Вестник "Сега" публикува интервю с българската писателка Здравка Евтимова. Умението да стиснеш зъби и след успеха, и след неуспеха е от най-съществено значение за всеки човек, казва писателката: 

- Неотдавна добавихте в колекцията си нова литературна награда - "Христо Г. Данов". Но ви познаваме като личност, която не е твърде подвластна на суетата. Какво са наградите за вас?

- Наградите и хулите в живота ми имат равностойно значение. И едните, и другите ме стряскат. Да, приятно е да получиш награда - в първия момент. И след това си казваш "ами сега, като се изложа?". Това е един ръб на бръснач, или по-скоро ръб на бездна, в която можеш да паднеш.

Много ми помага това, че никога не съм била началник и знам как се чувства човекът от низината - този, който е длъжен да се справя, за когото всяка грешка е може би край на кариерата. Така че наградата е просто една глътка въздух, след която отново започва работата. Моята стратегия е първо да си направя на английски нещата - там никой не те познава, толкова много хора пишат, свободен си да направиш каквото и да е. Но ми се е случвало и в чужбина някои неща да са харесвани, а тук изобщо да не са. Харесването, а и нехаресването е нещо дълбоко лично. Научила съм се да ценя много високо хората, които ме критикуват - първо, защото те са отделили от времето си; второ, защото критиката винаги е искрена - човекът не цели да бъде мил с теб, а е такъв, какъвто е; и на трето място - острата критика, граничеща дори с грубост, още повече я ценя, защото тя е извор на герои за бъдещи разкази.

- Подобни мисли ли ви водят, когато сте в ролята на жури?

- С риск да прозвучи малко комично, но когато чета нещо наистина завладяващо, просто ми настръхва косата. Казвам си "внимание!" и след това го прочитам още един път. Старая се никога да не се водя от името на човека, от това, че го познавам. Когато изпращаш твои разкази в чужбина, това е така нареченият cold call - никой не се е обаждал за теб да те представи и трябва да чакаш на опашка, редакторът да прочете десетки и стотици ръкописи, които са се натрупали преди твоя. И този редактор, за да те избере, без нищо да знае за теб, той трябва точно такова чувство да е изпитал - да му се е изправила косата и да каже "ей тази тука, от България" - кой знае къде е България? Но независимо дали знае къде е България, или не, човекът се води от усещането си, че като му е поверено да избере нещо наистина силно, той трябва да е прецизен и акуратно честен. Затова и най-висока наслада ми носят случаите, в които не познавам автора и се осланям само на текста. Защото, когато познаваш човека и той ти е мил и приятен...

- Особено в нашата малка държава с още по-малка литературна общност, където всички се знаят.

- ... или пък когато е някое голямо име, колкото и да е - ти си човешко същество. В такъв случай пак имам стратегия - пия много студена вода, за да ме заболи гърлото и да мисля само за текста. Може да е смешно, но наистина ми помага да забравя отношението си към човека, когото чета, и пред мен да остане само този текст, думите, магията - или липсата на магия - в тях.

- Често ли усещате тази магия, в добро здраве ли е нашата съвременна литература според вас?

- Смятам, че да. Не само в добро здраве, но здраве, което обещава да става още по-стабилно. Имам предвид пишещата младост на България. Водих миналата година в университета курс по творческо писане, където участниците бяха завършващи магистратура в различни филологически специалности. От курса, който беше 24-ма души, петима бяха много и категорично добри. Имаше едно момиче от Китай, което учи тук българистика - Йен-и Джен, Стефан Кайнакчиев, Мая... Даваш им задача за двайсет минути и като четеш после какво са написали, изпитваш точно това настръхване на косата, за което говоря. По същия начин тази година - имали сме само един час все още, - но едно момиче, Христина, ми каза "аз никога не съм предлагала нещо да го чуе някой". А пишеше толкова хубаво! Аз ѝ казах - ти просто си обречена на успех, не се предавай, освен таланта човек трябва да има и огромен инат и последователност, за да успее. Трябва да се бори, да приема и успеха, и неуспеха като двете страни на един и същ процес . Умението да стиснеш зъби и след успеха, и след неуспеха е нещо от най-съществено значение за всеки човек, независимо каква е неговата професия - може да е журналист, кинокритик, обущар, монтьор...

