Предаден ли е Върбан Войвода?

Тази публикация има единствено за цел да разсее някои митове, пише Капка Иванова в своя блог kambanka.blog.bg. Фактите не омаловажават приноса на българските революционери в борбата за свобода на отечеството. Мнозина от тях стават жертвени агнета в името на една кауза. Смелостта им да се опълчат срещу империята и да дръзнат да поискат свобода са достойни за уважение и признателност. Историческите събития трябва да се представят с всички факти и доказателства.  

Периодът на българското Възраждане е наситен със събития, в които не рядко са налице обстоятелства, при които се раждат митове, породени от обществената мълва, слухове и недобросъвестни разкази на очевидци. По-късно тези митове се отпечатват, препечатват, разпространяват и без да са подложени на критичен анализ се възприемат като истина.

Примерите за това са много. Ние ще спрем вниманието си на един такъв мит – предателството на воеводата на Червеноводската чета Върбан Йорданов[1], убит през септември 1875 г. в село Широково, Русенско.

В историческата литература, позовавайки се предимно на „Записки по българските въстания“ се тиражира версията за предателство на воеводата, като за такъв Захари Стоянов сочи Иван Николов Дамянов, известен като Кара Иван. Същата версия е представена от Никола Обретенов [8, с. 201], Николай Генчев [3, с. 377] , Жечка Сиромахова [10, с. 179], Иван Иванов [6, с. 99], в том шести на История на България [7, с. 360], в краеведски изследвания за Червена вода [12, с. 44] и с. Широково [4, 28-34] и др. През 1924 г. в Лом Велко Абаджиев[2] издава своите „Спомени от въстанията“, като посочва, че воеводата Върбан Йорданов е убит край с. Широково и оставя бележка с препратка към „Записки по българските въстания“. Но Абаджиев не пише нищо за предателство. 

След Освобождението, когато се създават комисии за отпускане на поборнически пенсии в някои документи дори се прокрадва версията, че след като е убит воеводата, главата му е отрязана и донесена в селото [9, 142-143]. Трябва да отбележим, че подобно деяние би оставило трайни спомени в съзнанието на местните жители и както повелява традицията, народът щеше да възпее героичната смърт на воеводата в песен или легенда[3]. През 1988 г. костите на Върбан войвода са препогребани в центъра на селото, където е издигнат и паметник. Скелетът е бил непокътнат, не са липсвали части.

Освен посочените източници са запазени мемоарите на Любомир Караиванов – син на Иван Дамянов и неговия племенник д-р Цоню Караиванов[4].

            Д-р Караиванов[5] дълги години събира сведения, записва разкази на местни жители и малко преди да почине обработва събраната информация в 17 машинописни страници. Бележките му нямат прецизността на историческо изследване. В тях има спорни моменти, но и опит за обективен и критичен анализ на известни публикации. За нас е важно, че са поместени спомени на Кольо Горански от с. Широково, който през 1875 г. е бил 14-годишен овчар и е очевидец на убийството на Върбан войвода. Сведенията на Горански са изключително важни за изясняване на истината и както ще видим те съвпадат с информация от донесение на руския консул в Русчук.

За да изясним какво точно се е случило в края на септември 1875 г. в село Широково (Русенско) е необходимо да обърнем поглед към текста на Захари Стоянов, който многократно е препечатван. В „Записки по българските въстания“ той пише:

След разпръсванието на четата момчетата си взели очите кой накъдето види. Нещастният войвода Върбан изпаднал в с. Широково в кръчмата или сапунджийницата на някого си Кара Ивана, родом от Арбанасето, ако се не лъжа. На тоя черен Иван и душата му била черна. Той издал на турците разбития нравствено юнак, който го свързали на мястото му и го предали на няколко килави татари, да го карат за Русе. Върбан имал скрит револвер, който турците не можали да намерят в пояса му. Когато конвоят дошел до чешмичката, която е отвън селото, вързаният поискал да пие вода, което му се позволило. След него се навежда и един от калмуците стражари да пие вода от същата чешма. Върбан намерил леснина  да изтегли револвера си, с който строшава келявата глава на татарина. Други турци пристигнали на помощ от селото, които довтасали нещастният Върбана, който се борел с железата си. В последующата борба обаче той бил съшибан с няколко куршума, а после насечен, но сполучил да нарани още един от турците [11, 204-205].

 За всеки, който е посещавал село Широково, изниква един въпрос. Къде се намира чешмата, за която никой в селото няма спомен да е съществувала такава? Нещо повече – в близост няма никакъв водоизточник. Факт, който не е направил впечатление на Захари Стоянов при посещението му в селото след Освобождението. Но Стоянов не е прецизен и по отношение на информацията, която получава от различни източници.

