По договора от 679 г., сключен между византийския император Константни IV Погонат (668-685) и основателя на Дунавска България Исперих (Аспарух) (679-701), който се бе поселил в Добруджа (около 660) и владееше Южна Бесарабия, на българите биде официално отстъпена страната между Дунав и Стара планина на запад до р. Искър, а по-сетне с отблъскването на аварите западната граница достигна до р. Огоста.

Към това време българите бяха вече присъединили земите на дакийските славяни северно от Дунав до големия влашки окоп, който несъмнено е от български произход, както това се доказва от положението на неговия трап от север и на насипа му от юг, и се намира в свръзка с Галашкия и Южнобесарабския окопи — по строеж напълно сходни с окопите около с. Абоба и южнобългарския. Влашкият окоп се простира от Дунав, 15 километра южно от Браила, в югозападна посока до долното течение нар. Жиул, отдето границата се спущала по тая река и през Дунав се свързвала с южнодунавската граница, която от запад така също била оградена с окоп.

При приемника на Исперих, Тервел (701-718), към България биде присъединена по договора от 716 г. Северна Тракия от Средна гора в югоизточна посока към долното течение на р. Сазлийка, а оттам по старобългарския окоп, известен под име Еркесия, в североизточна посока до стария град Девелт, чиито развалини се намират при с. Язиклий (западно от Бургас).

Също при Тервел била отнета от аварите областта по средното и долно течение на р. Тимок, тъй че западната граница сега минавала по продължението на Стара планина, пресичала Тимок около днешния Зайчар, отдето по Църна гора. Гарван планина отивала право на север към Дунав, после по течението на тая река и при големия ѝ завой от Турну Северни се свързвала с големия влашки окоп и по него се сливала с предишната граница при Исперих. По тоя начин при Тервел цялата южна половина на днешно Влашко е влизала в българските предели.

Крум (803-814), след като покори разнебитените от франките авари (около 805), присъедини към България земите на изток от р. Тиса, днешно източно Маджарско с Трансилвания, тъй че след това българската държава станала в непосредствено съседство с франките и моравците. Също към времето на Крум се отнася и присъединението на земите по средни Дунав — Браничевската и Белградската области.

Неговите непрекъснати войни с Византийската империя, през времето на които Крум завоюва Сердика (Средец) с областта ѝ и бе опустошил Одринската област и близките до Цариград земи, бидоха завършени с договора от 815 г. след неговата смърт (13.IV.814) при неговия син и приемник Омуртаг (814-831). Според тоя договор към България преминаха една малка част източно от р. Тунджа, тъй че тук границата се спущала от средата на окопа Еркесия, между р. Тунджа и Чобан Азмак, към Сакар планина, по тая планина на запад и в югозападна посока отивала към днешния гр. Узунджово; оттам по северните склонове на Родопите към Рила, край Дупница и Радомир към Суха планина и Средна Морава, по тая река и в посока към северозапад до р. Колубара.

При Омуртаг по едно споразумение с франките българите успяха да завземат страната между долното течение на р. Сава и Дунав — областта Срем, и да обезпечат за себе си стария град Сингидунум при устието на Сава, който оттогава почна да се нарича Белград.

България при Пресиян и Борис I

Бързото разширение на българската държава се почнало при Пресиян (836-853), който, ползвайки се от това, че византийският император Теофил (829-841) бил зает с усилната си борба против арабите в Азия, сполучи почти безбойно да обедини българските славяни, като присъедини цяла днешна Македония до сръбските земи по р. Ибар и до Албания.

На юг българската граница е обхващала Костурско, Битолско и Мъгленско, после Тиквешко и Струмишко до западните Родопи. Обаче присъединението на тия земи към България биде официално признато от византийското правителство при приемника на Пресиян, Борис I (853-888), по договора от 864 г., преди покръщението на българите (865), по който южната граница била по-точно определена, като били отстъпени областите по горното и средното течение на реките Струма и Места.

Българското царство при Симеон

През първите години на царуването на знаменития български цар Симеон (893-927) от българската държава бидоха откъснати почти всичките ѝ отвъддунавски владения от маджарите, които, повикани в 895 г. от византийския император Лъв VI Мъдри (886-911) против България, сполучиха да се промъкнат и да се поселят в Тисодунавската равнина, и от печенезите, които вървяха след маджарите и се настаниха в днешно Влашко и Южна Молдова. Поради това всичкото внимание на цар Симеон беше насочено на юг и югозапад.

След Българофигонския (Баба Ески) мир в 896 г., по който Византия се задължи да плаща данък на българския цар и се отказа да вика занапред варварите против България, Симеон, ползвайки се от стесненото положение на империята, сполучи по мирен начин да присъедини към държавата си Южна Албания и част от Северен Епир, а по договора от 904 г. да излезе на Адриатическо море, като откри за България свободни от византийски контрол морски сношения с държавите вън от Балканския полуостров. Към това време се отнася признанието върховната власт на българския цар от сърбите.

