Веднага след Съединението в началото на септември 1885 османското правителство струпва войски по границата с Източна Румелия и окупира Кърджали и Тъмръш. По съвета на част от министрите си и на Великите сили обаче султан Абдул Хамид II се въздържа от военна намеса в пловдивските събития. Усилията на турската дипломация да издейства възстановяване на стария статут на Източна Румелия чрез колективен натиск върху България от страна на Великите сили се провалят в края на октомври и началото на ноември. Англия използва възможността за отслабване на руското влияние в България и засилване на своето, и подкрепя Съединението.

На 29.09 1886 г., след абдикацията на Александър Батенберг (26 август 1886 г.), се свиква третото Велико народно събрание.

Откакто бе учредена българската държава, за трети път щеше да се свиква Велико народно събрание; но по-рано тоя голям съвет на нацията не бе имал такова съдбоносно значение, както сега. По-рано се касаеше за съставянето на конституцията или за нейната защита; сега щеше да се решава въпросът за самото съществуване на България. Великото народно събрание се свикваше като върховно оръжие срещу чуждата намеса; но в случай на неуспех това оръжие можеше да се обърне срещу България: тогава законът можеше да погуби свободата.

Правителството имаше всички основания да вярва, че победата му ще бъде голяма. Населението, уморено от борби, щеше да върви инстинктивно с властта, понеже чакаше от нея въдворение на спокойствието. Интелигенцията в грамадното си болшинство бе пропита с националистически дух. Русофилите бяха предварително отчаяни; от законните средства те не очакваха никакво разрешение на кризата; всичката им надежда бе в един военен бунт или в една руска окупация. Освен това навсякъде, дето бе минал, Каулбарс препоръчваше на руските партизани да се въздържат от гласуване.

При всичко че имаше всичките шансове за себе си, правителството не пренебрегна никаква мярка, за да осигури своята победа. Освен окръжните до партийните бюра разпратиха се и до администрацията, и до военните най-строги наставления. Д-р Стоилов дигна на крак и прокурорите.

Опасението от смущения у Стоилова бе предизвикано от многобройни донесения за агитацията на руските агенти между населението: установено бе, че в някои русофилски центрове се приготовлявали скандали за изборния ден. Присъствието на руски поданици в големите градове, които изобщо служеха на консулствата за агенти, усложняваха значително положението, тъй като поради режима на капитулациите полицията не смееше да действува спрямо тях енергически. Трябваше да се внуши на тях, че тоя път властите няма да се шегуват. Но за да няма повод Русия да се счита обидена, на 27 септември Начович отправи до всичките агенти една нота, с която ги молеше да предупредят поданиците си да стоят настрана от изборната борба. Той добавяше, че „чужденците, които биха се намесили в изборите, ще бъдат екстернирани“.

Всичките агентства посрещнаха тая нота равнодушно; само руското възрази, защото чувствуваше, че тя бе насочена срещу неговите намерения. Същия ден Неклюдов писа на Начовича:

„Господине министре,

Повръщам ви тук приложената циркулярна нота, която сте счели за необходимо да ми отправите с днешна дата.

Считам за свой дълг да ви предупредя, че представителите на руското правителство в България ще съумеят да защитят своите поданици против всяко насилие на властите, тъй както са съумели да държат поведението на руските поданици, живущи в България, в границите на най-строга законност.“

Неклюдов не бе се задоволил с тоя протест: той реши да скъса в знак на угроза всякакви отношения с министерството.

„Имам чест да ви предупредя, господине министре — добавяше той, — че до получаване на инструкции от генерал Каулбарса относително подигнатия от вас инцидент, всяка размяна на ноти се спира между руското императорско дипломатическо агентство и българските управници.“

Той казваше: в руския текст — „правители Болгарий“; на френски — „les gouvernants bulgares“. С това искаше да подчертае фактическия характер на една власт, непризната от Русия.

Неклюдов съобщи своя отговор на всичките членове на дипломатическото тяло; той го мотивираше „със заплашителния тон на тази нота, съвсем непристоен спрямо представителите на Русия“, и с нейното съдържание, което било противно на „действующите договори и капитулации“.

Опасенията на правителството се сбъднаха на другия ден; само че действующите лица не бяха руски поданици, а шопи от софийските села.

