Защо хората се самоубиват?

Ще започнем с добре известния факт, че броят на самоубийствата в света през последните десетилетия, особено след Втората световна война, непрекъснато се увеличава, пише сръбският академик Владета Йеротич*, цитиран от pravoslavie.bg. Прави впечатление, че мъжете се самоубиват по-често от жените – например в Япония това съотношение е 2:1, а в скандинавските страни – 4:1.

Това са и страните, в които от десетилетия процентът на самоубийствата е много висок, но и останалите страни, особено Унгария, Чехия, Австрия и Швейцария, не са много далеч от него. Онова, което е ново и става все по-очебийно в последно време, е все по-големият брой на самоубийствата или опитите за самоубийство при децата и юношите. 

Ще се опитаме да обясним тези последни данни. Забелязва се, че при момчетата решителността да извършат това страшно дело е по-силна преди пубертета, а при момичетата след неговото начало. При момичетата един от факторите е разстройството в дейността на ендокринните жлези, създаващо предпоставки за конфликти, на които се реагира по патологичен начин: с твърдоглавие, депресия, невротично оттегляне от света и други подобни. И все пак една от най-важните причини, естествено, е несигурността, която днешните деца все повече и по-силно чувстват в своята семейна среда.

Недоверието, което брачните партньори изпитват един към друг, емоционалната им нестабилност и често непланираното раждане на деца, които, следователно, са отчасти нежелани пришълци в техния дом, бездруго сериозно разклатен, трудната борба за придобиване на материални средства за живеене, която изтощава и с времето съвсем изчерпва емоционалните резерви на съпрузите – са само някои от честите фактори, създаващи разногласия в семейството, в което детето не се чувства достатъчно защитено, нито обичано. Смята се, че разстроените отношения в семейството в 80 % от всички случаи на опит за самоубийство на деца под 15 години, са пряката причина за пълния неуспех на децата да се включат в живота. 

Естествено, съществуват и много други причини за самоубийството на деца, особено по-големи, в зависимост от различните страни, тоест от техния обществен климат, модели на поведение и религиозни убеждения в тях.

Така например в Япония и други азиатски страни – в които, с изключение на случаите, когато стои въпросът за честта и авторитета на семейството, или когато самоубийството се възприема като акт на бунт, както при някои будистки монаси – религиозната вяра в продължаването на живота след смъртта, както и в срещата с вече починалите сродници и приятели, спомага да се вземе такова решение. 

В никакъв случай не бива да подценяваме и значителния брой на болните и стари хора, които, чувствайки се все по-самотни, изоставени и изолирани, което много често отговаря на реалността, прекратяват страданията си с дълбоката убеденост, че са избрали най-правилния път. 

Неизбежно се изправяме пред въпроса, който много често е бил разглеждан и оценяван от различни гледни точки: нормални хора ли са самоубийците и със съвсем ясно съзнание ли посягат така жестоко на себе си?

На този въпрос няма еднозначен отговор. Не само защото за живота на самоубийците, особено за последните им месеци или седмици, се знае много малко или нищо, но и поради прекалената обсебеност на хората от самите себе си, както и поради вълната на общо равнодушие и незаинтересованост за съдбата на другия и променените психологично-психиатрични критерии за нормални и анормални реакции на днешните хора. 

Въпреки всичко това няма съмнение, че значителен процент от самоубийствата се извършват от душевно разстроени хора, които латентно или явно са страдали от някаква душевна болест, най-често депресия. Минутите или часовете, предшестващи самия акт на самоубийството – поне въз основа понякога на оставените бележки или на преките изказвания на онези, които са били спрени, или които не са успели в този опит – недвусмислено говорят за известно стесняване, тоест разстройство на съзнанието, в което е преобладавало абнормното състояние на афект, насочен към саморазрушаване. Разбира се, това не важи за всички самоубийци. 

