Не става въпрос само за президентския рейтинг. Агресивната външна политика води Русия до изолация, която ще помогне на елита на Путин да запази господстващото си положение и заграбените си активи, казва политологът Кирил Рогов в публикация в E-vestnik

Изследователите се опитват да обяснят ексцентричния и агресивен външнополитически курс на Кремъл, да разберат неговата логика и реални цели. Защо Путин иска война? Тези опити обаче водят до друг, по-общ въпрос: Какво ръководи авторитарните режими при избора на външнополитически курс? Дали ескалацията на конфликта със Запада и подготовката за истинска война с Украйна са отговор на външни заплахи или са продиктувани от вътрешнополитически причини? 

Външна вътрешна политика

Някои от предимствата на ескалацията са видими с просто око. Кой беше Путин преди точно една година? Той беше човекът, когото светът обвини, че се е опитал да убие опозиционния лидер със забранени химически оръжия. И дори президентът на САЩ недвусмислено подкрепи това обвинение. В страната десетки милиони хора гледаха филм за двореца на Путин, който го представяше като потънал в лукс бос на могъща мафия.

Днес същият този Путин изглежда като човек, готов да започне голяма война, за да защити руските интереси и да предотврати обкръжаването на Русия от силите на НАТО. Световните лидери летят при него и обсъждат тревогите и оплакванията му с подчертано уважение. Никой не споменава двореца, опита за убийство на Алексей Навални или все по-широко разпространените репресии, които се разгръщат в страната. Не е ли това убедително предимство на ескалацията? Fighting fire with fire, или на руски – клин клин избива.

Има по-дълбока перспектива, която обяснява динамиката на ескалацията от страна на Путин. През 2011 г., когато Путин обяви намерението си да се върне на президентския пост, той за първи път се сблъска с масови протести. Прословутият му рейтинг стигна минимум. Антипутинистката реторика се превърна във важна част от вътрешнополитическия дневен ред.

Кремъл реагира със засилен контрол върху медиите, селективни репресии и по-строго законодателство по отношение на демонстрациите и митингите. В резултат на това организационният капацитет на опозицията през 2013 г. беше подкопан и митингът се провали. Но рейтингът не се повиши. Легитимността на Путин като авторитарен лидер и безалтернативната му позиция в руската политика не бяха възстановени. Едва след анексирането на Крим и клането в Донбас рейтингът отново се повиши. „Слабият Путин“ изчезна в дима на победоносната война.

Изправен пред поредица от сериозни предизвикателства в края на 2020 г./началото на 2021 г. – неразкрито покушение, филм за двореца, масови протести, които този път обхванаха и провинцията – Путин отново започна контраофанзива срещу опозицията и независимата преса, вкара в затвора и изгони от страната десетки опозиционери, обяви организациите на Навални извън закона. И като цяло той отново успешно подкопа потенциала на опозицията. Както и предишния път обаче, това не доведе до възстановяване на диктаторската легитимност на Путин. Рейтингът остана на същото ниво, а протестният вот на изборите миналата година беше неутрализиран единствено чрез измама. С други думи, проблемът бе решен само наполовина.

Национални интереси: два разказа

Този аргумент обаче не убеждава напълно онези, които са склонни да виждат в действията на Кремъл ангажимент към националните интереси – традиционните страхове и ценности на руската външна политика. И тук е моментът да разгледаме тези интереси отблизо и да обсъдим по-дълбоките взаимовръзки между вътрешната и външната политика.

В продължение на векове в Русия има два основни разказа, описващи отношенията ѝ с външния свят.

Първият разглежда Русия като огромна и изключително богата на територии и природни ресурси страна, което определя нейния потенциал на велика сила, така да се каже, по рождение. Околните държави завиждат на това богатство и се страхуват от този потенциал, поради което се опитват да разединят Русия, да я подкопаят отвътре или да ограничат способността ѝ да реализира напълно този потенциал. Основното предизвикателство пред Русия е да се противопостави на тези враждебни действия, като разчита на вътрешни сили. Това е разказ за защита и отбрана.

Вторият разказ е може би не по-малко исторически утвърден и е също толкова познат на почти всички. Той също така разглежда Русия като богата на територии и природни ресурси страна със значителен потенциал, който остава нереализиран поради изостаналостта на Русия и нейното технологично, икономическо и социално изоставане от Запада. Необходимо е да наваксаме изоставането си от Запада, за да разгърнем този потенциал. Това е разказът за модернизацията и догонващото развитие.

Тези два разказа постоянно се конкурират в общественото мнение и по различен начин приоритизират националните интереси, съответните политически цели и необходимите действия. Това, което обикновено не се анализира, е, че тези два разказа и политическите приоритети, които те определят, изискват коренно различни компетенции от лидерите и елитите, които заемат командните висоти. В първия случай това са правомощията за опазване на обществения ред, за поддържане на реда и, като цяло, правомощията за насилие. Във втория – компетенциите за заемане, адаптиране на технологии и институции, създаване на съюзи и водене на преговори. Двата разказа определят не само съперничеството на приоритетни цели в общественото мнение, но и съперничеството на два типа елити, ориентирани към различни компетенции и различни механизми на управление (институции).

