбъла естествено водят до сценични изпълнения. От тази гледна точка е започнало да ми харесва. Родителите ми-Николай и Галина са насочили както мен, така и по-големият ми брат Явор в тази посока. И той тропа хорца“, смее се Павел.

Споделя, че динамиката на народните танци му дава както дисциплина и движение, така и патриотизмът, който смята, че всеки мъж трябва да носи в себе си. Следва отново стъпките на брат си и препоръката на родителите си към Математическата гимназия.

Снимка: Личен архив

„Помня дори как брат ми ме убеждаваше, че трябва да решавам задачи. Питаше ме: „С какви хора искаш да се събираш? Какви теми искаш да разнищваш един ден?“. С практически примери ме увери, че съм длъжен да избера това място. Успешен бе опитът ми и си ми стана втора природа. Но пътят към театъра ме придърпа след запознанството ми с друг сериозен актьор на българската сцена – Стелиан Радев, с който играем в „Двубой“", разкрива Павел Иванов. 

Двамата заедно ходят да гледат гостуващите моноспектакли на Мариус Куркински и Камен Донев в Русе.

„Един ден помолих Стелиан да ме заведе „където трябва“ и така попаднах при големия русенски актьор Венцислав Петров, който е повече от 30 години на сцената. Неусетно ме взеха и в Русенския театър още преди да имам 18, с позволението на родителите ми и направихме около 8 пиеси“, споделя Павел.

„Честно ти казвам, очаквам да ми бъдат дадени още много по-големи задачи от много повече хора много по-често“, амбициран и категоричен е Павел. „Мога да ги поема всичките в момента и това е малко особено. Но като всеки един сценичен изпълнител, аз имам потребността да направя всички главни роли в момента. Знам, че не може, защото по разпределение човек попада там, където му е мястото. Но силно вярвам, че репертоарът на един театър е редно да се оформя и според новия, младия щатен ресурс. И когато предприемаш правенето на репертоари и нови пиеси, задължително е да правиш Хамлет с подходящия Хамлет. Ромео с подходящия Ромео. Обяснявам си, че понякога това не се случва, защото има някаква липса на доверие в способността на младите и квалификацията им до момента, за да се справят с една такава задача. Обаче ако се вгледат повече във възможностите, които носят, може да си изберат 4-5 от младите попълнения с невъоръжено око. И мъже, и жени, които могат да носят на гърба си много хубав, тежък, смислен репертоар. И класически, и всякакъв“, категоричен е Павел.

Снимка: Личен архив

До скоро са го ползвали предимно за т.нар. „пистолетни роли“. Епизодични, ударни, понякога със своя собствена линия на сюжет.

„Но въпреки това не мисля, че свободните артисти имат по-голямата или благоприятната възможност да показват това, на което са способни. Това, което стои пред тях като опция, е да взимат своите решения за ситуацията в момента. Разликата между щатен изпълнител и свободен изпълнител е голяма. Опитът, който се трупа в правенето на огромно количество и разнообразни по качество пиеси многожанрово, когато си на щат и се храниш постоянно с нова и нова роля, няма как да бъде сравнен с този на един свободен артист. За мен има два пътя към свободната практика – извървяш щатния си път и избираш да продължиш сам. Или решението да не си щатен, а да си свободен от по-ранна възраст. Избирайки пълната свобода в професията отрано – лишаваш се от опцията да се храниш с още и още опит“, смята Павел Иванов.

Той е сред най-младите актьори, приемани в Народния театър. Случва му се, когато е едва втори курс в НАТФИЗ. За професията актьор има много стереотипи, както за музикантите, казва още той.

„И тук избора да стана актьор е свързан с баскетбола. Това е първият ми любим спорт. Учителите в гимназията ми намекнаха няколко пъти, че не правя добър избор. Казаха ми, че не вярват как ще се справя с това, което за тях беше непонятно какво е. И ми даваха хоризонти за много други занимания, и ми доказваха, че имам и възможност за други сфери. Но семейството ми, което е много подкрепящо, нямаха проблеми. Но понякога ми задаваха въпроса: „Какво е това да си актьор?“ Аурата на съмнението винаги беше там – на лягане и на ставане. И тогава спортът и някои от световните звезди, като Коби Брайън и Майкъл Джордан, бяха вдъхновение за моята малка, скромна мисийка и се получи“.