Задълбочените психологични, особено психоаналитични изследвания на проблема за самоубийството хвърлят нова светлина върху този проблем и поставят няколко интересни хипотези. Още твърдението на Дюркем – за пропорционалната зависимост в зачестяването на престъпленията на убийство и самоубийство, например, в Сицилия и Северна Италия, или на Корсика и в Северна Франция – привлича вниманието към себе си. Дюркем вижда в основата и на двете действия – убийство и самоубийство – едни и същи агресивни импулси, които са се насочвали към провинциите, и общественото мнение, което в по-цивилизованите места, например, остро осъжда всеки акт на насилие спрямо ближния. По този повод е интересно и казаното от Зилборг, че ритуалното самоубийство харакири в Япония често се извършва на прага на къщата на човека, за когото се смятало, че е нанесъл обида на самоубиеца. 

Така постепенно възниква една много смела хипотеза – че самоубийците са латентни убийци (първия литературен пример за тази хипотеза виждаме в „Аякс” на Софокъл).

Навлизайки още по-надълбоко в психиката на такива хора, психоаналитиците са открили, че те са били лишени от любовта на човека, на когото всъщност са възлагали най-големи надежди – или наистина са били лишени от нея, или само са вярвали, че е така. Лишаването от любов най-често предизвиква, особено у по-чувствителните хора, силни агресивни стремежи, които – ако поради твърде силното чувство за вина и нравственото възпитание, не могат да се проявят към съответния човек – остават неосъзнати и се обръщат към самия себе си. У децата този механизъм на възникване на саморазрушението е още по-очевиден и приемлив, защото, ако чувствителното дете изпита чувството, че е лишено от любовта на родителите, не му остава нищо друго, освен да предположи, че самото то е причина за това, от което следва необходимост от самонаказание. 

Сега е моментът да кажем нещо и за така наречените еквиваленти, или заместители на самоубийството.

Смята се, че голям брой самонаранявания, както и хроничното увреждане на здравето с прекомерно пушене, приемане на дрога, и особено на алкохол, хазартът, а също и определен брой телесни увреждания поради неуспешен опит за самоубийство – представляват неосъзната потребност на такива хора от самонаказание, тоест от самоунищожаване.

И така, вместо да задоволят тази несъзнателна потребност с един-единствен акт на пълно самоунищожаване (въпреки че Масерман мисли, че човек никога не желае тотално самоунищожение, а нирвана!), те постигат компромис между желанието за живот, в която често се крие и потребност от наказание и плашене на другите, и задоволяването на частичното, но продължително наказание на самите себе си. Накрая, интересно е и твърдението на Менингер, че самоубийството едновременно изразява желание за умиране, желание за убийство и желание да бъдеш убит. 

Има още много неща, което тук не бихме могли да изкажем докрай. Към най-често срещаните средства, с които днешните самоубийци си служат за извършването на този акт, ще изброим и някои неспоменати социални и културни фактори, процента на самоубийствата в страните с висок и с нисък стандарт (в които преобладава броят на убийствата) и особено на опитите за самоубийство, на които днес се посвещават отделни изследвания.

Именно в такива опити най-често се забелязва отчаяният апел на самоубиеца да получи от своето обкръжение защита и грижа, от които е бил лишен, действително или въображаемо. Вече никой не смята, че всички опити за самоубийство са фалшиви и имат хистерична природа. 

Накрая задължително трябва да споменем и всички усилия на обществото, особено в страните с висок процент на самоубийства, за превенция и помощ, която под различни форми се предлага на пострадалите. С тази цел, особено в Америка, а и у нас, съществуват институции за спешна помощ, които в много случаи са успявали да предотвратят тази последна стъпка. 

Изправени сме пред още един съвременен кошмар, за който е отговорно преди всичко обществото, защото науката днес неглижира наследствения фактор в стремежа към самоубийство, и обществото в най-голяма степен е призовано успешно да се изправи срещу този кошмар. 

Движението по пътищата и проблемът за самоубийството 

Най-често срещани са два типа самоубийци. Едните, чийто брой преобладава, посягат на себе си в състояние на някаква хронична душевна болест или в моменти на преходни психотични епизоди, тоест, когато съзнанието им е стеснено, а афектът – повишен. Други, които се срещат значително по-рядко, извършват акт на агресия над себе си в мирно и спокойно състояние, действайки като „балансирании самоубийци” и често пъти подготвяйки се за него месеци преди извършването му.

