Александър Стаменов учи американците на мусака и баница, преследвайки голямата си спортна мечта

Българин в подножието на най-великата хокейна лига в света. Доскоро това звучеше като научна фантастика, но един 16-годишен нашенец е на път да превърне голямата си мечта в реалност.

Преди година Александър Стаменов получава шанс, за какъвто милиони по света мечтаят - да замине за САЩ, за да тренира с местните специалисти, опитвайки се да изкачи хокейния Еверест. Какви са трудности, как се тренира зад Океана, защо живее при полковник от военновъздушните сили, как се готвят мусака, боб и баница в Колорадо Спрингс - един ексклузивен материал за Dir.bg.

Началото на приказката за Сашо, който винаги е носел любимия си номер 8, стартира като по филмите - още в ранна детска възраст.

"Бях на 5, баща ми ме заведе на тренировка на "Червена звезда" в Зимния дворец, там видях за първи път хокеисти и веднага се влюбих в този спорт. Записах се да тренирам в НСА, а на 12 години преминах в ЦСКА. Това безспорно е клубът, в който се работи най-добре с децата. Въпреки ниското ниво на българския хокей, където се тренира 3-4 пъти в седмицата, а в мъжкия шампионат са общо 4-5 отбора, под ръководството на треньора Кирил Ходулов успях да се развия достатъчно, за да бъда забелязан от треньора на мъжкия национален отбор Дерек Айслър".

Айслър е американец, който веднага вижда, че Сашо е няколко класи над връстниците си. Затова по време на световното до 18 години спецът привиква родителите на младока и предлага да съдейства за трансфер в САЩ - в местния тим "Колорадо Рампейдж".

"Точните му думи бяха "Сашо не е за тук", след което животът ни се обърна с главата надолу", разказва бащата на младия хокеист - Иван. "Защото едно подобно заминаване минава през купища трудности - както финансови, така и организационни. Ако си студент, е лесно, но за ученици правилата са изключително строги. Избрахме най-трудния, но и най-добър за Сашо вариант и преведохме цялата учебна програма на МОН на английски, за да може да се адаптира към американското му училище".

По този начин Стаменов започва да учи двойно повече от връстниците си - покрива както местните предмети, така и тези, по които се готвят връстниците му от Френската гимназия в София. По български език и литература му е осигурен онлайн учител от наше училище в Калифорния.

А какво общо има училището с хокея ли?

"Ученето и хокеят са неразривно свързани", разказва Александър. "Ако не получаваш добри оценки, те вадят от отбора, наскоро едно момче беше изгонено заради слаб успех. Всяка седмица треньорите получават досието ни от училището и ако сме под определен процент на оценките, край с хокея. Отделно, трябва да съм два пъти по-добър хокеист от местните момчета, за да получавам шанс".

Въпреки огромното изпитание, българинът е крайно решен да не изпуска уникалния си шанс. Всяка сутрин става в 6 и тренира час и половина в местна хокейна академия, в която развива техниката и физиката си. Следва тренировка във фитнеса, после - писане на домашни. А вечерта - тренировка с отбора, където се залага повече на тактика.

"Живея в приемно семейство по програма, която цели всички, които не сме от Колорадо, да сме в семейна среда, а не в общежитие. Освен мен, в къщата има още 3 деца. Бащата е полковник от НОРАД (военновъздушните сили на САЩ, б.р.), големият син е хокеист, а дъщерята - фигуристка. Всички са много мили, но първите 2-3 месеца ми беше трудна аклиматизацията, въпреки че нямаше езикова бариера, тъй като в България ходех на частни уроци по английски.

Всички се стараят да се чувствам добре, даже ми сготвиха баница, боб чорба и мусака, за да не ми липсва родината. Не знаят почти нищо за България, но постоянно се интересуват, съотборниците ми искат да им пращам снимки, когато се прибирам в София. Аз съм единственият чужденец в отбора, останалите са момчета от всички краища на Америка, има дори от Аляска. Прякорът ми е Стамър, идва от фамилията ми. А понякога директно ме наричат България", разказва с усмивка Стаменов.

Сам признава, че конкуренцията в "Колорадо Рампейдж" е убийствена. Но и залогът е повече от сериозен, защото треньорът е бивш състезател от NHL и може да се окаже ключов за мечтания договор. При достигане на 18-годишна възраст, пред Сашо има две опции за развитие - да се впусне в колежанския хокей или дори директно да поеме към NHL.

Всички мачове от юношеския хокей се следят постоянно от скаути на големите клубове, които капарират най-добрите, предлагайки им предварителни договори. А лигата, в която Стаменов се състезава, е доказано най-прекият път към NHL.

