В Източните Родопи се намира единственото българско католическо село – Покрован.

Преживяло времената на Османската империя, до селото стигнал и един бъдещ папа на кон. Това бил свещеник Джузепе Ронкали, който по-късно е избран за папа и приема името – Йоан 23, информира bTV.

В Източните Родопи се издига католически храм "Успение Богородично". Вярата пазят две сестри от ордена на евхаристинките – 82-годишната сестра Бернадета и 90-годишната Василия, която рядко излиза от метоха.

Сестра Бернадета се е родила като Ана в пловдивското село Белозем. Когато решила да се врече на Бог, получила име на светица.

„Доволна съм от това име, защото тази светица е била от бедно семейство и аз също съм от бедно семейство. На мен не можеше да ми мине през ума за семеен живот, не можеше. Ние сме 6 сестри и 1 брат. Другите сестри мислеха за семеен живот, пък аз, на мен не ми минаваше през ума за семеен живот”, разказа сестра Бернадета.

Когато съдбата отвела сестра Бернадета в Покрован през 67-ма година, там имало още няколко монахини. Сега останали тя и Василия.

Така за повече от 50 години служба в селото, сестра Бернадета помни социализма, но и времената, когато храмът е бил пълен, въпреки забраните, а децата учили Божиите правила.

„И тук църквата беше пълна с народ, пълна до вратата. Хората имаха вяра тогава, родителите и децата”, спомня си сестра Бернадета.

Тя идва всеки ден в храма, за да си говори с Бог.

– Че ни е дал здраве, най-напред да благодарим. После искаме прошка за всичко, не може човек да живее и да не греши.– Само, че ние живеем във време на безверие?– Ами това е, аз казвам, че ще дойде време да се осъзнаят, че това не е редно.– Трябва вяра?– Трябва, трябва.

Монахините казват, не може само молитва, трябва и радост. И имат своята градина.

„Гледаме си тук малко кокошки и пиленца. Яйцата раздаваме на хората. Градинка, малка градинка, защото нямаме сили вече. Казват хората: "Когато си зает, по-бързо минава денят."

Сестра Бернадета не гледа филми, следи новините.

„Времето ме интересува – нали някой път зимата е много лоша и да се подготвим за лошото време”, обясни тя.

Районът около Ивайловград остава по-дълго в рамките на Османската държава. В края на 19-ти век приема унията, за да избегне влиянието на гръцкото духовенство. Старата църква обаче вече я няма, изгоряла през 1913 година, когато селото било нападнато от башибозук.

Турската махала предупредила българската, но никой не повярвал, така разказвал дядото на Мария.

„Казали: утре бягайте всички, защото утре ще има голямо клане. Ама ние нищо не сме направили, дядо вика, какво клане? Бягайте, ние повярвахме, никой не избяга”, разказа Мария Пандова, жител на с. Покрован.

Казват на Покрован католическият "Батак". Избитите са над 40. Преди нещастието покрованци ходели с бели носии.

„След клането 13-та година няма къща без заклан, убит мъж – тогава носията почернява”, обясни Мария Пандова.

Жителите на Покрован преживели робство, сега трябва да преживят започналите да пустеят къщи. Казват обаче, че храмът им няма да остане празен.

Два пъти в месеца свещеник Клаудио Молтени изминава пътя от Пловдив до Покрован, за да отслужи литургия в "Успение Богородично".

„Въпреки че е малко село и ние сме малцина, но всеки път, като идвам тук, хората ме приемат със сърце и е хубаво. Хубаво е, защото наистина може да се чувства, че ние сме тук, защото нашата вяра ни обединява, въпреки че сме различни”, каза свещеникът Клаудио Молтени.

Селото било преди от 400 души, сега наброява малко над 70.

„Просто през две, три къщи всичко е празно. А хубави къщи каменни къщи. За съжаление празни”, каза кметският наместник на с. Покрован Иванка Бакалова.

Останалите малко хора в селото, но вярващи, те ще тръгнат на път, за да видят папа Франциск в Раковски.

Пътят на сестра Бернадета я е отвел от Покрован в Рим, целувала е ръка на папа Йоан Павел Втори. Този път едва ли ще успее да види този, Франциск, защото трябва да се грижи за сестра Василия.

– А дава ли сила вярата?– Сила дава, много дава сила, дава сила да живееш и да си доволен от себе си, от живота си. Да вярваш, че нито е загубен, нито е прахосан животът.

В неделя монахинята успява да изкачи стъпалата до камбанарията на „Успение Богородично”. Защото има вяра. А какво е живот без вяра?