Впрочем, известен е и трети тип: т. нар. латентни или скрити самоубийци. Пример за третия тип са хората, които бавно, с години подсъзнателно убиват себе си – било като пушат прекалено много цигари (имали сме пациенти, които пушеха до сто цигари на ден), употребяват голямо количество алкохол или редовно вземат дрога. Всъщност, изненадващо голям е броят на бавните самоубийци. 

Психиатрите често имат повод да се чудят как толкова силният инстинкт за самосъхранение, този изключително мощен и разпространен в цялата жива природа инстинкт, много пъти е безсилен и слаб пред коварния, но упорит глас на смъртта и самопогубването. Въпреки цялата хипотетичност и редица убедителни доводи, говорещи против хипотезата на Фройд, а после и неговата все по-силна убеденост в по-късните му години, че на нагона на живота се противопоставя един също така мощен нагон, който Фройд е нарекъл нагон на смъртта, понякога се намираме в положение и сами да приемем оправдаността на една такава хипотеза. 

Тук нямаме намерение задълбочено да изследваме корените на стремежа на хората към съзнателно или несъзнателно, бързо или бавно, самоунищожение. Достатъчно е да споменем, че учените, занимаващи се с проблема за самоубийството, имат различно мнение за тези корени: от тези, които се придържат към биологичната теория, според която, както и според Фройд, в човека съществува вроден стремеж към смъртта, през онези, които виждат в тези стремежи дълбоко невротично разстройство с ранни травми от детството, оформящи по мазохистичен начин цялата психична структура на човека, чак до привържениците на социалните теории, според които обществото е главният и на практика единствено отговорен фактор за явните или скрити самоубийства сред хората.

Когато естествената потребност на човека от себедоказване, вследствие на нездравите условия на обществените отношения, е потисната или дори брутално задушена, тогава един от най-честите видове бягство от такава реалност е саморазрушението – така казват представителите на социалните или културалистки школи в психологията и психиатрията. 

Тук повече ще ни интересува въпросът за катастрофите на пътя и техните причини, защото от относително точния отговор на този въпрос много ще зависи предприемането както на ефективни терапевтични мерки, така и на превантивни. Въпросът гласи: какъв процент от катастрофите се пада на обективни, външни причини, при които човек наистина е безсилен и пасивен, и каква част трябва да бъде приписана единствено на човека, на неговото субективно състояние и моментна ситуация?

Въпреки че и преди се предполагаше, а и се знаеше, че факторът човек, като основна причина за катастрофите по пътищата е по-важен от т. нар. обективен фактор, следователно онзи извън човека, по-новите изследвания още по-убедително посочват човека като „мярка за всичко”, както и за нещастията – и свои, и чужди. 

Ще обърнем внимание само на онези хора, или на онези състояния и у т. нар. нормални хора, които могат да доведат до такива нещастни случаи при шофиране, което с голяма вероятност показва скрития „самоубиец зад волана”. Първо да кажем нещо за хората, които са латентни самоубийци. 

Тъй като е трудно да приемем хипотезата за т. нар. вродени самоубийци, защото няма научни доказателства за тяхното съществуване, трябва сериозно да вземем под внимание индивидуалния начин на решаване на дълбоките вътрешни конфликти на личността. Имаме предвид онези конфликти, които получават своя енергиен потенциал от сферата на нагоновия живот на човека (преди всичко сексуалния нагон и стремежа към власт), но и онази сфера, която много деликатно засяга въпроса за съвестта и морала. Докато един вид хора, впечатляващо зрели, успяват по най-добрия начин за себе си и за другите да решат своите дълбоки конфликти или комплекси (човек много се лъже, когато мисли, че няма такива конфликти в себе си, защото и най-нормалната личност има „комплекси”), други се опитват да отложат тяхното решаване така, че ги потискат, решават ги временно и частично, често по ясно изразен бунтарски или компромисен начин. Продължителното, често дългогодишно натрупване на неразрешени конфликти (и то именно на онези, които са най-интимни), ако не провокира някоя психосоматична болест, която за известно време успява да отклони вниманието и енергията на човека от проблемите към тялото, бавно увеличава вътрешното напрежение в човека, чието недоволство от себе си и собственото обкръжение постоянно се усилва. Без големи компенсации в някаква друга посока, или без редки способности за сублимация, човек не е в състояние твърде дълго да понася напрегнатостта и недоволството в себе си без някаква ненормална реакция.