Така съмненията започват да избледняват.

Докато играе активно баскетбол в големи отбори – като гард (на върха на атаката и на върха на защитата), Павел осъзнава, че подготовката е важна. Че старите постулати и мнения могат да бъдат разбити с много амбиция и много работа.

Снимка: Личен архив

„Казват, че актьорството е от по-чувствените и емоционални, по-нежните занимания. Актьорството е нежна професия, но в много сериозната смислова структура на думата „нежна“. Когато нямаш съмнения за позицията си, когато знаеш какво е мнението ти за самия теб и към теб, когато носиш и имаш съдържание, а ти ги имаш, защото си подкрепен със спорт, с физическа подготовка, с Мамба менталити (*верую на Коби Брайънт) – тогава си категоричен. Не се притесняваш от тази нежна професия, ами я вършиш по мъжки. Което е много готин цвят за теб като актьор, защото има голямо приложение в момента.

Хем мъжки, хем нежно – както си трябва.

 „Кариерата си е кариера и човек трябва да си я гони. Аз съм от хората, които ще я гонят до край. Причината пътят ми да продължи в София е елементарна - отново посочвам спорта и семейството, но смятам и че съм имал ясна представа, че ми е нужна конкурентна среда. Да, поне така бях убеден, че е добре за мен. Тъпо е да говориш за себе си на 17 или 18 години как си знаел, можел... Тогава допусках, бях проверил, беше ми казано – напипвах, че е важно да съм в такава среда. Стана ми и тясно в Русе и реших да си разширя приятелските контакти. Имах и други познати, които нямаха амбиция – исках да се лиша от тях. Предпочитам да се обградя от хора, които са с подобна на моята визия за себе си. Да кажем-по-безстрашна визия. Някой иска да направи нещо, то звучи невъзможно, ама сега като го погледнеш – го е постигнал“, споделя за своя път към актьорството Павел Иванов.

Ако слушаме всички – няма да стигнем до никъде...

Разбира се, не може да отрече късмет или намеса на съдбата. Годината, в която му става тясно в Русе, е тази, в която завършва Математическата гимназия. Точно по същото време проф. Стефан Данаилов поема клас в НАТФИЗ. Павел все още посещава школата на Венци Петков, който, естествено като опитен актьор, знае, че е хубаво друг да ти чува материалите и да ти дава наклон за избора им. Така Павел се явява на изпит с драматичен монолог по Чехов и комедиен, от пиесата „Петрол“ на Иван Радоев...

„Още с първия, драматичния, впечатлих Стефан Данаилов. После в НАТФИЗ не ставаше по лесния начин, но трябва сам да искаш да се скъсаш от работа. Трябва да се търси от двете страни – и от студента, и от преподавателя. Много се харесвахме с Данаилов и стана мача. Можеш да минеш и с малко в НАТФИЗ, но не е достатъчно след това. Хубаво е да предпочиташ претоварване със задачи, мога да кажа, че нямах неизпълнена от тях“, спомня си Павел.

Най-яркият му спомен от НАТФИЗ отново е свързан с проф. Данаилов.

Снимка: Личен архив

„Имаше един див залив, на който Мастъра научи, че ще ходим. И знаеше, че съм Тартора на групата. Навремето той много е обичал такъв тип летуване. И е бил по тези места, и помнеше, че не е лесно. И понеже знае, че като тартор на групата водя голяма част от момичетата от класа, и притеснен за тяхното хубаво прекарване там, защото е трудно да къмпингуваш – трябва си опит или някой, който да води, той ги пита пред мен: „Павел грижи ли се добре за вас?“ А след това и мен пита: „Къде ги слагаш да спят, бе?“ Отговарям, че имам една палатка. Накара ме да вляза в интернет и да му покажа най-добрата в момента на пазара - с най-много екстри и покриваща най-голяма периферия – три стаи. Показах, наброи ми пари и ме прати да я купувам на момента. Станах, запалих някаква кола и отидох до въпросния магазин. След като му я показах, чак тогава одобри да водя момичетата на палатки. Повече от баща за нас, но това е стандартна история за него“, споделя Павел.

Поканата за Народния театър идва, в момент, в който още Павел Иванов следва. Препоръчан е от племеницата на Стефан Данаилов, която също му преподава в НАТФИЗ – Росица Обрешкова.

