Четох някаква класация, в която се твърди, че българите били на последно място в света по щастие.

Категоричен противник съм на подобен подход. Трябва да гледаме позитивно. Не сме на последно място по щастие, а сме на първо място по нещастие. Световни шампиони сме, да си имаме уважението.

Българският нещастник отглежда нещастието си от ранна детска възраст. Още тогава той разбира, че българин да се нарича първа радост е за него, но втора радост така и няма да има. Питат ли го дей зората, той знае какво да отговори. Проблемът е, че никой не го пита.

Българският нещастник расте с убедеността, че е прецакан. Родителите му не му дават пари за нов айфон, а учителите го карат да учи, моля ти се. Егати идиотите!

Затова българският нещастник много се радва, когато се маха от училище. Брои на глас до 12, а след това вика “ууу”. Това “ууу” е предназначено за всички, които са причинили на българския нещастник толкова много нещастия.

Българският нещастник не иска да работи, защото трудът го прави още по-нещастен. Той не иска и да учи, защото е чувал, че който трупа познание, трупа печал.

Българският нещастник иска другите да работят, а той да страда в чалготеката сред силиконови цици и питиета по-стари от баща му.

Понякога българският нещастник става футболист. И играе в някой нещастен отбор в нещастното ни първенство. Публиката го освирква и му вика “нещастник”. Но той не се обижда, щото си знае, че е такъв.

Други български нещастници влизат в политиката. Това им дава възможност да направят 7 милиона българи нещастни. Но мандатът им е само 4 години и това ги прави още по-нещастни.

Българският нещастник създава нещастно семейство.

Жената на българския нещастник е нещастна, че приятелките й са по-добре облечени и че почиват на ол инклузив, а тя пак ще се гърчи на някакъв спарен къмпинг, където българският нещастник всяка вечер ще се напива, ще играе белот с други нещастници и ще псува.

Децата на българския нещастник са малки нещастничета. Но поне имат амбиции. Искат да станат големи нещастници.

Българският нещастник кара някаква нещастен автомобил втора употреба, който го прави още по-нещастен.

Едно че всички около него карат по-хубави коли и второ – постоянно кисне в сервиза, където автомонтьорът любезно му казва: “писна ми да се занимавам с твоя таралясник, тва ако беше кон, щях да те посъветвам да го застреляш”.

Българският нещастник живее в малка панелна гарсониера, но е оковал прозорците й с огромни решетки. Не че някой ще го обере, но е чувал, че страх лозе пази. Пък и някак си по-уютно се чувства така. Като в затвор.

Българският нещастник търси в интернет други нещастници. Затова кисне във фейсбук и чака някой да напише нещо, за да може българския нещо да го изкоментира. Любимите коментари на българския нещастник са “tapo”, “basi tapoto” и “awe skrii sa we”. Те изразяват цялата гама от мисли и чувства, на които българският нещастник е способен.

Българският нещастник е най-нещастен, когато е щастлив. Защото знае, че много хубаво не е на хубаво. И че зад ъгъла със сигурност дебне някоя Голяма трагедия.

Чувал е, че е имало някакъв писател, на който са му викали Щастливеца. Обаче го застреляли.

Така им се пада на щастливците.

Българският нещастник живее в държава, в която щастливи са само кокошките.

Автор: Иво Сиромахов (от книгата "Български работи")