Цветното зрение е голям дар за хората и дори сме определили като недъг липсата му - т. нар. „цветна слепота”

Понякога мислим, че цветът е обективно свойство на предметите, както формата и обема, но редица изследвания установяват, че хората възприемат цветовете по различен начин. Причините може да са две - полът и един друг фактор, който от своя страна се определя от националността, етноса и географското местоположение – т.е., езикът, който говорим.

Но така или иначе, оказва се, че в оценката ни за цветовете няма особена обектиност и сайтът psychologytoday.com предлага някои обяснения защо за едни светът е по-шарен отколкото за други, пише Cash.bg

Всъщност, би било чудно, ако не е така. Броят на фоторецепторите в ретината ни не е постоянен. Понякога са в големи количества, друг път почти ги няма. И тази разлика се наблюдава при хора с нормално зрение, които реагират по един и същи начин на цветовете.

Този факт предполага, че мозъкът трябва да може автоматично да регулира сигналите от ретината, т.е., цветовото възприятие може да не е въпрос само на броя фоторецептори, а и на това, че различното им количество води и до различен тип сигнализация към мозъка.

И тук идва предимството на нежния пол. При изследвания и тестове, които целят да проучат цветното зрение, е установена значителна вариантност в един ген, разположен в Х-хромозомата, който кодира протеин, откриващ светлина в дългите вълни на цветовия спектър (червено/оранжево). Тъй като жените имат две Х хромозоми, възможно е да имат две различни версии на този ген и следователно да са надарени с по-фина способност да разграничават дългите вълни в цветовия спектър, т.е., в червено-жълтата гама.

Освен това е установено, че има различни видове фоторецептори, като жените отново са облагодетелствани - повечето дами разполагат с три разновидности, а голяма част от мъжете и по-малък процент от жените – само с две. И още по-изненадващо е, че това се наследява!

Вариантността в оценката на цветовите категории в различните езици е друг показател за вариантността в цветното зрение. Много езици нямат различна лексика за синьо и зелено – например виетнамският, някои езици на коренното население в Австралия и Южна Африка, включително езикът на голямата група зулу. Други езици правят разлика между синьо и зелено, но имат термини, които обобщават други двойки цветове, доминиращи в средната и къса дължина на светлинните вълни. Такива са китайският, корейският и японският езици.

При някои езици няма лексика, която отличава тъмната гама на синьото от тъмните тонове сиво или черно, а други езици имат само две думи – една за тъмно и една за светло, които се употребяват при всички цветове - например новогвинейският и индонезийският.

От друга страна има и езици, които имат повече цветни термини например от английския. Българският например прави разлика в степените на синьо чрез „небесно синьо”, „гълъбово”, "модро" и т.н. - в това отношение българските диалекти са особено богати. Така че наред с пола, езиковите различия, определени от националност, етнос и географско положение внасят сериозна разлика в начина, по който възприемаме пъстрия свят около нас.