Каквото и да се случва с него, ще изпитвам уважение и любов до края на живота, заяви боксьорката с нигерийско-български произход

Боксьорката Джоана Нуамеруе е преминала през безброй изпитания в своя живот. Най-сериозното е зверска катастрофа, от която оцелява по чудо заедно със своя брат Дюк. Пред youtube канала "Спортната джунгла" и "България Днес" Джоана разкрива каква роля има Слави Трифонов в живота на нейното семейство.

- Джоана, вашата семейна история е уникална. Чувал съм, че баща ви е бил принц в Нигерия. Това истина ли е?

- Да, наистина е бил. Мога да кажа, че сме от царско семейство. В Нигерия много държат на традициите, на принципите. Баща ми е първият син в семейството. Цялата отговорност, тежест, богатство и грижа е на неговите плещи. В момента е на брат ми. Той е там и му тежи. Аз съм второто дете и на мен ми е малко по-леко.

- А защо баща ви идва в България?

- Дядо ми, Бог да го прости, слага един глобус. Баща ми затваря очите и той му казва: "Избирай страна в Европа, която да не е богата и да не е бедна!". Баща ми посочва Англия. Дядо ми не се съгласява. Казва му нещо по-надолу да избере. Пита коя е тази малка държавичка на Балканите. "А, България! Ето там отиваш!", заявил. Праща го тук. Не знам как се е оправял тогава баща ми. Започва да учи икономика на промишлеността, но е и футболист. Бил е в националния отбор на Нигерия. След известно време се среща с майка ми. Мама казва, че от момента, в който го е видяла, са неразделни. След няколко години се появяваме ние с брат ми. Това е времето на расизма. Да имаш чернокож човек в живота и тъмни деца, беше трудно. Бог да я прости баба ми, до последно не приемаше баща ми заради цвета на кожата му.

- Когато бяхте при Слави Трифонов, той каза, че познава баща ви като тартор на афроамериканците през комунистическите години в Студентски град.

- Точно така е. За Слави Трифонов мога да кажа, че винаги е бил човек, който е много важен за нас. Той ни е като втори баща. Винаги ни е помагал. Грижил се е за мама - нищо да не ѝ липсва, докато баща ми е бил в Нигерия и не е имал възможност да се върне. Двамата са много добри приятели. Тогава е имало африканска общност. Баща ми е бил основният водач тук, в България.

Навремето Слави прекарваше много време при мама в ресторанта. Оттам тръгна това силно приятелство, което продължава вече толкова години. Мога само да му благодаря, че никога не е оставял майка ми в трудните моменти. Той ѝ е като брат. Това е човекът, който винаги е бил до нас. Каквото и да се случва с него, ще изпитвам уважение и любов до края на живота. Само да е здрав!

- Имаше много гладни години. От колко годишна започнахте да работите?

- Майка ми и баща ми са оцелели през най-трудното с нас. Не са богати. Работили са, за да имат. На нас нищо не ни е липсвало. Ние работим от 15-годишна възраст. Най-вече организатори, колцентрове. Каквото дойде. Комбинирахме с тренировки и училище. Благодарна съм, че всичко това ни се е случило, защото ни е научило на много. Не е важно колко пари имаш в джоба, а какво сърце и поведение имаш. Най-добрият човек е най-богат за мен.

- Виждали сте смъртта в очите. Какво се случи в онзи ден и можеше ли да се предотврати инцидентът?

- Имам 12 операции. Не всички са от катастрофата. От нея са 4. Останалите са странични контузии. Подготвях се за национално състезание през 2016-а. Пътувахме с брат ми Русе-Бяла, най-опасния път. Това е първият и последен път, в който сме пътували към този град. Бях в изключителна форма. След това състезание трябваше да ходя на лагер в Англия с Антъни Джошуа и целия национален отбор. Шофьор навлезе в нашето платно и челно ни смачка. С брат ми около 40 минути сме били аут. Аз чупя носа, челото, три пръста, имам пукнати ребра. Брат ми има пукната мандибула, счупена ръка. Майка ми звъни над 400 пъти на телефоните ни.

С нея се чуваме през 10-15 минути, когато пътуваме. В 13,20 се чухме и след 20 минути ни удариха. Колата беше смазана. Това се случи на 15 март. 2016-а е годината на дявола, най-лошата година. Спомням си, че два или три дни преди това казах на майка ми: "Абе, мами, дай да пътуваме с рейса!". Имам едно усещане в мен, което не го пренебрегвам никога. Само този път не го послушах. Тръгнахме и не се върнахме. Директно в болницата. По новините първо бяхме цигани, после бяхме бежанци. Явно не можаха да ни познаят. После станахме нигерийци и вече накрая станахме шампионите Дюк и Джоана, които представят България.

- Колко време ви отне възстановяването?

- Една година се възстановявахме. След това започнах отново да се състезавам. На тогавашния ми треньор Красимир Гергинов съм му безкрайно благодарна. Той ни направи шампиони. Тогава ми каза, че предстои "Странджа" и попита дали съм готова. В този момент се разтреперих. Казах си: "Джоана, ти до вчера беше в болница, готова ли си отново?". Трябваше ми само един ден, за да реша. Преодолях страха, отидох на състезанието и станах трета. Докато гледах двете на първо и второ място, си казвах: "Усмихвайте се сега, защото аз идвам!". Оттогава всичко върви нагоре.

- А в житейски план как се променихте след катастрофата?

- Лежейки в болницата, си казвах, че оттук нататък ще живея луд живот. Не лошата страна на лудостта, а че ще грабя с шепи от живота. Ще се радвам на всеки момент. Ще обичам силно, безгранично. Ще съм благодарна много повече. Ще помагам много повече. Ще давам много повече, дори да ми се отвръща с лошо. Ще се усмихвам повече, защото получих втори шанс да живея по-добре. Обещах си това на себе си - че нямам право на не мога, не става, не трябва, нямам. Напротив, всичко ще имам, всичко ще постигна.

След като минах през ада, мога всичко. Имам общо 23 гипса, 12 операции и тази тежка катастрофа. Не беше лесно да премина през това. Ако искаш нещо, намираш начин и път. Търпеливо, с много работа. Най-вече с вяра. Без молитвата ми вечер аз сила няма откъде да имам. Трябвало е да премина през това нещо, за да съм толкова силна, колкото съм в момента.