„Тя ми отвори вратата за една репетиция и оттогава не съм излизал от театъра за повече от една Коледа и една Бъдни вечер. Смятам, че нямам предпоставки за оплаквания, но има и друго – когато млад актьор е направил нещо добро, оттам надолу не трябва да слиза. Трябва да бъде менажиран с по-трудна задача. Обемът ѝ да е по-различен. Оттам да качва нагоре, нагоре, нагоре. Не можеш да го принуждаваш да слиза надолу, да влиза за малко в представления. Защото възможностите това да му повлияе емоционално, професионално, да се ядоса, депресира, откаже – това е демотивиращо и може да изиграе лоша шега на всички и целия екип“, смята Павел Иванов.

Заедно с колегата си – Пламен Димов, получават заслужено стъпалото нагоре с главните роли в представлението на младите – „Двубой“. Продуцентът Кирил Кирилов, за който Павел казва, че е голяма фигура в пътя му към мечтани задачи в профеисята,  търси телефона на младия актьор от  Аня Пенчева.

Снимка: Личен архив

„А тя се погрижила да му обясни, че това е правилен избор. Аня много ме подкрепя. Тя е направила крачката, с която да ме лансира по този силен начин, а аз консумирам този неин подарък. Когато влязох в представлението „Лунатици“ за първи път, тя попита:

„Това ли е новият Стефан Данаилов?“

Веднага ми подложи един хубав килим, по който стъпвам комфортно. Аз подозирам, че тя има поглед покрай опита си и това е нейна интуиция. Но съм сигурен, че бяха в постоянно общуване със Стефан Данаилов и тя е питала, а той е гарантирал за мен. Една сговорна дружина, която е моят късмет“, споделя откровено Павел Иванов.

И макар да има и късмет, и съдба, разбира се, не можеш да имаш подкрепата на тези хора без да си работил много. Няма как. И затова печелиш препоръките.

„И пак се връщаме на Коби и Джордан – имало е много атлети, които са опитвали да проверят тяхното мислене, да им подражават. И са отивали на техни тренировки в 5 часа сутринта. И са знаели, че отиват с колите си до залата, за да идат по-рано от Коби или Джордан. И когато влизат, те вече са там и стрелят наказателни удари. Никой не знае кога са отишли. Това е мотивиращо. Работяга съм, макар да не говорим, че ставам всеки ден в 4-5 сутринта, за да репетирам, но със сигурност можем да говорим за ставане в 7 часа и много работа“, споделя Павел.

Снимка: Личен архив

Голямата роля, с която изненада на сцената бе на Рачо Драгалевски по възрожденските текстове на Вазов с актуални, реални послания, отнасящи се до Новото време. Класика с измерения в настоящето. Драгалевски е поет, батка, който ходи много в „Орфеума“. За Павел Иванов се явява и като проекция, с която се телепортира директно от детството си с народните танци към голямата мечта и народния фолклор в пиесата по Вазов.

Снимка: Личен архив

„Продуцентът Кирилов ме беше подготвил, че Мариус Куркински ще ми звънне. Затова успях да не съм емоционален. Иначе съм ужасно емоционален. Като си подготвен, контролираш чувствата. Тогава можеш да постигнеш манипулацията, която целиш. Насочването на задачата и емоцията точно толкова, колкото трябва в тази посока, в която трябва – е много важно и структурно. Защото иначе само се изявяваш на сцената. Което е хубаво, но не е достатъчно за главна роля. После трябва да има и своя функция, защото ако няма ? Какво правим? Не сме деца вече! Тук има образователна мисия – когато гледаш и възприемаш, се образоваш как да гледаш на света, как да се държиш към близките си, как се виждаш, позиционираш се някак. Чрез театъра взимаш решения как ще живееш живота си, който е кратък. Тоест това са важни решения“, споделя за професията си Павел Иванов.

Така по моста от началото на живота си се отправя към най-значителното до момента събитие в кариерата му. Енергична роля с колега, с който имат голяма синергия – Пламен Димов от класа на проф.Ивайло Христов.

Снимка: Личен архив

„Това си е сблъсък на титаните – нашите учители. Стефан Данаилов и Ивайло Христов са работили дълго време заедно, били са съмишленици и винаги са зависили много един от друг като позиции и решения. Така ние, като техни канализирани копия – ги поставихме на сцената един срещу друг“, обяснява ми за усещанията си Павел.