- Тези хубави думи за студентите как се връзват с постоянните обвинения, изстрелвани по адрес на младото поколение - че е неграмотно, че не чете?

- В този казан на обвинения, разбира се, изплува отгоре една мръсна пяна. Така се получава и при пречистването на металите, винаги има отпадък, който се хвърля. Въпреки че все пак и той представлява интерес, необходима е настилка на улиците. Тоест ти, ако не се образоваш, ще бъдеш настилка и по тебе ще стъпват. Това не е никак лошо, все пак служиш за нещо. Но ако имаш друг стремеж - ти да създаваш пътя, ти да го трасираш, ти да казваш на хората "оттук е по-безопасно", тогава твоя задача е да учиш непрекъснато. Неграмотността е синоним на пропаст. От нея я излезеш, я не, а рискуваш ти самият да се превърнеш в пропаст - не само ти си се провалил, а привличаш и други хора в тоя капан на неграмотността.

Именно затова моят апел към всеки един е - независимо какво учи: възползвайте се от тия часове, които имате сега за учене. Не казвайте - отивам да пуша сега една цигара и после ще уча. Няма такова нещо. Загубени пари могат да се върнат, но загубеното време никога не може да се върне. Знанието и умението, които си придобил след дълга работа, никой не може да ти отнеме, която и политическа партия да дойде на власт.

- А какво да правим с това, че добрите ни бягат? Тези, които са имали стремежи, които са работили упорито - напускат по една или друга причина България. Дори част от вашите деца живеят и работят в чужбина...

- Много съм си мислила за това. И моето убеждение е, че в България се раждат, щем-не щем, умни и талантливи деца. Може да е една от легендите, които нямат основание - че е заради леко завишения радиоактивен фон. Може би всеки народ си твърди такова нещо, но е факт, че роденият тук има белега на висок интелект. Например нашият език, българският, има 28 глаголни времена. Как ще запомниш ти кое спрежение е този глагол, ами представките? Мисля, измислям, изкупувам, прекупувам... Може да станат 50 000 глагола, как се учат те? И като ги комбинираме с 28 глаголни времена... А нашите дечица на 3 години вече го говорят - може да не е съвсем блестящо, но владеят езика.

Навън те печелят може би по-уреден живот, по-висока заплата; но на тях ще им липсват българското слънце, тая изстрадала и тая гениална земя, която дава на хората си едно огромно търпение и стиснати зъби, но ни дава и размах на крилете. Това са неща, които виждам и по моите деца. Единият е лекар - психиатър, той имаше по 25 пациенти на ден, сега са станали 30. Той винаги ми говори - мамо, помниш ли тоя мост над Струма, дето ме водеше и ме караше да скачам? Това е запомнил и там води децата си. Да, води ги на разходка и в техния немски парк - прекрасен, подстриган блестящо. Но тоя див железен мост, където с главата надолу е скачал като момче, там го няма. Мостът е тук, щастието му е тук.

А пък малкият ми син, който казва - помниш ли баира прехвърляч, по който аз с колело се спусках? Ами няма му го там, където той живее, в Аахен. И казва - искам час по-скоро да дойда тук. Така че, да, напускат нашата земя - но нека не забравяме, че в нея се раждат хора.

Когато дъщеря ми беше малка, бях учител в едно училище с много роми. Не мога да кажа, че блестяха - напротив, никак не блестяха. Но реших да направим едно малко представление по "Сън в лятна нощ". Избрахме децата, първо никой не искаше, съгласиха се, след като ги черпих с боза, казах им, ще ви пиша четворки за срока. И те научиха толкова хубаво да произнасят репликите си - разбира се, беше доста кратко, 10-15 минути максимум. Но се събра една там огромна публика и децата го изиграха, на английски. Братовчеди, майки, бащи, всички се наредили там, не знаят английски и гледат лошо. Викам си - тези сега ще ни бият, защо съм тормозила децата. Но децата го изиграха. И близките викат: "Даскалице, кажи що ти требе, ще ходим да ти го откраднеме!". А аз им казвам - затова го правя, да видите тия деца колко имат у себе си, да не тръгнат и те по пътя на кражбата, а да тръгнат по пътя на таланта си. Защото виждам, че независимо от коя прослойка, нашата земя ражда талантливи хора. И това ме кара да вярвам - и като пристъпя към някой клошар, пак да пристъпя с респект към него. Да помисля какво ли го е тласнало към това унизително състояние. Може би ролята на пишещия е да стесни територията на прекършените съдби. Аз се грижа много за дървета, това върви в рода ми. Счупи ли се дървото, ако забиеш едно колче и го вържеш здраво, ако го намажеш с една замазка от восък, то ще се оправи. Мисля, че и прекършената съдба може да се оправи.