През продължителните си войни (913-926) с Източната империя Симеон бе окупирал повечето византийски владения на Полуострова, но понеже крайната му цел беше да завоюва Цариград и поради това избягваше да сключи мир с империята, неговите завоевания не можаха да бъдат анексирани; затова пък през това време той се разправи със сърбите заради коварната им политика спрямо него, като ги покори под властта си (924). Само след смъртта на Симеон (27.V.927) по договора, сключен от неговия син и приемник цар Петър (927-969) на 8 октомври 927 г., бяха окончателно определени политическите и църковни граници на българското царство в обсег, какъвто е показан на картата.

Държавата на цар Самуил

След покоряването на източната половина на българското царство от византийския император Иван Цимисхи в 972 г. при Борис II (969-972) българите от западната половина на царството не само запазиха своята независимост още за 50 години, но и при войнствения Самуил (980-1014), който прекара цялото си царуване в постоянни войни с император Василий II, сполучиха отново да освободят източната половина с изключение на българските земи в Тракия и да присъединят Сърбия, цяла Албания и част от Северна Тесалия. Самуиловата държава е показана на картата в най-големия ѝ обсег към 996 г., когато цар Самуил бе достигнал кулминационната точка на своята мощ, когато неговото царство представяше осъществен нето държавната политика на българските царе — обединението на балканските славяни под българския скиптър. Но при слабите приемници на Самуил българите не можаха да издържат многогодишната жестока борба със силния и енергичен император Василий II Българоубиец, който в 1019 г. сполучи най-сетне да покори България под властта си.

Карта на Охридската патриаршия и нейните епархии (според грамотите на император Василий от 1020 г.)

След покоряването на България Василий II даде особена военноадминистративна наредба, като запази обаче вътрешното самоуправление на българския народ. В същото време той призна и българската народна църква напълно самостойна и в граници, каквито тя имаше при цар Петър; нейният предстоятел продължавал да носи епитета „автокефален” с титлата „архиепископ на цяла България” и със седалище в Охрид. Поради това Охридската архиепископия е нищо друго освен продължение на предишната при цар Симеон Дристро-Преславска патриаршия.

Тия правдини на българската народна църква Василий II призна и потвърди със своите три грамоти, издадени на първия (след покоряването) охридски архиепископ българин в 1020 г. Според данните от тия грамоти в диоцеза на Охридската патриаршия са влизали следните епархии:

1. Охридска, 2. Костурска, 3. Главинишка, 4. Мъгленска, 5. Пелагонийска (Битолска), 6. Струмишка, 7. Моровиздска (Брегалнишка), 8. Велбуждска (Кюстендилска), 9. Средешка (Софийска), 10. Нишка, 11. Браннчевска, 12. Белградска, 13. Трамска (Сремска), 14. Скопска, 15. Призренска, 16. Липлянска, 17. Рашска (Сръбска), 18. Орейска, 19. Бдинска, 20. Козилска, 21. Чер-никска, 22. Дринополска (Аргирокастро), 23. Ботрунска, 24. Химарска, 25. Янинска, 26. Стажска (гр. Стаг), 27. Петърска, 28. Сервийска (Селфидже), 29. Верейска (Караферия) и 30. Дръстърска, под която се разбират всички останали епархии в Северна България.

Карта на България при Асен I и Калоян (края на XII и началото на XIII век)

Първият силен удар, който бе нанесен на византийското владичество в България след 165 години, беше въстанието на братята Асен и Петър в 1185 г. в Северна България. След двегодишна освободителна усилена борба те провъзгласиха българската политическа независимост в 1187 г. и с избирането на Асен за цар туриха начало за възстановяването на българското царство с център Търново.

През своето 9-годишно царуване Асен I Стари (1187-1196), който бе почнал нова борба с Византия вече за освобождението и обединението на българските земи, сполучи да освободи почти цяла Северна България между Дунав и Стара планина и от р. Тимок до Черно море и да присъедини Софийската област и всички подбалкански области (Северна Тракия) със Средна гора. В края на царуването си той бе насочил освободителното движение към Македония по долината на Струма, обаче насилствена смърт му побърка да изпълни тоя план.

Делото на Асен продължи неговият брат и приемник Калоян (1197-1207). Той твърде умело се възползува от настаналите в него време съдбоносни за Византия събития — завоеванието на Цариград от кръстоносците на 4-тия поход и основаването на Латинската империя на Балканския полуостров. Още докато кръстоносците бяха заети с обсадата на Цариград, Калоян в късо време освободи и обедини почти всички български земи: на запад Поморавието — Браничевската и Белградската области, а на югозапад — Македония до р. Бистрица.