В представлението Павел Иванов демонстрира едно от завидните си качества: Актьор, който говори на диалект и който може да премахва точно този диалект от речта си по всяко време.

„Владея книжовен, български език перфектно - звукоизвличането му, начинът, по който трябва да се изгради думата с гласната и съгласната и няма проблем. Но това е път и се учи. Задължително е за актьора да владее колкото може повече разклонения на езика си. Никога не съм бил заставян да променям диалекта си, защото нямах такъв. Идеята и решението да се работи в „Двубой“ на диалект се случва заради героя ми - Рачо Драгалевски, който не е софиянец, но говори от името на всички софиянци. Той е новодошъл и пресен в столицата, затова е и актуален до днес. Не е нарочно имитирано и натрапчиво, защото аз съм носител на русенски диалект и го знам добре. И сега, когато имам възможност в ежедневието, си го използвам. Той е цветен, приятен и това е перфектната възможност да приложа тези неща“, казва още Павел.

Познанията във фолклора и диалектите на фолклора, танците, отношението към жената, към приятелите, към съседа, към този, който засяга честта ти - всички тези представи, Павел носи отдалече, като русенец и лесно ги имплементира в тази пиеса.

Снимка: Личен архив

„Драгалевски ми дава платформа да се противопоставя открито на следните неща. Рачо има занимания – той е поет, пише и журналистически статии, пише и по вестници. Идва отнякъде и смята, че е най-добрият в това, което прави и че всички го четат. Че той има значение за живота на останалите. Как стигнахме дотук от младежа, който идва от провинцията и който никой не чете всъщност? Искам да докажа следното чрез образа му: Каквото и да пишеш или с каквото и да се занимаваш, винаги трябва да знаеш, че има хора, за които ти си никой и техните животи не зависят от теб. От теб зависи животът на твоето семейство, на най-близките ти, на любимата ти и на никой друг.

Днес може да си четен, гледан, желан, търсен – да имаш ефект върху животите на другите....

Снимка: Личен архив

Утре няма да имаш. Ето това е платформата „Драгалевски“, която аз използвам. Това е константа в живота. Винаги е така. Като амплитуда е-имаш вълни и нагоре, и надолу, и така изглеждаш. Не играя да осмивам, но Драгалевски трябва да е пълнокръвен. Да вярва докрай, че го четат. Да изродее. Той чак се изкривява. Изкривен човек, който вярва силно, че той е някакво явление, че е гласна буква, че за него четат, че друг му е наранил честта. И ясно, без никакъв комедиен, но с трагидраматичен привкус искам да подчертая всичките му тези функции – самочувствието му, защото само тогава той започва да изглежда смешно в очите на зрителя, който го гледа. И нека се припознаят стотиците хиляди хора, които са такива. Те нямат функция, квалификация, образование, нямат нищо, дори жените им не са щастливи с тях, не се държат добре с тях, не изпълняват своите дългове като Човеци и си личи, обаче...

Каква е тази странна промивка на съзнанието, която те кара да стигнеш до там?

Не знам. Въпросът обаче е да стигнеш до там без никакви угризения да го играеш, показваш и да се държиш за образа и разсъжденията да ги оставиш за зрителя и за околните. И когато се държиш императивно-доминиращо с жената до теб, ходиш обаче успоредно по „Орфеуми“, когато идват някакви хора и те уверяват, че на теб честта ти е наранена и ти им вярваш... а не сам да погледнеш на нещата... Когато започваш скандали и спорове и си измисляш, че те са заради накърненото ти достойнство, чест, обиждането на таланта ти, а те всъщност са заради някаква жена в „Орфеума“ и когато толкова рязко стигаш до такива решения – само, когато го прави, останалите могат да видят, че нещо не ти е наред и да си дадат сметка какво е.

Да, той прекалява! По-спокойно, поете, по-спокойно, Рачо“, казва Павел.

Разпалва се, защото отново влиза в ролята си. Смята, че не може всеки да прави на сцената каквото си иска, защото хората плащат да видят най-доброто. Радва се на изключителната си възможност в момента да каже, че за много голямо свое щастие може без разлика - количествена и качествена, да се справя във всеки един жанр, който съществува в театрално изкуство.

„Аз съм просто актьор и това ми е работа.“