Когато те идвали в София, руски агитатори ги срещнали вън от града и им казали: „На вас не ви трябват избори, а Русия. Русия не ще данък, Русия не ще реквизиции, Русия няма да взема войници.“ Набрали се тъй около 150 шопи. Агитаторите ги повели към руското агентство — разказваше сетне на полицейското дознание един от шопите: „Те ни въведоха и си взехме по едно дърво оттам, а гавазите донесоха триони да ги издяламе.“ Според официалната версия тук сам Неклюдов им държал реч, в която им изложил мотивите на руската политика в Изток. Това обаче не се потвърдява от никой свидетел. Най-вярното е, че съществените думи са били казани от гавазите.

Въоръжени със сопи 150-тях шопи, странен доброволчески отряд на руското агентство, се упътиха към изборното място. Тук бюрото беше вече съставено; то бе в ръцете на либералите. Насъсквайки се с викове, шопите се нахвърлиха върху тях и почнаха да чупят урните. Настана схватка, която трая няколко минути. Дотърча и полицията. Шопите, чувствайки се меншество, хвърлиха сопите и удариха на бяг. Преследвани от публиката, те се скриха в руското агентство.

Тук те се разположиха като на стан. Гавазите им донесоха хляб и сирене. В двора биде настанена една бъчва с ракия, от която всеки отиваше да си точи. Един от шопите забелязваше в своите показания, че ракията била лоша, понеже съдържала много спирт. Между туй стотина любопитни стояха пред консулството и гледаха какво става в двора. Шопите, полупияни, се доближиха до решетките на улицата и почнаха да закачат публиката. От приказки работата дойде до бой. Шопите взеха от двора дърва, камъни и почнаха да ги хвърлят. От улицата им отвърнаха със същото. Тогава един от гавазите, някой си Васил Черногорецът, извади револвера си и гръмна по направление на улицата. Последваха след това други вистрели. Един куршум удари коня на поручик Фичева, помощник на военния комендант. От гърмежите се набра голяма тълпа. Фичев, буен човек, сега съвсем освирепял, искаше да насили вратата на консулството и да сече. Д. Ризов се намеси в тоя момент и го задържа. После дойде една рота войска, която разпръсна тълпата и окръжи консулството. Привечер шопите излязоха; ротата ги заведе в казармата на І-ия пехотински полк. По пътя и в казармата бидоха бити немилостиво.

На 28 октомври, в самия ден на изборите, Начович получи от Неклюдова две ноти. Едната гласеше:

„По заповед на генерал барон Каулбарса подновявам писмените отношения между руското дипломатическо агентство и Българското министерство на външните работи, за да ви съобщя енергическото порицание, изразено от генерала по повод съдържанието и формата на окръжната нота, от която ми съобщихте един екземпляр вчера с №4352.“

Другата нота заявяваше, че руското правителство счита изборите за незаконни и неимеющи в неговите очи никаква стойност.

На 29 септември Неклюдов изпрати трета нота, с която протестираше за нападението, което било извършено с камъни от тълпата върху руското агентство, и за побоя, нанесен на шопите.

Начович му отговори също с три ноти: две на 1 октомври, една на 2-ри. Нотите, писани от Вернанца, са образци на дипломатически стил. Те бяха толкова спокойни и достолепни, колкото руските бяха нервозни.

Нотите на Начович съдържаха за ползуването на руските дипломати кратък курс по държавното право. С първата нота той казваше на Неклюдова:

„Колкото се касае за „енергическото порицание“, което негово превъзходителство генерал барон фон Каулбарс ви е натоварил да ми изразите от негова страна, имам чест да ви моля, господине управляющи, да благоволите да осведомите негово превъзходителство, че българските министри могат да получават порицания само от народното представителство, както е установено във всичките конституционни страни.“

Втората нота обясняваше коя власт може да се произнася върху законността на изборите и излагаше един коментар върху постановленията на конституцията по тоя въпрос. С третата нота Начович изпращаше правителствената версия върху постановленията на конституцията по тоя въпрос.

С третата нота Начович изпращаше правителствената версия върху случката с шопите, като забелязваше, че смутителите на обществения ред не заслужавали покровителството, което им оказвало руското агентство.

В провинцията изборите минаха безбурно. Само в Дупница стана едно кърваво приключение; но по жестокост и по грозота то надминаваше всичко, видено досега в нова България.

