Навремето известният американски писател Норман Мейлър казва, че в САЩ има двама наистина важни мъже. Единият според него е президентът на Щатите. Вторият по важност се явява световният шампион по бокс в най-тежката категория. Всички останали са след тях по значимост в страната на неограничените възможности, където всеки може да стане милионер само с юмруците си. Страната, от която произхожда световният шампион при най-тежките боксьори.

Почти цял век американците имаха тотална окупация на върха в най-тежката категория. Интригата най-често се състоеше в това кой от всички техни боксьори е най-добрият. След първата световна война например битката за трона се води между Джак Демпси, наричан още Инквизитора от Манаса, и непобедимия сержант от военноморските сили на САЩ Джин Тъней, пише Всеки ден.

И макар че покровител на Демпси е лично мафиотският бос Ал Капоне, Тъней го бие два пъти в дуела за короната. Мачовете им събират над 100 000 зрители, колкото в Европа по онова време има само футболният финал за Купата на Англия. По-късно голямата интрига е между Роки Марчиано и Флойд Патерсън, между Сони Листън и Мохамед Али, между Али и Джо Фрейзър, Лари Холмс и Майкър Спинкс. Американците живеят с бокса при най-тежките, мечтаят да станат силни, известни и богати като големите си шампиони. Силвестър Сталоун дори изигра незабравимия образ на бедното и смело момче от Филаделфия Роки Балбоа в най-касовата си продукция - „Роки".

Американската хегемония продължи дори когато версиите вече са четири, създадени в следния хронологичен ред: Световна боксова асоциация (WBA) през 1962 г., Световен боксов съвет (WBC) през 1963 г., Международна боксова федерация (IBF) през 1984 г. и Световна боксова организация (WBO) през 1988 г. В края на 80-те години американската боксова индустрия дори успява да покаже на света човека звяр Майк Тайсън пречукал всичко живо на ринга и отхапал ухото на друг велик щатски боксьор - Ивендър Холифийлд.

И ако някой извън Америка все пак смогва да спечели световната титла от дъжд на вятър, той трябва да бъде наистина гениален, луд и опасен като германеца Макс Шмелинг, италианеца Примо Карнера или лондонското страшилище Ленъкс Люис.

Как стана така, че американците можаха да извадят онази вечер за съперник на Кубрат Пулев боксьор като този Морис Харис, който прилича на една торба живо месо? Не е ли това позор за най-великата боксова нация в света? И защо изобщо боксът при най-тежките тотално се изплъзна от владение на САЩ, за да мине в ръцете на Европа?

При това, забележете, не коя да е Европа, а Източна Европа. Там професионалният бокс допреди 25 години беше абсолютно забранен от комунистическите власти за сметка на аматьорския. През последното десетилетие титлите в отделните версии станаха притежание на боксьори от Русия, Беларус и Узбекистан. Украинските братя Кличко дори събраха семейна колекция от всички възможни отличия. По-малкият Владимир изкара цели 11 години без загуба на ринга и падна едва миналата седмица от британеца Тайсън Фюри.

Истината е, че американците отдавна загубиха всичко в професионалния бокс при най-тежките. Кризата започна някъде около 2005 г. Дотогава в края на всеки сезон поне трима от шампионите в отделните версии бяха от САЩ.

Само че Джон Руис (WBA) загуби пояса си срещу руснака Николай Валуев, Лемън Брюстър (WBO) се оттегли бит, с размазано око и отнета титла от беларусина Сергей Ляхович, а Крис Бърд (IBF) падна жертва срещу Владимир Кличко. Хасим Рахман (WBC) също си замина след нокаут в 12-ия рунд, пометен от крошетата на руснака Олег Маскаев. Така Щатите се сгромолясаха толкова лошо от върха, че американският коментатор Лари Мърчант го определи като „сценарий от филм на ужасите".

