За боклуците и още нещо.

Вчера ми изпратиха „Списък на боклуците?!…“, благодаря, че не съм забравена и този път. Изоставям добрия тон и неуслужливата си притеснителност и започвам да разказвам, дори да съм закъсняла…

Помните ли „Оня списък?“

Защото аз помня онези списъци, които някои се опитват да заличат…

Впрочем, в интерес на истината бях ги позабравила. А може би не трябваше. Може би всички, включвани по един или друг повод, в подобни списъци, не трябваше да мълчим. Трябваше всеки път да напомняме, да повишаваме глас, да крещим, да не спираме… Защото в онези списъци бяхме хора, които не са забравили кладите, бесилките и разстрелите, Йосиф Хербс, Гео Милев, Никола Вапцаров, Цвятко Радойнов, Юлиус Фучек и хиляди, не, милиони други, оставили кървава диря в историята на човечеството, само защото се осмелявали, след като мислели различно, да го изказват на глас…

Това не е преамбюл, нито сантиментален хленч, нито и най-малко - самосъжаление…

Това е тревога, искрена тревога… И невъзможност да проумея…

Какво става? На къде сме се запътили и до къде ще стигнем?

Дълги години обещавах, че ще пиша, ще разкажа и все не се решавах - на първо място от неудобство. Заради тези, чиито имена не бива да премълчавам, които и тогава и сега са все в първите редици на слугинажа, но които имат деца, някои вече и внуци… Не исках да ги наранявам… Мислех, че сме длъжни да затворим някои страници от нашия живот, да простим, за да продължим напред, за да избегнем омразата, реваншистките стремления и т.н.

Е, докато мъдрите мъдруваха, лудите се налудуваха… На бърза ръка промениха историята /колко му е/, съчиниха си удобни биографии, превзеха „телекраните“, почти всички медии, дори фейсбук и колко му е с безочието си и с такава подкрепа, да убедят народа, кои са враговете му? А и колко му е народа да ги признае за съдници… И така, заради скрупулите си, се оказах отново в редиците на враговете и предателите… А онези, които щадях барабар с деца и внуци, влязоха в ролята на ментори…

И народът вярва… Народе?

Под слънцето нищо ново.

Народът, от край време иска хляб, зрелища и достатъчно съчки за кладите…

А сега за онези списъци, дето Калинчо /и някаква актриса, която ще стане известна с това, че определи различномислещите от нея като боклуци/, не може да ги знае, пък и нещо да се е запазило в историческата му памет, колко му е да го забрави…Той, като историк, прекрасно знае, че историята се променя.

В ОНЕЗИ СПИСЪЦИ ги нямаше сегашните пискуни, те се появиха по-късно, в други списъци… Убедена съм, че ние, малкото останали живи, вече нямаме право да мълчим…

Много от хората, които бяха в „онези списъци“, продължиха живота и работата си, без да отдават особено значение на преддемократичните си изяви, други се опитаха и не издържаха в политиката, трети бяха оклеветени и също се оттеглиха… Мнозина напуснаха този свят разочаровани. Заради тяхната памет ще разказвам, а пък Калинчовци, Малинчовц, Насета и други интелектуални недорасляци, ако искат да четат, ако искат да продължават да украсяват биографиите си в угода на поредните си благодетели, да не кажа господари…

Списък първи

През далечната 1987г бях народен представител от Варна в 35то НС. Предстоеше гласуване на промени в ЗАКОНа ЗА АДМИНИСТРАТИВНО-ТЕРИТОРИАЛНОТО УСТРОЙСТВО НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ. В коридора ме посрещнаха група народни представители от Русе, които ме попитаха, ще подкрепя ли Разград за областен център, вместо Русе и други подобни недомислици. Отговорът ми беше НЕ!

Направих го - вдигнах ръка против и силно се изненадах, като видях как моите смели съграждани, буквално се свлякоха под банките. Май бях сама /поне в моя сектор/. Срещу мен беше ръководството на НС и Тодор Живков… Гледаха ме. А аз вдигах все по-високо ръка, за да не помисли някой, че се страхувам. В протокола бе отбелязано един глас против! Аз видях още Георги Робев /композитор/и Светлин Русев, но в протокола отбелязаха само мен.

Така влязох в първия списък – бях сама.

Сега за болшинството това не е нищо особено и аз така мислех, но не сега, а ТОГАВА!

Когато сесията завърши, не само русенци, всички стояха на почетно разстояние… На излизане минавах през шпалир от заети с разговори или случайно загледани някъде хора. Излязох, минах през празния площад, максимално концентрирана в това да не се спъна, да не падна… Скрих се в „Александър Невски“, седнах в един ъгъл и се наревах… Не, не от страх, по-скоро от обида, заради чуждия страх…

На следващия ден Св. Русев внесе писменото си несъгласие с промените в закона…

Така в списъка станахме двама…

На следващата година /8,03,1988г/ бях поканена в „Дома на киното“, който беше претъпкан с народ, прожектира се филма на Юрий Жиров „Дишай“.

Във фейсбук не обичат дългите писания – ще продължа утре…

Нешка Робева