В периодите, когато в Русия е популярен първият разказ, на върха на управленската пирамида доминират елити, които Вилфредо Парето, следвайки Макиавели, нарича лъвове и които ние обикновено наричаме властови елити. В периодите, когато вторият разказ става актуален, на сцената се появяват онези, които Парето и Макиавели наричат лисици. Промяната в доминиращия разказ води до неизбежно прегрупиране на елитите.

Лъвове и лисици

Ако разгледаме историята на Русия от тази гледна точка, можем да кажем, че от средата на 80-те години на ХХ век, от времето на Горбачов до началото на 2000 г., руската политика беше доминирана от лисици, които извеждаха на преден план задачите на догонващото развитие, заемите и прагматичното сътрудничество със Запада. Важно е да се помни, че именно през този период се извършва масовата приватизация, а лисиците, които имат силна политическа позиция, активно я използват в своя полза в този процес.

В началото на 2000-те години обаче, с идването на Путин в Кремъл, руската политическа сцена все повече се населява от лъвове, или, по нашите думи, от силоваци. А след 2012 г. тяхното господство в системата на управление стана абсолютно. Не бива да се забравя, че през 20-те години на управление на Путин се наблюдава масово преразпределение на приватизирани активи, най-вече в полза на лъвовете. Подобно на самия Путин, сега те са изправени пред въпроса да затвърдят доминиращата си позиция и да предадат тази позиция и заграбените активи на следващото поколение политици и собственици – техните деца и наследници.

Нещо повече, докато през 2000-те години изглеждаше, че Путин и неговото правителство притежават както първия, така и втория тип компетенции, осигурявайки едновременно икономически растеж и установяване на ред, през 2010-те години икономическият растеж рязко се забави. Това поставя под съмнение възможностите на путинския елит в тази сфера, като връща актуалността на програмата за модернизация. И така се открива перспективата лисиците да укрепят позициите си в руската политика. Ясни признаци за това са както модернизиращата реторика на президентството на Медведев, така и протестите от 2011-2012 г., които разкриха наличието на социални групи с нови програми, надхвърлящи идеалите за ред и стабилност.

Горбачов или Сталин? Изолацията като стратегия

Това е предисторията на кримския обрат в руската политика. Анексирането на Крим, което беше представено като символично завръщане към света на СССР и на етикета на свръхсила, вървящ с него, не само създаде нерешим проблем в отношенията на Русия със Запада, но и блокира всякакви опити за връщане към модернизационен вектор в страната.

Анексирането на Крим и конфликтът със Запада се превърнаха в лост за маргинализиране на лисиците и подкопаване на политическото им влияние. Както тогава, така и сега, високата степен на конфронтация гарантирано предизвиква ответни действия от страна на Запада, което позволява разказът за отбраняващата се Русия да бъде представен като безалтернативен и като единствено възможен. Да я наложи като консенсусна доктрина за националните интереси.

Анексирането на Крим и конфликтът със Запада изтикват лисиците на втори план и подкопават политическото им влияние. "Лъвовете" успяха да наложат своя разказ за отбранителна Русия като консенсусна доктрина на националния интерес.

1930-те и 1980-те години могат да се разглеждат като типологично сходни кръстопътища в руската история. При първото Сталин решително ликвидира дясната фракция в болшевишкото ръководство, като заложи на насилствената индустриализация и милитаризма. Във втория случай, напротив, Горбачов направи решителен избор в полза на модернизацията и конвергенцията, което доведе до ера на лисича доминация и приватизация, разгърната под техен контрол.

Предпочитанията на Путин в рамките на тази алтернатива са съвсем ясни. Въпреки това би било опростено да ги разглеждаме единствено като лични предпочитания или дори предпочитания на тесен кръг. Елитите от първия тип – лъвовете, властимащите – сега доминират не само на върха на управленската пирамида, но и на всички нива, както и в бизнеса. Антизападничеството и изолационизмът не са формална, а реална идеологическа и идентификационна рамка за тях, подкрепена от съответните им компетенции (контрол, сигурност, подчинение, властови натиск) и институционални предпочитания.

Следователно изолацията на Русия не е страничен ефект от конфронтацията, а нейна цел, колкото и парадоксално да звучи.

Изолацията има за цел да неутрализира модернизиращия ефект от две и половина десетилетия прозападна ориентация на Русия. Той осигурява функционирането на затворен, преразпределителен икономически модел, при който приходите от износа на ресурси са предимно в ръцете на държавата и отиват за подпомагане на господството на лъвовете. Тези средства са достатъчни за закупуване на крайно необходими технологии и оборудване и за поддържане на голям силов апарат. В същото време този модел не позволява навлизането на значителен чуждестранен капитал в страната, който не само би се конкурирал с националния капитал, покровителстван от традиционните елити, но и би засилил позициите на модернизиращите се елити, които са по-приспособени към взаимодействието с външния свят.

Жертвата на руските икономически интереси не изглежда толкова ирационална, когато си спомним, че става дума за запазване на доминираща позиция в руската политика и за предаване на заграбените активи на наследниците. Санкциите и политическата и икономическата изолация, придружени от драматично отслабване на съперничещата елитна група и използваните от нея политически разкази, създават най-сигурните условия за такъв трансфер.