Събуждаш се в 6 часа сутринта, започваш да облепяш краката си с бинт, мажеш ги с вазелин, подготвяш провизии, вдигаш 15-килограмовата си раница и тръгваш на път.

След 12 часа ходене пристигаш в някоя изоставена хижа, разпъваш палатката някъде около нея, прегръщаш любимия и започваш да чертаеш маршрута за следващия ден, когато отново те чака същото. И така 17 дни!

Именно такъв бе меденият месец на пловдивчаните Алекс и Люси, които разчупиха стереотипа и поеха по един различен път, вместо към някоя от популярните екзотични дестинации, двамата преминаха ръка за ръка от връх Ком до нос Емине. Изпитаха възможностите си, станаха по-силни и по-влюбени, пише Traffic News.

Люси видял Алекс за пръв път в залата по Киокушин, впечатлил се от нейната отдаденост и целеустременост, но така и не събрал смелост да се запознае с нея. Преди 6 години съдбата отново ги срещнала и от тогава са заедно.  

На 18 август двамата си казаха „Да”, а ден по-късно се отправиха на най-голямото си приключение – прехода Ком - Емине.

Снимка: Трифон Паскалев

Идеята за това преживяване се настанила трайно в съзнанието им още преди 3 години. Вдъхновили се от филм за маршрута, който гледали заедно.

„И двамата обичаме да предизвикваме себе си, като покоряването на нови върхове както в планината, така и в живота ни прави по-силни. Сблъскваме се с предизвикателства, които изпитват волята, любовта и устойчивостта ни. Смятаме, че нито една екзотична дестинация не може да заздрави така връзката ни, както Ком - Емине го направи чрез изпитанията, на които ни предложи” разказва Алекс.

Ден 1: Връх Ком: „От тук взехме по две камъчета, които носихме през целия път. Едно от които, хвърлихме в морето” - Алекс

„Вие сте едни от последните” – така ги посрещнал хижарят още в първата хижа, в която пренощували.  Причината е, че изместили датата за приключението заради сватбата и затова тръгнали чак на 21 август, което ги прави едни от закъснелите туристи. Алекс се разболяла от гнойна ангина и през първите дни на прехода не се чувствала добре, но това никак не спряло младоженците, а напротив мотивирало ги още повече.

Ден 2: Между х. Пробойница и с. Гара Лакатник

По пътя срещнали и други трудности – оказало се, че много от хижите не работят или просто хижарите не се наемали да отварят врати само заради двама души. Разминали се на метри от стадо диви прасета и отровни змии, снимали се с кошута и спали в говедарник с мишки. Всичко това направило и двамата по-силни, накарало ги да преодолеят страховете си и да забравят за капризите си.

Ден 3: Говедарникът в м. Зла Поляна

„Трудните неща са храната, спането и водата. Това са три неща, за които трябва да мислиш постоянно, не е като в града. Влизаш в хижата с пари и можеш да си купиш само един фасул, това е. Няма друго, но ти се радваш и на това. В планината просто изключваш съзнанието си, забравяш за проблемите си и ставаш благодарен дори и за най-малкото”, разказва Люси.

Ден 5: х. Чавдар. "Шаро ме топли след баня. Хижата е като от приказките. Цветни прозорци, каменни стени посредата на стара гора. Хижарят се опита да ни откаже от начинанието ни, като ни изкушаваше със бира и гювеч"

Тока например в един от  дните, след като били извървели 42 км с голяма денивелация късно вечерта двамата стигнали до стар говедарник. Построен от подръчни средства от животновъди. Младоженците толкова се развълнували, че са стигнали до подслон, че се разплакали от щастие.

А след като видели смразяващата дъха гледка, напълно забравили за скромната постройка.