След това пропадане американският актив от шампионски пояси вече стана твърде мизерен, направо никакъв. Шанън Бригс изкара едва седем месеца като притежател на титлата във WBO, преди да му я отнеме руснакът Султан Ибрахимов през юни 2007 г. Към момента единственото успокоително за американците е, че все пак техният Дионтей Уайлдър притежава пояса на версията WBC и му направи две успешни защити срещу другия янки - Ерик Молина, и французина Жоан Дюопа. Но това е твърде слаб актив, за да зарадва някого в Америка.

Ситуацията се оказа много тежка дори за най-голямата акула в професионалния бокс Дон Кинг. 84-годишният боксов барон от Охайо, организирал някои от най-великите мачове за всички времена като „Трилъра в Манила" (1975) между Мохамед Али и Джо Фрейзър или „Тътен в джунглата" (1974) на Али и Джордж Формън в Киншаса, днес си скубе косите и не може да извади един читав голям шампион.

Американските боксьори са разглезени от живота и просто ги мързи да тренират, обяснява Дон Кинг. Не се подготвят сериозно, прекъсват тренировки веднага след последния гонг. Иначе имат много добри треньори, които владеят методиката за моделиране на световни шампиони. Навремето знаменитият импресарио даваше като лош пример Хасим Рахман, който се качи на ринга 20-годишен като бодигард на наркодилър. Днес обаче американците нямат боксьор, който дори малко да доближава класата на същия този Рахман от времената, когато спечели титлата с нокаут срещу Ленъкс Люис (2001). Сега преобладават клетници като онзи, когото Кобрата просна на ринга без почти никакви усилия още преди края на първия рунд.

Заради това щатската боксова индустрия се прости с милиони и милиарди долари, които покрай братята Кличко и останалите европейски шампиони се прехвърлиха в други ръце. Вместо големите мачове за поясите да бъдат организирани в казината в Лас Вегас или например в „Джо Луис Арена" в Детройт, цялото шоу при най-тежките боксьори се прехвърли в Германия и Англия. Още на олимпиадата в Атина 2004 г. десетки мениджъри предвидливо се юрнаха да ухажват големите боксьори от Изток начело с Александър Поветкин, а битката за подписа му бе спечелена от Вилфрид Зауерланд. Неговият клуб „Заурланд" в момента работи с някои от най-добрите в тежката категория, сред тях е и Кубрат Пулев. Подобно е положението и в Англия, откъдето е новият световен шампион Тайсън Фюри.

Това са страните от Европа, в които се дават най-много пари за професионален бокс. В Германия този спорт вече е втори по гледаемост след футбола. Там боксът измести тениса, след като Щефи Граф и Борис Бекер слязоха от сцената. На тяхно място излязоха здравеняците с ръкавици и сурови погледи. Началото на династията Кличко например беше поставено от немския промоутър Клаус-Петер Кол, преди двамата братя да заведат дело срещу него и да заработят сами. Днес боксът в Германия е изключително добър бизнес.

Залите събират по 14-15 000 зрители на мач, като всеки плаща между 200 и 500 евро за място. Още преди четири години в Хамбург немците успяха да организират такъв финал между Владимир Кличко и британеца Дейвид Хей пред 57 000 зрители на стадион „Имтех арена" в Хамбург, който надмина по интерес дори големия бой между Ленъкс Люис и Майк Тайсън от 2002 г. в Мемфис. Последният двубой на Кличко с Фюри пък се игра пред невероятната 65-хилядна аудитория в Дюселдорф, което го прави и едно от най-посетените спортни събития в света за годината. Ето така боксова Европа иззе хляба и ножа от ръцете на американците, когато стане въпрос за най-тежката категория.

А Щатите? За тях остана утехата, че все още владеят боксовото шоу поне в по-леките категории. По-рано тази година Лас Вегас беше арена на двубоя между Флойд Мейуедър (САЩ) и филипинеца Мани Пакиао. Въодушевена, американската преса обяви двубоя като „най-чакания" за последните 20 години. Нещо, което звучи много, много пресилено.

Къде си, Майк Тайсън?