"Преминаването в професионалния хокей е цял процес", разказва бащата на Сашо. "На неговата възраст вече има момчета, които са с договори. Всичко си зависи от него - да се опази от контузии и да продължава да се развива. Неговият треньор каза, че откакто Сашо е пристигнал в САЩ, е станал два пъти по-добър".

Мачовете в юношеската лига, в която се състезава и Стаменов, предизвикват огромен интерес. По думите му, на почти всеки двубой има сериозни тълпи - родители, скаути и фенове, а срещите се предават онлайн по телевизия, която има изумителните 200 милиона абонати по цял свят.

Големият въпрос обаче е - това ли е пътят към NHL?

"Да, това е. Във всеки клуб от нашата лига има десетки знамена с ликовете на играчи, които са тръгнали от там и са стигнали до NHL. Повечето от най-големите звезди са изминали същия път, по който аз в момента вървя. Скаутите получават пълна информация за нас - не само как се представяме на леда, но и извън него. За да получиш покана за NHL, не е достатъчно да си добър хокеист, трябва да си и добър човек. Разпитват се учители и съседи как се държиш, дали си възпитан и т.н.".

Не е ли странно? Най-мощната хокейна организация в света търси добри момчета за спорт, известен с неособено галантните си нрави и правила. Според Сашо обаче, юмручните боеве в мачове от NHL са повече шоу, а в юношеския хокей е абсолютно забранено да се разменят крошета на леда.

За да може обаче младите хокеисти да са максимално подготвени за мечтания скок в NHL, те се готвят по идентична програма с най-големите звезди. Тренират еднакви схеми на игра, идентични комбинации и тактика.

За Сашо това не е проблем, защото стилът му на игра е сред най-ценените в американския хокей. Българинът е защитник, който обаче умее да е еднакво полезен за тима си и в атакуващ план. Така нареченият "200-футов играч", който да покрива въпросните 200 фута, колкото е дълга хокейната пързалка.

"Доста по-трудно е да си защитник - разказва баща му. - Там конкуренцията е много по-голяма, защото е много по-трудно. Най-малкото - трябва да си поне около 190 сантиметра. Защитниците в хокея се делят на два вида - едните са рендета, които единствено могат да отнемат шайбата. Другите са такива, които освен да отнемат шайбата, могат да организират веднага след това атака. Сашо е точно такъв тип играч. Наричат ги черноработници. Защото всеки иска да е нападател, там е славата, но най-трудно е да си защитник".

И като стана въпрос за физическа мощ, Александър признава, че колкото и да си подготвен, не можеш да се опазиш от контузии. Самият той тренира усилено 4 месеца във фитнеса на ЦСКА, преди да замине, за да е конкурентен. Въпреки това, в САЩ получава контузия в ключицата.

"Докторите ми казаха да не играя месец и половина, но аз пак си тренирах. Играл съм и със счупен пръст. Просто не мога да стоя дълго извън леда", признава с усмивка Сашо.

А зад него има цяла армия от персонал, който се грижи той да дава най-доброто от себе си за отбора. Има хора, които отговарят за организационни детайли - като например резервация на полети, други изготвят тренировъчни програми, предлагайки най-добрия тип екипировка за конкретния състезател, трети се занимава с комуникацията с училището и т.н.

Постоянно пристигат и покани от българския национален отбор.

"Играх веднъж за мъжкия национален отбор на България - в Исландия, но е много тежко с пътуванията. А и програмата на плейофите в САЩ съвпада с тази на мачовете на България. Живот и здраве, в края на март ще мога да се прибера за световното до 18 години, което ще е в София. А тук, в Колорадо, все още не съм успял да посетя мач на актуалния шампион в NHL "Колорадо Авеланч". Проблемът е в дистанцията - залата е на 100 километра от дома ми, а и билетите започват от 150 долара".

В NHL в момента единствената "българска следа" е вратарят на шампионите Александър Георгиев, който е роден в Русе, но по документи е руснак. В историята на най-великата хокейна лига никога не е имало родно участие. Нещо, което Сашо е твърдо решен да промени.

"Мечтата ми е да играя в NHL, дори и да не съм първият. Освен мен, има още едно момче - Нино Томов, той тренира в Канада и е по-голям с две години, също се представя много добре и може да пробие. В NHL никой не е чувал нищо за България и ще направя всичко по силите ми това да се промени", завършва с усмивка Александър Стаменов.

А дали Стамър ще успее да развее българския флаг в NHL, пренаписвайки спортната ни история? Гаранции за успех няма. Но е факт, че има всички предпоставки за това, а голямата мечта никога не е изглеждала толкова близо.