През 1880 г. своя „Разказ за Червеноводското приключение“ пише знаменосецът на Червеноводската чета Георги Цончев. Това са най-ранните спомени на участник в събитията от 1875 г. в Русенско. Днес оригиналът се съхранява във фонда на Регионалния исторически музей в Русе, а през 2000 година е публикуван от Теодора Бакърджиева [2]. В своите спомени Цончев представя двете, добили популярност по онова време, версии за убийството на Върбан Йорданов. Нито Захари Стоянов, нито Никола Обретенов, който издава своите „Спомени за българските въстания“ половин век след събитията, дават гласност на втората версия, въпреки че са били запознати с ръкописа му. Ето какво пише знаменосецът на четата:

 После като ни пуснаха, научихме се по-точно за убийството на Върбан Юрданов. За това негово убийство секи се говори, но кое е по-точно не е известно. Първи казват, че като е предаден от Кара Иван, после селската турска община го предава на двама татари. Последните като го изкарали извън селото, Върбан можал да успей да извади скрития револвер от пояса си...После измерва срещу татарина и го убива.

От селото като чуват гърмежа впущат се още няколко турци и насичат с ножове Върбана. Последните говорят, че Върбан като е предаден на горнете татаре, двама разбойници от същото село, турце, подушват Върбановите 100 т.лири (наистина имаше около 100 т.лири у себе си). От селото навън, испреварят Върбана с татарите и убиват Върбана и единия татарин. Обират Върбана хубаво, после взели да викат тичайки, че комитата щеше да ни избие и ний случайно се намерихме тука и помогнахме на татарите, като дали на живия татарин от парите и цяло заплашвание да не казва. Казват, че турците по-напред били гневливи на убития татарин и сега намерили случай да убият и него.

Както и да е, първото или последното е вярно, туй остава засега тайна. Само зная, че Върбановата смърт може да е спасение за други много, защото, когато се разпиляхме на село Широково, Върбана оставихме там, което никак не беше му угодно и от това негово оставяне там крайно докачен беше. Даже и от другите не удобри среща на никъде, т.е. от сичкто измамване насякъде, беше ми казал няколко пъти, че ако се хвана, сичко ще бъде предадено от мен и пр.” [2, с. 163].

А ето и сведенията на Кольо Горански, който по време на убийството е пасял биволи в близост до мястото на събитието:

Зададоха се  по пътеката трима души. Отпред вървеше единият и беше вързан, по риза, прави гащи и навои с черни върви. Когато стигнаха на плочите[6], където е сега кръста[7], горе по пътеките от Пясъка[8] се показаха двама млади турци на коне с пушки. Пукна се два пъти, татаринът падна убит, а вързаният се свлече бавно, като че ли искаше да седне. Докато трая това не разбрах ония с конете кога довтасаха. Единият от младите попита Даалата[9]: „Защо го уби?“. Той отговори: „Уби другаря ми.“. После се разбра какъв е вързаният[10].

През 2009 г. бяха публикувани „Документи от архива на външната политика на Руската империя за дейността на генералното консулство на Русия в Русе (1865 – 1877 г.“ [5]. За нас представлява интерес текста на донесението на генералния консул Иван Крилов от 30 септември 1875 г. до Николай Игнатиев:

...Жандармите залавят на шуменския път един млад човек българин, затова, че няма паспорт и го задържат, за да го предадат на властите. По пътя той убива с намиращия се в него револвер единия татарин и влиза в схватка със съпровождащото го заптие, като се заколва сам със сабята на заптието. Това е турската версия.

Очевидци на двата трупа говорят, че младият българин бил облечен чисто, в себе си е имал часовник, револвер и 300 патрона, но никакви пари. Дълбокият разрез започва от тила и стига до устата, като прерязва челюстта. Татаринът е убит точно от револвера.

Допустимо е да се приеме, че за завързания човек е трудно да убие татарина с револвер и още по-трудно да си нанесе такава дълбока рана. На всички арестувани се отнема оръжието. Порядъчно облеченият човек е трябвало да носи със себе си някакви пари. Мисля, че това е причината заптиетата да го убият и оберат по пътя и от недоверчивост са застреляли с револвера на арестувания единия татарин.

Следствието се проведе по обичайните порядки. Българският чорбаджия, както обикновено мълчал, записани били показанията на заптиетата, а убития заровили. [5, с. 144].



