На пръв поглед, за разлика от минали епохи, у нас дефицити няма. Напротив, стоковото предлагане пращи от изобилие в прекия и преносния смисъл – от асортимента на дрешките в моловете до нароилите се (частни) болници и училища. Но възникна нов, може би още по-мъчителен проблем, невъзможният достъп до това изобилие. Има огромен асортимент от качествени храни, места за почивка, жилища, здравни и образователни услуги, но мнозинството от българите просто не могат да си ги позволят. Или някои си го позволяват на цената на нарастващо и опасно задлъжняване, пише Александър Маринов в Банкеръ.

А най-страшният дефицит е липсата на добро държавно управление. Образованите хора знаят, но нека все пак напомним, че доброто управление не е метафора, нито произволно поставен етикет. То е система от стандарти и съответни измерители, които показват дали държавата се управлява така, че да служи на благото на обществото. На обществото като цяло, а не на отделни негови членове, концентрирали властови и финансови ресурси (които вече вървят ръка за ръка).

Тази система от стандарти за добро управление е широко прилагана в целия свят или поне в по-напредналата част от него. Има международни класации и рейтинги, да не говорим за вниманието и контрола от страна на отделните общества. Неслучайно правото на добро управление вече е възприето като основно човешко право и публично благо. У нас също се говори за това, но някак разсеяно и без никаква връзка с политическата и управленската практика. Защото тя, българската практика, е абсолютен антипод и отрицание на смисъла и принципите на доброто управление. Това обстоятелство ни най-малко не смущава нашенските политици и чиновници, а, за най-голям срам, и цяла плеяда от вървящи с обоза на властта псевдо-журналисти и експерти. За тази компания страната ни се управлява по-добре от всякога, а от днешните властници по-добри няма.

Цялата тази мила родна картинка би била повод само за отвращение, псувни или апатия, ако не бе една важна и страшна последица от лошото управление, която вече тегне над нашето всекидневно съществуване. Лошото управление убива – в буквалния, а не в преносния смисъл на думата. И тази засилваща се заплаха превръща хиляди българи в бежанци, спасяващи себе си и децата си (родени и неродени) в чужбина.

Разбира се, това не се случи изведнъж. Преглеждайки стари публикации в „Банкеръ”, попаднах на статия, писана преди повече от 10 години и озаглавена „Под отломките на държавата”. В голям български град рухва козирка на сграда, поради почивните дни разчистването се забавя, но през цялото време властите твърдят, че пострадали няма. В края на краищата под отломките намират тялото на 20-годишна студентка (която е агонизирала в продължение на часове).

Така се наливаха основите на лошото, безотговорно управление у нас. Сега сме на нови висоти. В резултат на нехайството, некомпетентността и корумпираността на конкретни лица и органи, представляващи държавната власт, жертвите на лошото управление вече са хиляди. Те са в селата, потопени от неподдържани и прелели водоеми, по зле построените пътища, под колелата на управлявани от пияни или неправоспособни водачи автомобили. Да не говорим за практически лишените от достъп до медицински грижи и лекарства хиляди възрастни и бедни хора. Нека добавим производствените аварии и трудовите злополуки.

Някой би възразил, че такива трагични инциденти стават навсякъде по света и че държавата не е в състояние да ги предотврати. Един наперен млад депутат от управляващото мнозинство дори отсече: „Държавата не може да отговаря за всичко!” Така е, а и не трябва. Но има неща, които единствено държавата трябва да осигурява и в противен случай да отговаря, но не изобщо и абстрактно, а в лицето на свои упълномощени представители. Защото в крайна сметка най-важните характеристики на лошото управление са непрозрачността, безотчетността и липсата на конкретни механизми за носене на персонална отговорност.

Да вземем за пример най-шумните скандали през последните седмици, които обаче са отражение на опасни сривове на нормалното обществено функциониране. Безпрецедентното източване на огромен масив от лични данни не бе резултат от неотразима кибер-атака, а просто логично следствие от критично ниската степен на защитеност на повечето български институции, и то въпреки похарчените за това огромни средства. Епидемията от африканска чума по свинете, която се превръща в икономическа и екологична катастрофа, достигна такива поразяващи мащаби заради продължаващото нехайство и трайна некомпетентност на конкретни длъжностни лица и органи (и отново въпреки изразходването на големи публични ресурси).

Това, което е особено характерно за българската ситуация на лошо управление, е именно показното бягство от отговорност. Виновни няма, а дори когато се подават принудителни оставки, се оказва, че въпросните герои не са направили нищо лошо и дори могат да служат като пример за подражание (случаят „Своге”).

На обществото се предлагат нелепи обяснения, които скоро се оказват опровергани по комичен начин. Така хакерската атака срещу НАП първоначално бе приписана на руските тайни служби, след това бе квалифицирана като целящ дестабилизиране на управлението терористичен акт, а накрая се оказа, че собственикът на фирмата-кибертерорист е учредител на ГЕРБ.

Историите за дивите прасета, които преплували Дунава или прескачали декоративната оградка по границата с Румъния, щяха да ни разсмиват, ако не бяха опит за отклоняване на вниманието от истинските причини за очертаващата се гибел на цял отрасъл. Но за това – по логиката на управляващите – не може да бъде отговорна държавата. Нашата държава и най-вече нейните ръководители могат да отговарят единствено за успехите, за рязането на лентички и за безконтролното раздаване на милиарди без критерии, само за лична популярност и потушаване на нарастващото обществено недоволство.

Всичко това не е низ от нещастни случайности, а следствие на системата, т.е. начинът, по който е изградена и функционира държавата. Това е цената за обсебването на държавната власт от некомпетентни и неморални хора и не бива да има съмнение, че тази цена тепърва ще нараства и ще става все по-страшна. Ние трябва да решим дали искаме да я плащаме и докога ще можем да си го позволяваме.

Решението на проблема, който заплашва самото ни съществуване като нация, не се свежда просто до отстраняване на тези некомпетентни и неморални хора, въпреки че с това трябва да се започне. Трябва из основи да се промени системата, която позволява такива индивиди да завладяват държавата и да я управляват по този начин.

А това също означава съвършено конкретни изменения на конкретни неща – като се започне от Конституцията и законите, през институционните правомощия и механизмите за кадрови подбор до най-важното – въвеждането на реални инструменти за публична отчетност и контрол на обществото над упражняването на властта. Крайно време е да проумеем, че ползването на властта без лична отговорност за това е в основата на всичките ни беди.