Скандалът и тук биде започнат от русофилската партия. Той бе скроен отпреди няколко дена. От околните села бяха доведени още вечерта най-буйните хора, на които бе дадено наставление как да действуват. Планът се изпълни точно. На часа осем сутринта, когато се съставляваше бюрото, селяните, събрани наоколо, почнаха да дигат шум и да викат: „Нечеме избори! Сакаме Русия.“ Народният представител Грънчаров стана да възразява; в това време тълпата, предвождана от агитаторите, отиде да нападне участъка, дето неколцина русофили бяха арестувани. Първия път стражарите успяха да я отблъснат; но тя се повърна пак, въоръжена със сопи, с камъни, с револвери, нахълта в участъка със сила, грабна арестуваните и ги доведе триумфално на изборното място. Между туй Грънчаров се вдигна пак да държи речта си, но тълпата не искаше да слуша никакви увещания и заглушаваше думите му. Дрезгавите гласове на агитаторите ревяха: „Нечеме старите депутати. Те правиха война със сърбето и сакат сега да се биеме с Русия. Заради ним плащаме данъци, а Русия данък не взима.“ Разярена, тълпата нападна сега бюрото, чупейки каквото й паднеше на ръка. Членовете на бюрото избягаха: някои се скриха в околните къщи; други се пръснаха по лозята. Едно отделение от десет войници довтаса след това, но тълпата ги посрещна с камъни, принуди ги да отстъпят. Тогава тя се упъти отново към участъка. Стражарите я посрещнаха с няколко залпа, дадени във въздуха: това я ожесточи още повече, без да я уплаши. В участъка тя намери околийския началник Димитров, почна да го бие, смъкна го на улицата. Тук стотини ръце се спуснаха да го разкъсат, викайки: „Дръжте го бре, още не е псовисал!“ Полумъртъв, доведоха го до телеграфната станция, качиха го горе, пак го свалиха. Ужасната процесия продължи сетне към реката. Хванаха Димитрова за краката и го повлякоха. Той бе вече в безсъзнание. Униформата му бе раздрана; от всички страни на тялото му шуркаше кръв; главата му бе разглобена: тя отскачаше по калдъръма и мозъкът му се пръскаше по улицата. А тълпата, полудяла от яростта на разрушението, ревеше: „Да живее руският цар!“ Когато стигна до каменния мост, тя хвърли своята жертва в реката. Някой забележи: Още не е умряло проклетото куче!“ Но той бе вече издъхнал. Почнаха се сега гаврения с трупа. „Как си, г-н началник?“ — викаше един. „Русия нечеш, а?“ — подхвърляше друг. Трети се оплакваше: „Изедохте ни веке! Оня ден финансовият ни зема 150 гроша. Нá сега левове!“

Тоя разговор с мъртвеца трая няколко секунди.

Сетне побеснялата сган тръгна да дири другите врагове на Русия. В една къща до училището се бяха скрили народните представители Хр. Зограф и Х. Грънчаров, учителят Папукчийски. Тълпата ги намери на тавана, хвърли ги на пода с главата надоле и ги доби със сопи. На Грънчарова забиха ножове в главата, разпориха му корема. Някой извика: „Гледайте бре колко е той набрал от нашата пот!“

Ужасното дело трая три часа. Сетне настъпи пълна анархия. Тълпата обикаляше улиците, сеейки ужас по пътя. Почна се пиянство; завиха се хора. Никой не смееше да вдигне труповете. Националистите се бяха затворили по къщята си, чакайки последния си час. Кознички, гонен от тълпата почти до селото си, успя да се спаси само благодарение на бързината на своя кон.

Чак привечер пристигна от Самоков един ескадрон и въдвори ред. На другия ден се почнаха арести; но главните виновници бяха избягали. Повечето от тях можаха да се домъкнат в София; тук вече се скриха в руското агентство.

Произшествията в Дупница произведоха по цяла България потресающе впечатление. Всички предугадиха, че те са дело на руската политика, плод на Каулбарсовите агитации, начало може би на нови трагедии; и страшен бяс облада душата на националистите, които виждаха как без свян и без препятствие един чужд агент тласкаше българите към братоубийство.

Симеон Радев, Строителите на съвременна България. Том 2