В мемоарните записки на Любомир Караиванов е представен разказът на баща му – набеденият за предател Кара Иван. Според него Върбан Йорданов влиза в дюкяна му, но докато си разменят няколко изречения вътре нахълтват заптиета и ги отвеждат при Саид ага[11]. При разпита и двамата отричат да се познават. Воеводата заявява, че търси Кара Иван по търговия. Оказва се, че е без документи и затова го задържат. В подкрепа на това твърдение са и свидетелствата на Кольо Горански и Иван Крилов. В донесението на последния заловеният е „един млад човек“, а не бунтовник или воевода – факт, който свидетелства, че властите не са знаели кого са заловили. Същото се потвърждава и от спомените на Горански: „После се разбра какъв е вързаният.“. В крайна сметка Върбан Йорданов става жертва не на предателство, а на алчността и произвола на турските заптиета.

Времето от залавянето на Тома Кърджиев и Велко Абаджиев, излизането на четата от Червена вода и убийството на войводата е изключително кратко. Обществената мълва бързо разнася новината за предателство. Селският кръчмар Гърка е заподозрян в шпионаж [1, с. 18].  Всичко това обаче се случва на километри от с. Широково. А залавянето на Върбан Йорданов става не в кръчма, както го представя Захари Стоянов, а в дюкяна на Иван Дамянов, който по това време му е служел като склад за зърнени храни. Едва след Освобождението, когато се задомява, той отваря в селото и кръчма. Асоциациите, които се правят между случилото се в двете села, дават простор на слуховете, които след Освобождението са в основата на обвиненията в предателство на Иван Николов Дамянов.

ЛИТЕРАТУРА:

[1] Абаджиев, В. Спомени от въстанията, Лом, 1924.

[2] Бакърджиева, Т. „Червеноводското приключение“ през погледа на един от участниците – Известия на Историческия музей в Русе, Русе, 2000, т. 6.

[3] Генчев, Н. Българско Възраждане, С., 1988.

[4] Григоров, Т. Село Широково, 2003.

[5] Документи от архива на външната политика на Руската империя за дейността на генералното консулство на Русия в Русе (1865 – 1877 г.), Русе, 2009.

[6] Иванов, И. Силуети във времето, Русе, 2005.

[7] История на България, БАН, С., 1987, т. 6

[8] Обретенов, Н. Спомени за българските въстания, С., 1983.

[9] Русенско поборническо-опълченско дружество (1856 – 1876). Документален сборник, част І, издателство на Държавен архив – Русе, Русе, 2003.

[10] Сиромахова, Ж. Русе през Възраждането, Русе, 1997.

[11] Стоянов, З. Записки по българските въстания, С., 1975.

[12] Тихолов, Г. и кол. История на Червена вода, 1981.

БЕЛЕЖКИ:

[1] Върбан Йорданов  е роден в Шумен през 1849 г. в търговско семейство. Завършва класното училище на Добри Войников, а през 1870 г. става член на Шуменския революционен комитет. При подготовката на Старозагорското въстание е определен за воевода на четата, която трябва да потегли от с. Червена вода, Русенско към Балкана.

[2] Велко Абаджиев – учител в с. Червена вода и водеща фигура в местния революционен комитет „Каран“.

[3] При теренна работа през 2006 – 2007 г. в Широково никой от информаторите, които интервюирах, не помнеше, нито беше чувал от свои родители, баби или дядовци да е имало такава случка в селото.

[4] Записките на Любомир Караиванов и д-р Цоню Караиванов ми бяха предоставени от техните наследници през 2006 г.

[5]   д-р Цоню Караиванов е роден през 1923 г. в с. Широково, Русенско. Завършва Военно-въздушното училище в Казанлък през 1944 г. Участва в първата фаза на Отечествената война (1944 – 1945 г.) като военен летец разузнавач. След Втората световна война завършва стоматология в София.

[6]    Има се предвид скалните плочи по стария път от с. Широково за с. Две могили.

[7]    Тялото на Върбан войвода е погребано в двора на Велико Дамянов, а на мястото, където е убит възрастна жена от селото поставя каменен кръст.

[8]    Местност в близост до мястото на събитието.

[9]    Даалата (Дахлата) – с това име в Широково е известно заптието, което убива Върбан войвода. В мемоарите си Любомир Караиванов пише, че след Освобождението в селото идва майката на войводата, за да посети гроба на сина си и се среща с убиеца му.

[10]  Цитира се по записките на д-р Цоню Караиванов.

[11]  Саид ага (Саидоглу) е бил управител на пет села със седалище с. Широково. Къщата му след Освобождението е продадена, а заселилите се получават прозвището Сайдовските по името на предишния собственик.