Здравноосигурителната ни система, и в частност лечението на социално слабите и заплащането за него на болниците, твърде много прилича на приказката „Болен здрав носи”, но отнесена във финансов аспект.

Няма какво да се лъжем, лечебните заведения са недофинансирани от Националната здравноосигурителна каса от години. Веднъж заплащането става по клинични пътеки, които никъде по света не са алгоритъм за финансиране, а за качество. Втори път- касата намалява средствата им, макар и за извършено лечение, при всеки удобен случай. Към тези проблеми се прибавя и съвсем не малкият брой здравнонеосигурени, които излизат най-скъпите пациенти на същите тези лечебни заведения, пише Монитор.

Причината от една страна е, че болниците много трудно могат да си вземат парите от тези български граждани, защото те са толкова бедни, че нямат и кокошка, която да им вземе съдия – изпълнителят. От друга, самата процедура е толкова сложна и скъпа, че обикновено тези хора въобще не се търсят за каквито и да било взимания. В същото време лечебните заведения не могат да ги върнат, защото попадат там чрез спешните отделения, а по смисъла на Закона за здравето всяка спешност се обслужва.

Ето така българските болници трупат дългове от година на година и несъбираемостта им е осигурена.

Нашенският бедняк се оказва, че е най-скъпо струващият пациент в цяла Европа. За него не плаща НЗОК, не плащат социалните служби (освен за един малък процент социално слаби), не плащат и самите болни. В размер с всички икономически закони и здравия разум за тях плащат търговските дружества, каквито са всички лечебни заведения в България. Тази логика, пардон, антилогика, твърде би разбрал един чужденец. Защото зад граница, дори вече в Албания – страната, за която до неотдавна говорехме с насмешка, има църковна болница за бедни. Да, точно църковна. Има и няколко здравни заведения от типа на бившите поликлиники, които следят за здравословните нужди на бездомниците. У нас Българската православна църква няма нито лечебно заведение за бедни, нито каквато и да било подобна дейност за тях, независимо, че до 1954 г. е имала медицински пунктове. Дори психиатрията в Курило е била под нейното ведомство, обгрижвана от Сестринското дружество „Бял кръст”. Законите сега не възпрепятстват Българската православна църква по никакъв начин да създаде медицински структури. Към момента обаче по този въпрос в Синода никой не отваря дума.

Впрочем, при над 1000 неправителствени организации в страната също няма нито една, която да е разкрила медико-социално заведение за социално слаби.

Оказва се, че държавата, т.е. болниците и ние, данъкоплатците сме тези, които плащаме за здравето на бедните – нещо твърде нелогично.

До кога няма да бъде ясно кой кого носи в българското здравеопазване?

Ето един въпрос, който ако бъдещият здравен министър разреши, обществото ще му го зачете