Освен телесното заболяване, невротичната реакция и агресията, насочена навън (под формата на периодични избухвания), съществува още един, и то много опасен, начин за „решаване” на споменатото вътрешно състояние в човека, а той е подсъзнателното обръщане срещу себе си. 

Ако в личността, намираща се в дълбок конфликт със своето обкръжение или със самата себе си (всъщност всички видове конфликти в дълбочина са конфликти със самия себе си), е била увредена още от детството, и то така, че в нея са се усилили естествено съществуващите мазохистични стремежи и се е създало едно скрито състояние на повече или по-малко постоянно чувство за вина, такава личност ще стане, казано на научен език, травматофилна, тоест, ще бъде склонна, естествено, напълно неосъзнато, към различни видове самоувреждане. Около нас има много такива травматофилни личности. От работниците, които често се самонараняват по време на работа, до шофьорите, които през годината са претърпели повече или по-малко катастрофи. 

Освен споменатите личности (които, вследствие на невротично развитие, а понякога и на съзнателно чувство за вина поради своята слабост и нерешителност в разрешаването на своите проблеми, могат да носят в себе си скрития самоубиец), съществуват и „самоубийствени състояния”, които понякога могат да се появяват и у хора с относително уравновесена психика.

Такива състояния са последица от някои актуални и неочаквани конфликти с най-близкото обкръжение, в които на човек съзнателно, но най-често несъзнателно, му се струва, че не е постъпил добре, например, че е засегнал някого прекалено силно, или че не му е отговорил „както заслужава”, или че го заплашва опасността да не може да се измъкне от такъв конфликт и т. н. Тъй като това са състояния, в които значително нараства афективната възбуда, за която като правило знаем, че силно намалява будността на съзнанието, а с това и вниманието и концентрацията, напълно разбираемо е, че и шофирането в такова състояние може да бъде гибелно. 

Ако си спомним, че почти всеки вид агресия към себе си, впрочем както и всяко самоубийство, е всъщност омраза и агресия към някого около нас, ще стане ясно колко голяма опасност заплашва и другите от скрития самоубиец зад волана.

Човек, който не обича себе си, а в момента на съдбоносната катастрофа може би изпитва дори несъзнателна самоомраза, няма да бъде по-добър и към хората наоколо.

Ако в неговата кола няма никого, разрушително-саморазрушителният стремеж може да се превърне в опит за убийство на някого в колата, идваща срещу него. Въпреки че тук не е ставало и дума за алкохола и шофирането, между другото трябва да споменем, че са известни и неволни еуфорични самоубийства, съответно убийства под въздействие на алкохола. 

Мисля, че можем да направим извода, че със сигурност има скрити самоубийци зад волана. Никой не е в състояние да каже колко е техният брой, а и не е необходимо, и то не само за да се избегне ненужната паника. И в шофирането, както и в медицината, предпазването е по-важно от лечението. Човекът, който кара, трябва да постигне такава самодисциплина, която да го научи, че не всеки ден и час е благоприятен за шофиране.

Състоянията на прекалена възбуда, страх, омраза към някого, презрение към себе си, конфликти с околните, не са особено подходящи за шофиране, защото в такива състояния по-често се случва, вместо очакваната релаксация, да се почувства силно напрежение, което да бъде причина за нещастията, които са могли да бъдат избегнати. И то само с малко повече самопознание и самодисциплина. 

* Академик Владета Йеротич почина на 4 септември 2018 г в Белград на 94-годишна възраст