Ден 6: "Преди да потеглим към Старопланинското Конче и Вежен"

„Удовлетворението от изминалия път, спиращите дъха гледки и срещите с хората по пътя ни осмисляха това, което правим, и бяха част от най-хубавите моменти. Маршрутът е изпълнен с прекрасни и разнообразни пейзажи, но някой от тях, като изгревът, на х. Ехо и залезът на х. Мазалат, бяха по-специални за нас. Трайно място в сърцата ни остави хижарят на Ски База Грамадлива, който ни показваше съзвездията и ни учеше как да се ориентираме спрямо звездите. Това са едни от любимите ни места, на които някога бихме искали да се върнем”, разказва развълнувана Алекс.

Ден 7: В мъглата около х. Козя Стена

Пловдивчанката се  изплашила най-много от първата гръмотевична буря, която ги сполетяла. И разказа, че не е изпитвала подобен страх никога през живота си.

„Буквално виждаш бурята и усещаш гръмотевиците все едно падат на метри от теб. За първи път видях подобно нещо на 2000 метра. Всичко се тресе, животните започват да тичат надолу” спомням си Люси.

Една от многото бури в далечината

Типично по пловдивски двамата се насърчавали, като измервали оставащите разстояния я с някое тепенце, я с Гебната база.

„Мотивацията е много важна. Аз се чувствам тотално изморен, но може би психически ми беше по- трудно. Всеки ден само ходиш и се чудиш защо го правиш. Затова ние си поставяхме реалистични цели и измервахме всичко с тепета и гребни. Примерно като има още 30 км си казваме, хайде още 6 гребни”, казва Люси.

Ден 8: Хижа Добрила. "Преди година бяхме тук за първи път на палатка и изкачихме първите си два върха заедно - Амбарица и Купена"

По пътя си срещнали и много интересни хора, които оставили у тях ярък отпечатък. Мила хижарка, която ги почерпила с бира щом разбрала, че са младоженци, американец, който предавал всичко преживяно онлайн и пътувал заедно с куклата си Рой. И един германец, който за жалост останал разочарован от развитието на туризма у нас. Само преди месец той изминал планински маршрут в Албания и много му харесало, на прехода Ком-Емине обаче се отказал, защото няма достатъчно поддържани хижи.

Ден 9: Овце под билото. "Овчарят ни покани на чаша чай. Приваляваше почти цяла сутрин и духаше силен вятър"

Ден 10: Узана - географския център на България

 

"Боривинки, къпини и малини ни зареждаха по пътя."

Ден 12: След Ски база Грамадлива към х. Чумерна. Табелата е на 30 мин. от Прохода на Републиката

Ден 14: на тръгване от Котел, където презаредихме със запаси.

"Подобни гледки с коне ни съпровождаха в голяма част от маршрута"

Ден 16: Вятърната мелница в Козичино, която е една от малкото функциониращи в България.

Ден 17: Фарът на нос Емине

И след 17 дни най-накрая стигнали до морето.

„От момента, в който стигнахме морето, се изредиха множество емоции - от еуфория за сбъднатата мечта, до тъга, че нещо прекрасно е приключило. Подобно пътешествие те прави по силен и ти напомня, кое е истински важно в този живот. Сплоти ни като двойка, доказвайки, че заедно можем да се справим с препядствията по пътя ни. Докато тялото е поставено пред огромно натоварване, и си в среда, в която имаш ограничен достъп до храна, вода, подслон, постоянна връзка до информация - аспекти, които приемаме за даденост в ежедневието си - осъзнаваш колко от грижите ти са всъщност маловажни. Усещаме се значително по-спокойни, уравновесени и психически отпочинали от стреса на забързаното всекидневие”, споделя Алекс.

На въпроса дали ще се върнат отново и двамата отговарят едновременно – „Разбира се”. Надяват се да го направят някой ден с децата си, за да изпитат и те всички тези емоции и най-вече, за да калят характера си.  Благодарни са на всички хижари, които са ги посрещнали с отворени обятия и се надяват да има повече хора, които пазят Балкана.

А на втори меден месец смятат да отидат отново на маршрут в България , а именно българската част от туристическия маршрут Е4, познат като „Петте планини“ - Витоша - Верила - Рила - Пирин - Славянка. Трасето е предимно по билото и предоставя красиви панорамни гледки.

И така приключението в живота на Алекс и Люси тепърва започва!