Хубавите длъжности са за свои хора, а ако си без връзки - в завода или на полето.

Едно от най-големите противоречия на социализма у нас е, че уж е строй на трудещите се, а има хора без работа. Хубавите длъжности са за свои хора, а ако си без връзки - в завода или на полето. Така наречената скрита безработица съпътства тоталиталния режим през цялото му управление.

Дори през 80-те години на XX век по височайше нареждане безработните в България се преследват като престъпници.

“В онези години бях точно от контингента, който милицията преследваше" - разказва патилата си Валентин Иванов - Графчето пред "168 часа".

- Нямаше свястна работа, а не исках да работя в завод за мизерни пари, като родителите ми, които по това време вече бяха покойници. Бях чувал за нововъведените по съветски образец мерки у нас, но все някак си мислех, че не се отнася до мен. Веднъж както седях в едно от малкото заведения – “бира-скарата” на ъгъла на ул. “Одрин” и бул. “Стамболийски” в София, там нахлуха униформени милиционери. Няколко бяха завардили входа, а останалите започнаха да проверяват паспортите на седящите по масите.

Направи ми впечатление, че няколко познати, които също бяха безработни, но от семейства на активни борци не ги закачаха. Накрая дойде и моят ред.

След като се убедиха, че нямам регистрация за месторабота, ме помъкнаха към изхода. След това заедно с още няколко нещастници грубо ни натикаха в малък автобус “Чавдар” на МВР. Никой не ни каза къде ни карат. Пътувахме много време – с часове. Вече бях позадрямал и изведнъж се събудих в някакво много мръсно малко градче. Всички сгради бяха покрити с черни сажди. Както се оказа пристигнали сме в Гълъбово. Трябваше да работим в брикетната фабрика Условията бяха неописуеми, а заплата не даваха никаква. Не след дълго успях да избягам и се върнах на стоп в София. Крих се при приятелката ми доста време. Тя се грижеше за всичко, но накрая не издържах и излезнах да се поразходя.

“Отивам за цигари – рекох – и се спуснах по ул. “Цар Борис”, където живееше с намерение да се поразходя. Не щеш ли още на следващата пресечка ме спря милиционерски патрул – и отново в Гълъбово. Пак изкарах няколко месеца и накрая с триста зора и с помощта на местни работници отново успях да си дойда в София. Минах в пълна нелегалност и кошмарът сякаш нямаше край. Когато чух вестта за кончината на Андропов направо не можех да повярвам - с дни празнувахме с приятели.”

Всъщност борбата с "безделниците" започва още с установяването на комунистическа власт у нас.

В първите години след 9 септември оправданието за множеството безработни е с "лошото фашистко минало". В съответствие с комунистическата практика в Съветския съюз и у нас са взети най-строги мерки срещу “безделниците и празноскитащите”. Проблемът е, че на практика за такива могат да бъдат обявени всички неудобни на властта или просто хора, изпаднали в материални затруднения. А мизерията е жестока. Купонната система действа много години след войната, а самите купони се издават единствено от Отечествения фронт – който не е член на тази организация, няма как да получи дневната си дажба от къшей хляб. За разлика от страните с демократично устройство, които търсят със сложни и хуманни методи да се преборят с безработицата, при социализма решенията са много прости – изпращане в лагер и изселване.

В тази връзка на 19 април 1945 г. Георги Димитров - “Дед” от Москва изпраща на чист руски език спешна телеграма до Трайчо Костов “Спиридонов”, с която нарежда:

“В София и в други градове има множество безделници, пройдохи, проститутки и сутеньори. Необходимо е да се предприемат решителни мерки за изчистването на столицата и другите градове от подобни елементи. Трябва да се създадат специални трудови лагери за тази паплач.

Този, който няма полезно занятие и не се занимава с общественополезен труд, няма право да живее в градовете и другите по-важни центрове на страната. Също така за необходимите административни мерки да се мобилизира цялата общественост, на първо място комитетите на ОФ. Информирайте ме за предприетите конкретни мерки. Дед”.

За целта още в началото на 1945 г. са създадени и първите лагери за принудителен труд: край Св. Врач (Сандански), при яз. Росица, Севлиевско, Куциян край Перник и лагера край река Джерман до Дупница. А Трайчо Костов с гордост рапортува на московския си началник:

“В печата се поде голяма кампания против безделниците, разпространителите на слухове и на вражеска пропаганда, която кампания ще ни позволи да вземем сериозни мерки за очистването на големите градове и важни пунктове.

Безделниците ще бъдат трудово мобилизирани, проститутките събрани в специални стопанства и общежития, а вражеската агентура – в трудово-възпитателни лагери. – Спиридонов.”

На 8 август 1946 г. е приет и специален Закон за трудовото мобилизиране на безделниците и празноскитниците. В него е записано:

"Чл. 1. Всички работоспособни български поданици от двата пола, навършили 16-годишна възраст и не по-стари от 50, а за жените 45 години, които са се отдали на безделие, празноскитане или прекарват голяма част от времето си в питейни заведения, кафенета, барове, сладкарници и др. подобни, се мобилизират за задължителен обществен труд."

Трудът на мобилизираните се използва за общополезни мероприятия като: направа на пътища, жп линии, канали, язовири, постройки, укрепване пороища, корекция на реки, залесяване, обработване на държавни или обществени стопанства, работене в мини, кариери, фабрики, работилници и други подобни, съобразно пола и възрастта на мобилизирания, четем още в нормативния акт.