На 6 октомври 2018 г. 30-годишната Виктория Маринова, журналист в русенска телевизия, излиза на крайбрежната алея в Русе за сутрешния си крос.

Минути по-късно се разминава с младеж, който започва да я следва. Няколко часа по-късно е намерена мъртва.

Седмица по-късно, Виктория Макай, унгарска шампионка в ултрамаратон, също излиза за редовната си тренировка. Настигната е от мъж, който я пребива и изнасилва. За щастие, тази Виктория остава жива, предава bTV.

Виктория Макай обича да бяга. Прави го повече от 10 години. И не за да печели медали на състезания, а за да предизвика себе си, да се развива и да се лекува. Бягането за Виктория е хоби и любов. Но ѝ носи и десетки медали от ултрамаратони в Унгария, 7 от които златни.

На 14 октомври 2018 г., по време на ежедневната си тренировка, Виктория Макай е нападната от мъж, който я обезобразява и изнасилва. Два дни по-късно майката на две деца публикува снимка на окървавената си тениска във „Фейсбук”. И не предполага, че това е началото на една нова роля в живота ѝ – да говори и помага на жени, преживели насилие.

Ето какво каза тя за предаването „Тази неделя” пред Александра Кръстева:

– Здравей, Виктория.

– Щастлива Нова Година на всички!

– Щастлива Нова година и на теб. Как прекара празниците, бяха ли по-различни за теб тази година?

– От една страна бяха по-трудни, но от друга – много по-ценни.

– Защото беше със семейството си, предполагам.

– Да. Бях със семейството си. Непосредствено след случилото се близостта със семейството ми означава много за мен. А и сега, на празниците, чрез семейството ми разбрах колко е ценен животът или поне това, което ми е останало от него.

– Надявам се, нямаш нищо против да се върнем на датата 14-и. Ти си излязла да потичаш – нещо, което обичаш да правиш.

– Да.

– Какво се случи тогава? В колко часа излезе да тичаш?

– В този ден, както обикновено, графикът ми на бягане беше съобразен със семейството. Аз не съм професионален спортист, аматьор съм. Успоредно със спорта работя, имам семейство. Тичам тогава, когато имам време за това. Със съпруга ми излязохме да тичаме вечерта към 9 часа. Той, заедно с един негов приятел, щеше да пробяга едно по-късо разстояние в по-леко темпо. Аз щях да бягам по-дълъг маршрут в по-бързо темпо, затова тръгнах в друга посока.

Женени сме от 15 години, нямаме навика да съгласуваме и уточняваме подробностите по всяко бягане. Но този път – вярвам, че не е било случайно, тръгнахме заедно и се уговорихме кой накъде ще тича.

Съпругът ми вече се е бил прибрал, а аз, приключвайки един полумаратон, трябваше да съм била на около 400 метра от дома. Маршрутът ми минаваше покрай оживена улица, пълна с коли, която беше осветена. Тогава чух стъпки зад себе си, погледнах назад, имах едно неприятно чувство. Но обикновено, когато човек усети някой да идва след него – това не е повод да хукне към къщи. Ускорих малко темпото, надявах се човекът да смени посоката или да изостане. Въобще не ми беше минало през ума, че ако се обърна назад, той ще ме е доближил или ще се окаже непосредствено зад мен.

Но щом аз ускорих леко темпото, около – 4–4,5 минути за километър, той изведнъж се впусна в страхотен спринт. Когато пак се обърнах назад, той вече се беше доближил, лицето му ми  беше познато – тогава вече се уплаших. Усетих, че е твърде близо, за да мога да избягам.

Помислих си, че ако отстъпя встрани, ще го пусна да мине край мен и аз ще продължа в моето темпо, но не стана така. Щом ме застигна ме повали на земята, аз се развиках, а той започна да ме удря. Виках и исках да избягам – действах по рефлекс, а той ме удряше с юмрук по главата, каза ми да млъквам. Опитвах се да се изправя и да избягам, но не успявах, защото разликата в силите ни беше значителна – говорим за 190-сантиметров мъж.

Удряше ме по главата много пъти, а когато ме сграбчи за гърлото и спрях да дишам, тогава се изплаших.  Това беше моментът, когато инстинктите ми ме напуснаха и започнах да действам осъзнато. Казах му, че ще млъкна, че съм много уплашена и че ме болят очите, защото разбрах, че кървят. Казах му, че ще мълча, само да ми каже какво иска.

А той каза ми, че иска секс. Тогава пак се опитах да избягам, а той отново започна да ме удря. Покрай нас минаваха коли, когато успявах да се изправя, виждах по тялото си светлината на фаровете и се опитвах да им махам. Тогава той пак ме повали на земята и отново започна да ме удря. Ако това беше продължило, нямаше да оцелея, сега нямаше да съм жива.

Ударите му бяха безмилостни, а него въобще не го интересуваше аз как се чувствам, какво си мисля. След това той ме повлече по земята, дърпаше ме за косата, досега не ми се беше случвало. Когато някой упражнява насилие над жена, той може да я унижи не само в нейната сексуалност, но и като ѝ скубе косата, все едно че ѝ изтръгва короната.

Тази ситуация беше много недостойна. Това  продължи около 10 – 12 минути. След това ме повлече зад някаква машина, където му се стори по-скришно място. Слава Богу, той явно беше наясно с това, че когато мъж бие жена по главата, не получава достатъчно силна ерекция, за да извърши злодеянието си.

– Кой те спаси, Виктория? 

– Съпругът ми ме спаси. 

– Как те намери? 

– Той знаеше приблизително кога трябва да се прибера, бяхме тръгнали заедно, а приятелят му, с когото бягахме заедно, ме е видял да тичам в посока към къщи. Аз знаех, че ще тръгне да ме търси, само че не знаех кога и накъде.

