Когато здравеопазването не е бизнес, населението получава по-качествени и евтини здравни услуги.

Средната продължителност на живота в Куба е по-висока от тази в САЩ: 79.6 години спрямо 79.2 години, по данни на ООН. Смъртността при децата на възраст под 5 години в САЩ е 6.5 на 1000, а в Куба е 5.5 на 1000.

Съпоставката на тези данни е стряскаща, като се има предвид, че една развиваща се островна държава, подложена на тежка икономическа блокада, се представя по-добре от най-силната икономика в света, пише Димитър Събев в сайта Bodil.bg.

Още по-смущаващо е, че своите по-добри резултати Куба постига, като харчи за здравеопазване около 790 долара на човек годишно (по паритет на покупателната способност, т.е. реално под 500 долара). САЩ отделят за здравеопазване 17.8% от своя колосален БВП: 3.2 трилиона долара, или около 10 000 долара на човек годишно.

20 пъти повече пари за постигането на по-лоши резултати – къде се крие тайната на кубинския успех? Възможно ли е кубинският модел да се приложи и в други страни? Водещи бизнес издания поставят същия въпрос от години. Да потърсим и ние отговора и може би ще намерим нещо от полза за нашата държава.

Личният лекар: информация и превенция

Първата голяма разлика е в броя на лекарите: в САЩ те са 24.5 на 10 000 души, а в Куба са почти тройно повече – 67.2 на десет хиляди души.

Втората голяма разлика е какво правят тези лекари. В САЩ – същото е и у нас, личните лекари стоят в своите кабинети и пред вратите им се тълпят болни пациенти. В Куба личният лекар в компанията на медицинската сестра обикаля квартала, звъни по вратите и регулярно проверява състоянието на пациентите си.

Журналистка на BBC респектирано разказва за ежедневието на д-р Куева Хил от Хавана: лекарката е в постоянно движение, за да се грижи за 334 семейства, или почти 1300 души. Тя познава лично повечето от тях и знае къде и как живеят.

Една от основните задачи на д-р Куева Хил е ежегодното здравно изследване на населението. То е задължително за всички и служи за създаване на подробна база данни, която се използва за планиране на централно ниво (трета голяма разлика).

Ако даден пациент е като цяло здрав, един преглед годишно е достатъчен. Но ако пие, пуши и има някакво медицинско състояние, срещите с доктора са много по-чести. Болните от рак или претърпелите сърдечен удар може да се виждат със семейния лекар ежедневно.

Четвъртата голяма разлика е, че в Куба основните усилия се хвърлят за превенция на заболяванията. Това, разбира се, е умно и хуманно, освен това е и икономично: много по-евтино е да се вземат мерки срещу високо кръвно налягане, отколкото да се прави бай-пас.

Всъщност революционното правителство стига до това заключение още през 1960-те: в условия на остър дефицит на лекарства и медици, било от решаващо значение да се попречи на хората да се разболяват.

Парадоксално, отличното здравеопазване на Куба създава нов вид проблеми, тъй като хората започват да живеят по-дълго и да се разболяват от старчески болести, които по принцип са свързани с по-високи разходи. Затова на национално ниво се акцентира върху физическите упражнения, диетата и ограничаването на консумацията на тютюн и алкохол.

Медицината като наука и призвание

Петата ключова разлика – ще спрем да ги отброяваме, но особеностите на кубинския здравен модел са наистина много – касае производството на лекарства. Куба е страна с ограничени финансови възможности, а здравеопазването, включително лекарствата, са безплатни за населението. Тоест системата има мотив да създава евтини лекарства.

Организацията на кубинската фармацевтика заслужава особено внимание, тъй като постига впечатляващи резултати: и като нови и ефикасни медикаменти, и като износ от порядъка на 100 млн. долара годишно за целия свят.

Статията на кубинския икономист Андрес О‘Фарил „Как Куба се превърна в колос на биофармацията“ подробно изследва този въпрос. Със специалното разрешение на американския Институт за ново икономическо мислене, Bodil.bg представя тази статия на български език за българската публика.

В посоченото изследване се разглеждат сложните, десетилетни процеси на иновация и институционална промяна в кубинската медицина и фармацевтика. Това изследване ще е от полза за всеки, който има интереси към проблемите на публичното здравеопазване, а и към въпросите за икономическото развитие. Цялата статия на О‘Фарил може да се прочете тук, а по-долу акцентирам на някои любопитни моменти в нея.

Когато революционерите взимат властта, медиците са сред най-изразените противници на новия режим в Куба. Има защо: тяхната професия е елитна и доходна, макар че големи части от населението на практика нямат достъп до здравни услуги. Новата власт си поставя за цел да осигури достъпно здравеопазване за всички и посяга на запазените интереси на лекарите. Само след пет години, от 6000 лекари на острова остават 3000.

Вместо да „клекне“ и да се поддаде на исканията на влиятелния лекарски съюз, властта решава да се справи сама. Въвежда се ограничение за вноса на лекарства и се нарежда на кубинските учени да създадат собствени медикаменти, с които да заместят вноса.

В същото време правителството създава инфраструктура за иновации. Учредява се специално научно звено, където постъпват най-добрите от току-що завършилите медици. Този научен и развоен център предлага ниски заплати, но в замяна дава обширно поле за изява на полето на науката.

