Децата на Цветанка Костадинова и Ивайло Попов са още две жертви на бруталното петорно убийство в Чикаго.

Те остават живи, но Искра без баща и баба, а Данаил без майка. Те ни потърсиха няколко дни след ужасното престъпление, за да благодарят на всички, които са помогнали и да ни разкажат какви хора са били техните родители и баба, разказва bg-voice.com.

Искра е кръстена на баба си и е дъщеря на Иво от първия му брак. Идва в САЩ когато е едва на 4 месеца. Кръстена е на баба си Искра – също покосена от куршум във фаталната събота.

Данаил е син от първия брак на Цветанка. Идва в САЩ преди една година и сега е останал напълно сам.

Това е едно от най-трудните интервюта, които съм правил някога. Интервю за необяснимото зло. И човешката съпричастност, помощ и доброта, които може да отключи.

– И двете семейства, и двамата, заедно с родителите си идвате в Америка за едно ново начало, за един нов старт. Сега се налага отново да започнете живота си… Кой е до вас в този толкова труден момент?

Данаил: Дойдох само с майка ми, а сега останах сам тук, в Америка, отнеха живота на моето семейство. Зад мен е цялата българска общност – и в България, и в Америка. Моето семейство, моите приятели – подкрепата е голяма. Двамата с Искра сме заедно, подкрепяме се взаимно в този труден момент…

Искра: Има много хора около мен, които са съпричастни, помагат ми, говорят ми, ръката ми държат, силна съм, ще го преодолеем това.

– Дани, ще те върна в онази вечер, в събота. Ти също е трябвало да бъдеш на тази вечеря, но закъсняваш и така си спасяваш живота.

– Точно така. Бях на работа, майка ми и баща ми чакаха гости – баба ми и приятеля й. Трябваше да свърша работа в два следобед, но в последния момент шефът ме изпрати да свърша нещо

– така се забавих цели три часа. Това не се е случвало никога. Прибрах се в пет, паркирах пред блока и тогава чух последния изстрел. Сърцето ми спря… Благодаря на Господ, спаси ме! Започнах да си задавам въпроси – ако бях там, какво можех да направя. Обаче нищо не мога да върна назад…

– В сърцето си знаеше ли, че този изстрел идва от вашия апартамент?

– Да, със сигурност знаех.

– Видя ли този човек да излиза от апартамента? Видя ли го след това?

– Не, не го видях повече. Искам сега да подчертая нещо важно. Казват, че сме имали пререкания с този човек, че сме имали конфликт. Това е пълна лъжа, това не е вярно. Това престъпление беше извършено от психичноболен човек. С този човек не сме говорили, въпреки че ни беше съсед. Не сме говорили с него, не сме имали пререкания…

Искра: Сам живееше, точно до нас – нищо друго.

Данаил: Не го познаваме лично, само сме го виждали…

– Как е влязъл в апартамента, според полицията няма следи от взлом?

Данаил: Вратата е била отворена, докато семейството ми е вечеряло. И той просто е влязъл.

– И ти заварваш тази кървава сцена?

– Не, не можах да вляза вътре. Когато пристигнах пред блока, чух изстрела и се скрих в една бензиностанция. Тогава дойде полиция, и те не ме допуснаха да вляза вътре. Беше грозна картина…

– Как си обяснявате това, което се случи?

Данаил: Аз нямам обяснение… Психично болен човек…

Искра: Болен човек, всичко ще го издразни.

– Искра, ти кога последно говори с баща ти? Какво си казахте?

– Във вторник. Говорихме за училище, как изкарвам, как е на работа, неща от деня…

– Какво искаш да знаят хората за баща ти?

– Той беше най-добрият човек, най-честният, доверяваше се на хората. Той, както баба, искаше да направи всички щастливи, даваше на хората каквото може. Много добър човек.

– Дани, ти идваш с майка си преди година. Сега оставаш сам-самичък. Къде смяташ да живееш? В България, в Америка?

– Нямам планове в момента, всичко е много объркано. Аз самият съм много объркан, чувствам една празнота. Това ще го реша по-нататък.

