Денят на бесарабските българи е свързан с отдаването на дължимото им за развитието на България.

Чества се на 29 октомври, като за пръв път това се е случило през 1938 година. Датата се свързва с освещаването на храм-паметника "Свето Преображение Господне" в Болград, осветен на този ден, след около пет годишно строителство, като в изграждането му е вложен доброволният труд на 10 000 преселници от българските земи.

Болград се приема като неофициална столица на бесарабските българи. Градът се намира в историческата област Буджак, (Южна Бесарабия) - между Черно море и реките Дунав, Прут и Днестър.

"Свето Преображение Господне" (на украински: Свято-Преображенський собор) е православна църква в град Болград. Попада в състава на Одеската и Измаилска епархия към Украинската православна църква, която през януари тази година се отдели от Московската патриаршия. Сградата на храма е изработена от архитекта Аврам Иванович Мелников (1784-1854 г.). Стенописите в интериора са направени през 1912-1914 г. от художника Павел Пискарев.

Началото на църквата е положено през 1820 година. На 12 май управителят на селищата на българските преселници - Сергей Николаевич Малевински, публично чете декрет, който им дава колониални привилегии. Взема се решение на мястото в малка църква, където жителите се ограмотяват, българският народ в Бесарабия да построи величествена църква. След това пред олтара на местната църква е решено да се спази постановлението на цар Александър I. Сградата е завършена през 1838 година. Църквата е осветена на 29 октомври и тази дата става нейн храмов празник. През 1938 г. в Царство България тържествено се отбелязва 100-годишнината на храма. Тогава се ражда идеята денят на освещаването на храма 29 октомври (16-и по стар стил) да бъде Ден на бесарабските българи.

След прекъсване за няколко години през ХХ век, честването е възстановено след 1989 година.

Празникът се чества основно сред българите в Украйна и Молдова. Дружеството "Родолюбие" и Центърът на бесарабските българи в България организират чествания в София.

Бесарабски българи живеят в областта Бесарабия, разделена между днешните държави Молдова, Украйна и Румъния между реките Прут и Днестър (Одеска област).

Въпреки че българите населяват най-различни селища в Молдова, включително и столицата Кишинев, където са чести смесените бракове, тяхната най-голяма концентрация е в южните части на Молдова - предимно в Тараклийски район, но също така и други райони (Кагулски, Леовски, Кантемирски), както и в Гагаузия.

В украинската част на Бесарабия българите са по-многобройни - над 140 000 души. Те преобладават в Болградския район. Немалко българи живеят и в Тарутински, Арцизки, Саратски, Измаилски и Татарбунарски район. Те са незначително малцинство в Килийски и Белгород Днестровски район. Макар че областният център Одеса се намира извън границите на географската област Бесарабия, немалко бесарабски българи са се преселили в този град.

Българското етническо присъствие в Бесарабия датира от ранното Средновековие. Начало на значително българско заселване в този район обаче е поставено в края на XVIII и началото на XIX век. Така по време на Руско-турската война от 1768-1774 година, особено при оттеглянето на руските войски, няколко хиляди българи се изселват във Влашко, Молдова и Украйна. Българско население се преселва в Бесарабия и по време на кърджалийството в Османската империя.

Масовите заселвания на българи в Буджак, където днес е концентрирана основната част от бесарабските българи, започва през Руско-турската война от 1806-1812 година.

През лятото на 1940 година, след спогодбата Рибентроп-Молотов от предишната година, съветските войски навлизат в Бесарабия и я включват в състава на Съветския съюз. Българите преживяват колективизацията, Втората световна война, румънската окупация 1941-1944 и последвалия войната небивал глад и масова смъртност.

Въпреки че са признати официално, в Съветския съюз част от бесарабските българи губят някои черти от своята културна идентичност - език и други.

В края на 80-те години сред българите в СССР се заражда движение на национално възраждане. Издават се български вестници, създават се културно-просветни дружества, в много училища започва да се изучава български език - в началото като факултативен предмет, а впоследствие и като задължителна част от учебната програма. След разпадането на Съветския съюз през 1991 г. в някои места в Бесарабия (в Болградската гимназия, в Тараклийския колеж, в село Чийшия (Огородное, Городное, Украйна) и на други места на български език се изучават голяма част от учебните предмети. През 1993 г. в Украйна се създава Асоциация на българите в Украйна, чийто председател Антон Киссе е депутат в парламента на Украйна. През 1995 г. в Кишинев се създава Български теоретичен лицей "Васил Левски". През 2007 г. в Одеса е създадена организацията Конгрес на българите в Украйна с председател Юрий Граматик. Основната цел на организацията е съхраняване на правата на българите в Украйна в съответствие със законите на страната.

През есента на 2004 г. в центъра на българите в Молдова - град Тараклия, се открива Тараклийският държавен университет, в който официалните езици на обучение са български и молдовски (румънски). Този университет се съфинансира от българската държава.

Езикът на бесарабски българи е запазил някои старобългарски и диалектни думи и има още няколко разлики със съвременния български език.

Въпреки годините разделение от страната тези българи пазят своя светъл спомен за родината на своите прадеди.

Десетки от бесарабските българи са допринесли със своите знания и труд за изграждането на модерна България след Освобождението през 1878 година. Сред имената им срещаме български премиери - Александър Малинов, Димитър Греков, военни - ген Георги Агура, ген. Данаил Николаев, ген. Иван Колев, майор Олимпий Панов, учени - Димитър Агура (историк), и много други.

Книгата "Съвременната поезия на бесарабските българи" (автор Светлозар Василев, редактор Елена Налбантова, изд. Хера - гр. Ямбол 1999 г.) се смята за първото научно изследване на литературата на бесарабските българи, периодизация, очертава въпросите, които стоят пред бъдещите изследователи, проследява творчеството им до съвременността, предлага модел за четене на поезията на бесарабските българи. Проектът е изпълнен през 1999 г. от Светлозар Василев и е редактиран от асистента по Възрожденска литература Елена Налбантова от Великотърновския университет.