Почналите се след това почти непрекъснати войни с латинците му дадоха възможност да присъедини и всички южнобългарски области заедно със Сер. Но и Калоян не можа да извърши своя план — изгонването на латинците от Балканския полуостров и превземането на Цариград: при обсадата на Солун той загина така също от ръката на убийца в 1207 г.

Българското царство при Иван Асен II (след 1230 г.)

Пълно политическо и национално обединение българският народ постигна при сина на Асен I, Иван Асен II (1218-1240). Със своя предвидлив ум и дипломатически похват той сполучи да подготви лесното унищожение на своя съперник, епирския деспот Тодор Ангел-Комнин, който при слабия му предшественик Борил (1207-1218) бе завоювал повечето от югозападните земи и дори завладя Солун. В 1223 т. Тодор се провъзгласи за солунски император и вече се готвеше да освободи Цариград от латинците и да седне на престола на византийските императори.

Но за да не срещне противник в лицето на българския цар, Тодор Комнин решил по-напред да се разправи с Иван Асен II, като почна вероломна война. Тая война се свърши със знаменитото сражение при Клокотница (с. Семидже, северозападно от Хасково) в 1230 г., в което Тодор биде свършено разбит и пленен с цялата си свита от българския цар. След това всичките му владения бяха присъединени към България заедно с Албания, но с изключение на Солун с близката му област и Тесалия, дето бе оставен братът на Тодор Комнин, Мануил, зет на Иван Асен II, в качеството на солунски деспот под протектората на българския цар. Картата предоставя разширението на българската държава тъкмо след Клокотнишката победа.

Българските земи след 1355 година

След смъртта на Иван Асен II се почва бързото падане на българското царство. България, разкъсвана от вътрешни неуредици, които се обръщаха в граждански войни, от една страна, а от друга — постоянно нападана от външни врагове — никейци, а след възстановяването на Византийската империя и от византийци и татари, не бе в състояние да се противопостави на почналото се от края на XIII век бързо засилване в Сърбия, чиито крале, ползвайки се от това, сполучиха да разширят държавата си за сметка на българските земи в Поморавие и Македония, и при Стефан Душан (1331-1355) сръбската държава бе достигнала кулминационната точка на своята мощ.

Обаче след смъртта на Стефан Душан неговата обширна държава веднага се разпадна на няколко малки държавици, които се обявиха за независими. От българските земи в Македония възникнаха две такива държави:

1. Прилепското кралство, дето владееше крал Вълкашин, а след него син му крал Марко до 1394 г., тъй славно възпяван в българските епически песни и 2. Велбуждското княжество, в което управляваха Иван Драгаш и след него княз Константин, зет на българския цар Иван Александър, и загинал заедно с крал Марко в 1394 г. във Влашко. Българското Поморавие остана под сръбска власт още за няколко години до завоеванието му от турците.

Наскоро след 1355 г. тогавашният български цар Иван Александър (1331-1371) се видял принуден от вътрешни и семейни причини да отдели от царството гр. Видин заедно с цялата му област и да го предаде на по-стария си син Иван Срацимир, който управляваше тая област като съвършено самостойна държава, известна под името Бдинско или Видинско царство. Също така източната Приморска област (Добруджа, Силистренско и Варненско) беше се отцепила като отделно полунезависимо княжество, дето управляваше Балик, а сетне брат му Добротич, който след смъртта на цар Иван Александър бе станал независим владетел.

По тоя начин старото обширно царство на Иван Асен II след 1355 г. се разпаднало на:

1. Търновско царство, 2. Видинско царство, 3. Прилепско кралство, 4. Велбуждско княжество, 5. Приморско княжество, които често враждували помежду си, и 6. Поморавието, което остана в чужди ръце. Тъй разделен, българският народ не можа да издържи силния напор на новите завоеватели на Балканския полуостров — турците; на последните беше лесно да покорят отделно една след друга тия дребни държавици, които не можаха да съзнаят необходимостта от мирни и задружни действия в ония критически времена и в края на XIV век здраво да закрепят властта си на полуострова. Заварен така разпокъсан от шест части при загубата на политическата си и църковна независимост, българският народ и в ново време бе и е принуден да води отново усилена борба за своето освобождение и обединение.

Текстът на картите с незначителни промени, предимно редакционни, е поместен в албума „Българите в техните исторически, етнографически и политически граници. Берлин, 1917, 5-22”. Там са поместени и изработените от самия В. Златарски карти. Както текстът, така и картите отразяват научните схващания на автора по това време. Някои неща след време самият той е коригирал, а други са доуточнени от други учени.