– Какъв беше твоят последен разговор с майка ти?

– За последно разговаряхме сутринта. Бяхме на работа и двамата, станахме рано сутринта. Не си говорим по принцип рано сутрин, просто пием кафе, обсъждаме нещо за деня. В този ден се показа от вратата, беше много усмихната, махна ми и дойде и ме целуна. Точно тази сутрин… С последната целувка, така ще я запомня. Беше много грижовна майка, много добра жена – тя е детска учителка. Много беше обичана от децата, от колегите си, уважавана от всички. Искам просто да се запомни като една жена, която обичаше всички, която се раздаваше за всички… Трудно ми е… Жена, която не заслужаваше такава съдба.

– Искра, ти си кръстена на баба си Искра, която също е сред жертвите. Какво си спомняш за нея? С какво ще я запомниш?

– С всичките й смешки, с танцуването й, с всичките й снимки, които непрекъснато правеше…

– Много е обичала да танцува. Даже е накарала нейния американски приятел, Дейвид, да се запише на танци.

– Да, той се записа заедно с нея на танци. Всеки петък ходят на ресторанти, на рождени дни – двамата заедно.

– Обичала е живота баба ти…

– Да, много!

– Ако имаше право на един последен разговор с баща ти, какво би му казала?

Не знам… (тук Искра вече не може да сдържи сълзите си) Че много го обичам, че съм му благодарна за помощта…

– А ти, Дани, какво би казал на майка си?

– Че много я обичам! Че ще я накарам да се гордее с мен…

– Това е втори шанс за тях, за втора любов. Бяха ли щастливи?

Дани: Много бяха щастливи! След случилото се отворихме телефоните им и видяхме, че са си направили снимки 10 минути преди това да се случи. Всички са усмихнати, щастливи, много хубаво ми стана, когато видях тези снимки. Сякаш са усещали, че нещо ще се случи.

– Вие сте доведени брат и сестра, но изглежда, че имате много силна връзка помежду си.

Дани: Да, така е, много се обичаме.

– Какво искате да кажете на всички българи, на всички хора, които тук, в Чикаго, и не само в Чикаго, ви подадоха ръка?

Искра: Много сме им благодарни!

Дани: Искам да благодаря на цялата българска общност в Америка за подкрепата. На всички българи и в България, благодаря, че се отзоваха в този труден момент. Искам да благодаря на българския детектив Марио Вълков, че ни помогна изключително много. Искам да благодаря на консула на България в Чикаго Иван Анчев, който беше до мен неотлъчно. Това са хора, достойни за уважение.

– На какво ви научи тази ситуация?

Искра: Да ценим всеки един момент, защото не знаеш дали това няма да е последният момент с този човек. Последния път, когато видях баба, тя ми каза нещо за косата. Аз имам проблеми с косата, тя ми каза да си правя масажи на главата. Много грижовна беше баба – гледаше как да помогне на другите. Двамата с Дейвид се грижеха за нас. Много добри хора бяха всичките, честни, искрени…

– Мислиш ли, че тя продължава да живее чрез теб, защото й носиш името?

– Да, вярвам. Тя ми казваше, че е била точно като мен, когато е била малка. Да, ще живее чрез мен.

– Мислите ли, че някога може да простите това?

– Не, това не се прощава!

– В социалните мрежи в последните дни виждам много призиви за смъртно наказание в конкретния случай. В този щат няма смъртно наказание, но прокуратурата ще поиска 5 доживотни присъди. Вие каква присъда бихте искали да присъдят на убиеца на вашите родители?

Дани: Бавна, бавна и мъчителна смърт… Ако го качат на бесилото, аз ще съм първият, който ще му бутне столчето.

– Мислите ли, че този гняв, който сега вероятно изпитвате, с времето може да преживеете? Да не го усещате така изяждащо отвътре?

Дани: Не мисля, че този гняв ще утихне. Тази болка ще ни остане за цял живот. Каквото и да направим, няма да върнем нашите близки. Трябва да бъдем силни, да се подкрепяме. Животът просто продължава…