- Тия ли са нещата, които ви задържат цял живот в родния Перник? Вие сте имали възможност да пътувате, живели сте и в САЩ, и в Брюксел за известно време...

- Не мога да отрека, че Перник за мен е най-хубавият град в света. Никой не ми вярва. Но аз там имам едно много диво, магическо място. Когато си щастлив, отиваш там, да не се дадеш на щастието да ти завърти главата; и когато си нещастен, пак отиваш там, за да не се прекършиш отново. То е съвсем близо до Струма. Смятам за много добър знак, че тая година имаше четири патета там, а наблизо имаше едно щъркелово гнездо. Помните, бяхме в голямо безводие, нямахме вода - и да видиш четири красиви патета в един вир, просто забравяш и безводие, и всичко. Аз казвам и във влака - ходете да видите четирите патета и щъркела...

- Легендарни са във вашата биография тези ежедневни пътувания във влака Перник-София. Колко приятели, колко истории...

- От 25 години пътувам. Днес дойдох с по-ранен влак и две приятелки ме питат - къде си? И тях като ги няма, и аз питам. "Този е наш човек, знаем го от влака." А това го правят 20 000 перничани всяка сутрин и всяка вечер. Влакът за мен е синоним на приятел. Е, не и когато закъснява или когато вместо два вагона идва един и се блъскаме въпреки коронавируса. Но пък никога не се чувстваш самотен.

- Как приемате този нов апокалипсис, коронавируса, който ни споходи в последните месеци?

- Това е просто един урок, който еволюцията дава на човечеството. Урокът затова се дава, за да излезеш по-знаещ от него. Искам да цитирам една прекрасна мисъл на Рей Бредбъри: "Правим грешки и получаваме жестоки удари, жестоки". - Два пъти е написал cruel, жестоки! - "Но иначе как ще се учим?". Ето как ще се учим да бъдем по-дисциплинирани; eто как науката ще се развива благодарение на този урок. Така че нека засега спазваме това, което знаем, че работи - дистанцията, дезинфекцията, и да проявяваме уважение към хората, които срещаме, като ги пазим.

- Вие сте прецедент у нас - писател, който сам превежда и промотира текстовете си за англоезичния пазар.

- Преводът представлява огромна трудност за мен. Харесва ми българската поговорка, която е споделена и в Израел, а е и една от любимите поговорки в Испания: "Сиромах човек - жив дявол". Така че беше много-много хубаво, че аз не разполагах с никакви финансови средства, за да мога да платя на добър преводач. В самото начало, превеждайки, се бях отчаяла, че е невъзможно. Баща ми беше жив тогава и каза - "Абе, ти си от Перник, как може! Няма невъзможно!". В началото избирах по-къси разкази и като почнаха да пробиват тук-там, вече добих и куража. И колкото по-голям кураж добивам, толкова повече разбирам, че преводът е една стихия, невъобразима по своята трудност, безкрайна по своята красота. Защото, когато превеждаш, особено творба на друг човек - ти превеждаш живот. Живота, който той е уловил, който той е въплътил в това, което е написал. И ако не си добър, ти ще бъдеш убиец.

А когато пиша, аз оставям героите си просто да живеят. Не се бъркам в това, което им се случва, не ги насилвам, не искам да им ставам началник. Тръгна ли да му казвам как да действа и да внушавам някаква огромна идея - просто не става. Има писатели, които го умеят, аз не го умея.

Ние по часовник ставаме, тичаме, имаме половин час за обяд, след това отново задача, тичаме на влака... Непрекъснато нещо ни притиска. Остави хората да живеят - поне там, поне в литературата.