С времето, почти всеки от способните млади лекари в Куба паралелно с практиката си е привлечен към някакъв научен проект. Подобно доверие, оказано на млади хора, дава бързи резултати и днес кубинските лекарства са патентовани и продавани в цял свят.

Правителството в Хавана много рано осъзнава потенциала на генетиката и още в края на 1970-те инвестира в лаборатории и специализации в чужбина на обещаващи учени. През 1980-те и 1990-те са инвестирани около 1 млрд. долара публични средства в тази сфера. Рисковият залог се възвръща многократно.

Паралелно с правителствената подкрепа за „високата“ наука (някои от резултатите й са лекарства от подръчни суровини, например отпадъци от захарна тръстика), пропагандата опитва да убеди новозавършилите лекари да се насочат към отдалечените региони на страната.

Мнозина млади лекари действително оставят удобствата на градския живот и се преселват в провинцията, убедени, че служат на висши идеали. По този начин голяма част от населението на Куба получава достъп до професионално здравеопазване за пръв път благодарение на революционното правителство.

Умора в системата

Кубинските лекари са се превърнали в нарицателно за научна подготовка, а кубинските медикаменти удивяват развойните звена на големите компании, ползващи несравнимо повече ресурси. Случаят е действително уникален: една развиваща се държава създава високотехнологична индустрия, която изнася в целия свят и носи валутни приходи.

Но в островния рай има и сенки. Куба с готовност изпраща лекарите си в горещите точки на света и световните институции заплащат за ценната услуга по международни цени. Само че този приход не достига до самите медици. Като цяло, заплащането на лекарите в Куба е твърде ниско.

При отслабена идеологическа мотивация и осъзнали, че подготовката им ги прави търсени по света, кубинските лекари масово емигрират от страната. Това наложи в края на 2015 г. да се забрани на кубински лекари да пътуват в чужбина без разрешението на властите.

Андрес О‘Фарил има друга трактовка: тъй като през 2014 г. заплащането на кубинските медици било увеличено със 100%, лекарите загубили ценностните си ориентири и станали „прекомерно чувствителни към финансови стимули“. Авторът изтъква, че ако въпросът беше главно за пари, чудото на кубинската медицина нямаше да се състои.

Официалната позиция е разбираема, но все пак трябва да се признае, че за да може идеологията да победи финансовата мотивация, а нужна особена атмосфера – на младост и идеали. Не само масовите лекари, също и ръководните кадри трябва да са посветени идеалисти. Кубинската революционна система е на половин век и без съмнение страда от пороците, познати от времето на социалистическия режим в Източна Европа.

Когато публичното здравеопазване не е бизнес

Така или иначе, кубинският модел на публично здравеопазване остава зрелищно изключение от известните закони на икономическото развитие.

Иновации и върхови научни постижения се постигат с правителствени инвестиции – а не с рисков капитал и ренти за откривателите.

Фармацевтичната индустрия на Куба изнася лекарства по света и събира значителни валутни приходи. По този начин държавата може да си позволи да осигурява безплатни здравни услуги и лекарства на населението.

Младите лекари в Куба преминават през впечатляваща подготовка и се включват от самото начало в научни проекти. Така те разгръщат потенциала си, а държавата жъне финансовия плод от техния интелектуален труд.

Граждани на развити страни идват в Куба и ползват евтини здравни услуги с по-високо качество от това в техните държави. Безнадеждните случаи в цяла Латинска Америка, а и в САЩ, търсят последен шанс в научните постижения на кубинския социализъм. Освен всичко друго, в Куба здравеопазването е политическо и идеологическо оръжие.

Централното планиране разполага с много подробна информация за здравния статус на населението, а това позволява да се установят конкретните здравни нужди по региони, възрастови групи, рисков профил и т.н.

Всеки пациент се следи внимателно от семейния доктор, който при нужда го изпраща по здравна пътека към специализираните лекари в квартални и регионални поликлиники.

Всичкото това внимание струва евтино на държавата, тъй като разходите се планират на системен, а не на индивидуален принцип. Не е така в западните страни, където здравната система е силно фрагментирана и дублирането на здравни услуги не е рядкост, а между общопрактикуващи лекари, специалисти и болници липсва добра комуникация.

За здравния модел в Куба е изгодно хората да са здрави, тъй като така не се налага да се правят разходи. За здравния модел в повечето западни страни е по-изгодно хората да са болни, тъй като лекарите и производителите на лекарства печелят от болестите.

Този принцип – че лекарите имат порочен мотив хората да боледуват, е известен от древността. Китайският лечител от XVI век Ли Шижен заявява: „На доктора да се плаща, докато пациентът му е здрав“. Днес анализаторите на „Голдмън Сакс“ отбелязват, че лекарство, което окончателно премахва болест, не представлява добър бизнес модел.

Често у нас увеличените публични разходи за здравеопазване се посочват като пример, че правителството мисли за нуждите на населението. На практика, ръстът на тези разходи може да се тълкува като трофей за лекарското и фармацевтичното лоби.

Истински показател за ефективност на здравната система не са разходите, а здравето на населението. Например, продължителността на живота – в Куба тя е с пет години по-голяма в сравнение с България. Или смъртността на деца под 5 години – у нас тя е 10.4 на 1000, двойно по-висока от кубинската.

На снимката – бронзова статуя на Даниел Карион, мъченик на медицинската наука. Серо де Паско, Перу