Какво още е необходимо? Какво още трябва да се случи, за да узрее премиерът Бойко Борисов, че неговият финансов министър Владислав Горанов няма място в държавното управление? И какво още му трябва на самия Горанов, за да се почувства неудобно от обществената и политическа ситуация, в която се постави, и да слезе от облака на надменно самочувствие и арогантност, на който се носи?

Очевидно ще отнеме още много и на двамата. Няма как другояче да си обясним факта, че след всички скандали, в които попадна през последната година, Горанов остава удобно наместен в своето ведомство, откъдето продължава да се разпорежда с финансите на държавата. А Борисов не позволява и да се издума за оттеглянето на безценния му управленски кадър, пише Людмил Илиев във вестник СЕГА.

А в последно време се насъбра вече твърде много, за да продължаваме да го търпим. При това още от края на миналата година, когато се разбра, че Горанов живее от 2012 г. в жилище, което е собственост на неговия кръстник – бизнесмена и масон Иван Сариев. Сладко се е уредил Горанов – апартаментът е 180 кв. м, разположен е в затворен комплекс за отбрани люде, а за капак дори не плаща наем. От обясненията му тогава стана ясно, че се е приютил почти като бежанец в луксозното местенце на кръстника, прогонен със семейството си от земетресението, което удари Перник през 2012 г. „Тогава с моето семейство живеехме на висок етаж в центъра на София. Стресът и уплахът, които изпитаха невръстните ми деца и съпругата, ни накараха да се възползваме от предложението на кръстника на мен и моите деца - г-н Сариев, да ползваме жилище, което той е купил с инвестиционна цел”, жаловито разказа Горанов.

В друга ситуация състрадателността на кръстника би била похвална. В случая обаче, когато бенефициентът на неговата щедрост е първият финансист на държавата, страничният наблюдател разбираемо започва да се чуди каква точна е била споменатата „инвестиционна цел”. Може би да си подсигури благодарността и благоволението на член на правителството? Сериозно, Горанов очаква ли нещо друго да си помислят хората? Настанява се в огромен апартамент, не плаща и стотинка за него, а човекът, на когото дължи този охолен живот, е част от семейството му и развива бизнес. А всеки, който упражнява някаква стопанска дейност, е наясно с колко много лостове разполага финансовият министър, с които може да подпомогне (или да разруши) един бизнес. И няма никакво значение, че антикорупционната комисия оправда Горанов за конфликт на интереси, защото моралът в случая очевидно не е на негова страна. Да не говорим, че самият шеф на комисията Пламен Георгиев впоследствие затъна в имотен скандал и така остави завинаги по една голяма въпросителна за истинността на всяка проверка, извършена от неговия орган на хора във властта, включително и на Горанов.

Но хайде, с имотните скандали вече (почти) свикнахме.

Но да раздаваш пари на политическите партии в повече, когато огромен дял от данъкоплатците убедено вярва, че трябва да им се дава сумичка, колкото за Бог да прости, това отива отвъд наглостта. А тъкмо такова отношение демонстрира Горанов (и го е правил в продължение на години), когато „Шоуто на Слави” разкри, че повереното му ведомство изплаща далеч повече на политическите сили, на които се полага по закон държавна издръжка, отколкото беше публично известно. Всички – и медии, и анализатори, и редови граждани, знаеха, че правоимащите партии и коалиции взимат по 11 лв. за всеки действителен глас. И изведнъж се оказа, че само през 2018 г. са били дарени от хазната с по 13.23 лв. – сумарно над 6 млн. лв. отгоре за една година. „Несъвършенство” в Закона за политическите партии – с това се оправда Горанов тогава. А че години наред си е мълчал и не е направил нищо, за да бъде поправено „несъвършенството” – за това и дума не обели. А съпартийците му го оневиниха, като прехвърлиха вината на неговите подчинени във финансовото ведомство – защото „не е работа на министъра лично да извади писалката и да смята процентите и гласовете. Той не носи отговорност за математически грешки на служителите си”, както категорично обяви правосъдният министър Данаил Кирилов.

Безспорно обаче е, че министърът трябва да носи политическата отговорност за грешките на онези, които работят за него (ако приемем, че вината е тяхна, което въобще не е сигурно). А той отказа да го направи. И нещо повече – когато партийният му бос излезе с идеята субсидията да се намали до 1 лев на глас, министерството му дори не се включи в обсъжданията. Самият Горанов ограничи изявите си до злобничкия коментар: „След като 11 лв. на глас се струват на някого твърде много, да видим как ще се оправят с 1 лв. на глас”. А след това се оттегли в сенките, докато депутатите на ГЕРБ и ДПС замислиха и прокараха съвсем нова схема на партийното финансиране. В резултат сега имаме узаконено корпоративно спонсорство на политическите сили – без тавани, без ограничения, както и държавна субсидия, както и безплатни държавни и общински помещения за партийни офиси. Затънахме във възможно най-лошия сценарий, който дори не можехме да си представим, а ни предстоят местни избори с цялата им грандиозна корупция. А Горанов дори и мек укор не получи за ролята, която изигра в тази печална за българската демокрация история.

Както изглежда, е на път да се измъкне сух и от аферата НАПлийкс, която разтърси много сериозно цялото българско общество. В случая всеки български гражданин се почувства уязвим – защото това, което довчера е било данъчна тайна, днес е на разположение буквално на всекиго, който има достъп до интернет. И отговорността за това носят данъчните, които са подчинени на Горанов. В първия момент той усети, че този път работата е наистина дебела – на изслушването му в парламента си личеше, че е изнервен, повтаряше се в информациите, доводите и обясненията, които даваше. Скоро обаче бързо се окопити, което пролича от думите му: „От мен се очакват решения и събираемост, а не оставки. Представете си, че дадем знак, че политически оставки могат да бъдат завоювани с кибератаки”. Че оставка няма да има намекна и колегата му в правителството Томислав Дончев, който вкара в употреба обичайната за ГЕРБ конспиративна теория, че управлението е подложено на атака от злонамерени, скрити сили: „Ако е организирано в страната, целта е да се клати правителството, а ако е организирано отвън – да се дестабилизира държавата”.

Като навържем споменатите три случая – историята с апартамента на кръстника, надплатените милиони на партиите и пробитата киберзащита на НАП, какво изглежда по-вероятно – че финансовият министър е жертва на подмолни политически атаки или на собствените си грешки и на зле ръководената от него институция? Крайно време е ГЕРБ да престане да ни баламосва с недоказани хипотези за задкулисни заговори и да признае, че Горанов трябва да понесе отговорност за грешките си и да подаде оставка. И за държавата, и за гражданите ще бъде по-добре, ако финансовият министър ги освободи от обременяващото си присъствие.