– Нападателят е хванат още същия ден. В момента, в който съпругът ти пристига, той все още е при теб, арестуван е веднага. Какво се случва с него днес? Виждала ли си го след това? 

– Да. Нападателят още беше там. Очите ми бяха силно подпухнали, залепнали, нищо не виждах. Други части по тялото ми не бяха пострадали, бях удряна само по лицето и очите.  Когато пристигна съпругът ми, аз чух само гласа му. Но оттам нататък нещата за мен се преобърнаха, почувствах, че всичко ще бъде  наред. 

– Ти познаваш нападателя, спомена го и в разказа си. Откъде го познаваш, откъде ти беше познато това лице? 

– Познавам го по физиономия. Той работи в Кертварош, където живеем. Всяка сутрин минаваме покрай работното му място, когато водя децата на детска градина и на училище. 

– Когато си го виждала преди, притеснявало ли те е нещо в него. Заглеждал ли се е в теб повече? Имаше ли нещо, което да ти даде предварителен сигнал за това какъв човек е, или просто беше човек от квартала?

– Винаги ни поздравяваше много енергично и много шумно, но човек все пак не може да бъде упрекван за това. Ние сме една малка общност, това, че се поздравяваме, е естествено.

– Осъден ли е вече той? 

– Полицията го е предала на прокуратурата. Ще бъде изправен пред съда за тежка телесна повреда и за изнасилване.

– В момента ареста ли е, или е на свобода?

– В момента е в предварителния арест, но неговият адвокат ще се опита да го отърве под претекст за патологични отклонения.

– Той опита ли се да ти се извини? 

– Адвокатът му ме уведоми в имейл, че бил написал писмо и дали съм щяла да го приема. 

– Ти прие ли го? 

– Ще го приема, след като случаят приключи.

– Ако зависеше от теб, каква би била присъдата му?

– Труден въпрос. Добре, че не зависи от мен. 

– Срамуваш ли се от това, което се е случило с теб? Повечето жени, които се осмеляват да разкажат историята си, са доста малко. Изпитват чувство за срам и за страх, не искат да покажат лицето си.  

– Усещам у себе си чувството за срам. Беше ми много трудно да застана пред децата си с разбито лице.

– На колко години са децата ти? 

– На четири и на седем .

– Как реагираха те, когато те видяха?

– Доста мислихме със съпруга ми дали да се връщам у дома след случилото се, след четири дни, прекарани в болницата, или пък да отидем някъде с него при роднини и да се завърнем след десетина дни, когато физиономията ми вече не е толкова хелоуинска.

– Какво реши? 

– Липсваше ми семейството и аз им липсвах. И двете ни деца са осиновени. Със съпруга ми решихме да не усложняваме нещата. Те не знаят за сексуалната част на случилото се, обсъдихме с тях физическата разправа и насилие, като поискахме за това помощта на психолозите в детската градина и в училището, които много ни съдействаха и ни оказаха голяма помощ.

– Какво прочете в очите на децата си и въобще как събираш тази смелост да застанеш пред децата си в такъв момент?  

– Първо ще кажа за децата. Дъщеря ми е интровертен тип. Сега се учи да чете. След някоя и друга година тя ще се сблъска с тази история в интернет и ще се наложи още веднъж да говорим за това. Струва ми се, че при нея това ще бъде един по-дълъг процес, докато го осмисли, за разлика от сина ми. Синът ми е костеливо орехче, твърдо момче. Той ми се разсърди. Как е могло да се е случи това с майка му, със силната състезателка? 

– Ти събираш смелост не само да застанеш пред децата си, но и да направиш нещо много по-голямо и то е да застанеш буквално пред света във вида, в който си била няколко дни след инцидента, да покажеш раните си и много бързо да започнеш активна кампания. 

– Не го започнах нарочно. Имам отворена спортна страница във „Фейсбук, където споделям различни впечатления и опит – положителни, отрицателни, всичко което е свързано с бягането. За мен е важно тази страница да е истинска. Тук написах за нападението – един съвсем кратък пост. Споделянията и проявеният интерес надминаха многократно очакванията ми! Ефектът от това събуди и у мен, и у околните, и у познатите ми страх и ужас.

– А ти какво искаш да покажеш на света – че не трябва да се страхува ли? 

– Това, че животът продължава.Така, отстрани, изглежда простичко,  но на мен не би ми се искало краят на това да бъде такъв. Не ми се иска това да бъде  заключението, защото и за мен не е така. Прякото последствие от това, което ми се случи, е, че аз нямаше да съм  жива, а в замяна на това получих обратно живота си. Звучи много сантиментално,  но аз вътрешно преоцених за себе си толкова много неща. 

– Излизаш ли да тичаш днес сама в парка? 

– Тичам. Това е интересен въпрос, защото тичането за мен не е само развитие, резултат и надпревара, а възстановяване, личностно развитие, терапия. И по този начин ми се иска да излекувам раните си.

– Виктория, ще те помоля да кажеш нещо на всички жени, които ни гледат в момента. За съжаление, най-вероятно ни гледат и такива, които са ставали жертва на насилие и които не са казали на никого. Кажи им нещо – на тях и на всички жени. 

– Бях впечатлена от това колко много жени са преминали през подобни нападения – непознати жени и жени от непосредственото ми обкръжение, които споделиха с мен своите истории. Толкова съдби и толкова истории, които преоформиха моя мироглед. Моето послание би било всеки да осъзнае, че е много ценен, независимо от това, през какво е преминал. Аз вярвам, че Бог е сътворил всички добронамерено. Иска ми се да живеем с мисълта, че животът е ценност, че всяка личност е специална. И нека да ценим себе си.