Единственият шанс да се сдобием с редовно правителство идва от способността ни да си говорим за международното положение

Малцина помнят 38-ия вицепрезидент на САЩ Хюбърт Хъмфри (1965-1968), но мнозина използват неговия афоризъм "Външната политика е продължение на вътрешната" ("Foreign policy is really domestic policy with its hat on"). Той е оставил диря не толкова с политическата си кариера, колкото със своята духовитост. Негов е изразът: "Президентът на САЩ има 190 милиона началници [колкото е населението на страната тогава], а вицепрезидентът има 190 милиона и един".

Шегобийците се отличават с проницателен поглед и думите им трябва да бъдат приемани сериозно. В ООН членуват 193 държави и всички се придържат колкото могат към правилото, че външната им политика е продължение на вътрешната. Но без една. Това е България. При нея напоследък се наблюдава обратното: вътрешната политика е продължение на външната, отбелязва Светослав Теризев в коментар за вестник СЕГА.

Как става това?

Магията разбули на 10 ноември в ефира на bTV политикът с най-продължителен правителствен опит Бойко Борисов. "Ние можем да направим правителство и с първия мандат, но то няма да е устойчиво, няма да предизвика спокойствие, няма да ни представи еднозначно пред обществото и напрежението ще продължи да расте. Българите са за двата съюза - ЕС и НАТО. Този съюз се оформи още по времето на [вдигането на ветото за] Северна Македония с огромно мнозинство. Решението [на Народното събрание] за предоставяне на военна помощ на Украйна събра 175 гласа "за". Решението за втората част на ескадрилата F-16 - 162 гласа, стабилно мнозинство от 4 партии. Решението за еврозоната - 157 "за". Решението за 100% диверсификация на руското ядрено гориво - 153 гласа "за". Ако продължи да работи така парламентът, как да обясним защо го разваляме?", запита риторично лидерът на ГЕРБ.

Нито една от сплотяващите теми, които според него биха гарантирали оцеляване на това Народно събрание, не е вътрешнополитическа. Излиза, че България има шанс да си състави редовно правителство само въз основа на своята външна политика. А после би могла да помисли и за компромисно съжителство на партиите по вътрешнополитически въпроси. Това несъмнено би натоварило Министерството на външните работи с необикновени отговорности, въпреки че иначе е смятано за постно дробче при разпределянето на бюджетните средства. Чиновниците в МВнР са научени да мълчат дипломатически, но понякога се изпускат да кажат, че са сред нископлатените държавни служители.

Защо дипломатите нямат самочувствие, че властта се крепи на техните рамене? Интересно е, че дори в такава колониална сила като някогашната Британска империя, която е управлявала половината свят, Форин офис никога не е играл водеща роля в правителството. Както преди, така и сега министърът на финансите се смята за по-важна фигура от министъра на външните работи.

При нас финансовото министерство е толкова безпомощно, че не е способно да предложи проектобюджет за следващата година, а още по-малко да го защити в парламента. Фантазията му стига само колкото да се позове на стария бюджет, но с уговорката, че може да бъде актуализиран в по-добри времена. За да се засрамят депутатите, които не намират общ финансов език, ще трябва външно министерство да им даде за пример Европейския съюз, който въпреки разнообразието от мнения между 27-те държави, стигна своевременно до проектобюджет през 2023 г. в размер на 186,6 млрд. евро. В неговото изработване участваше и България, която се оказа благоразумна, когато ставаше дума за общите, а не конкретно за нейните пари.

Народното събрание обаче не е достойно да се сравнява дори с Ганковото кафене от "Под игото", описано от Иван Вазов по следния начин: "То беше сборният пункт и на стари, и на млади и там се разискваха общинските въпроси, и възточният, и всичката вътрешна и външна политика на Европа. Един малък парламент". От предосвобожденската действителност ни е останала охотата да обсъждаме политиката на Европа и света. Затова, ако направи правителство, България би трябвало да възложи управлението му на Външно министерство.

Но тук се налага една уговорка

България има външна политика само доколкото се вписва в общата дипломация на съюзите, в които участва - като ЕС и НАТО. Единственото изключение, което допуска, е, когато има разногласие с тях относно поведението на Северна Македония. Но и него заличи бързо благодарение на "френското предложение" за отпадане на ветото над Скопие за стартиране на преговорите му за членство в ЕС. Без външна намеса щеше да си остане оплетена в исторически препратки, които никой не искаше да слуша в Европа.

Липсата на собствена външна политика може да служи както за спойка на политическите сили при съставянето на правителство, така и за динамит с цел да бъде взривено. Лидерът на "Има такъв народ" Слави Трифонов събори коалиционния кабинет на Кирил Петков, след като изрева "Македония-я-я!", а не "България-я-я!". Що за политик трябва да си, ако гледаш отвъд границите, а не в собствения двор? Правилният отговор е: български политик.

Лидерите у нас отрано си постилат за по-приятен и по-безопасен живот в чужбина, където да пратят поне децата и внуците си, за да не се тормозят с неблагодарници като българските граждани, които все по-масово ги загърбват, когато стане време за избори. Щом две трети от избирателите не виждат у тях свои представители и отказват да си губят времето да гласуват, дават ясен знак, че не забелязват някаква вътрешна политика, която да съвпада с техните интереси. Затова са склонни да обръщат повече внимание на международното положение, отколкото да четат партийни програми за подобряване на живота си в неясното бъдеще. Неслучайно социалните мрежи са станали тесни за изобилието от специалисти международници. Няма да е лошо, ако ЕС и НАТО пратят по някоя нота до външно министерство как да сглоби ново правителство. Изразът "Така каза Брюксел" обикновено дава положителни резултати.