За БауМакс Русе, за хората и за човекоподобните, но най-вече за българската Жена и борбата й в навечерието на най-любимият й празник. Една история за правдата и неправдата, за справедливостта и несправедливостта, за истината и лъжата, за големите хора и малките герои, за истинските мотори в обществото и за фалшивите, неестествените и червивите отвътре – историята е за хора и за човекоподобни, а това което следва е по действителен случай.

Станах чистач, докато бях активист за базов доход. Наложи се. Просто така се случи – обстоятелствата го наложиха и не съм му отдавал чак такова значение имайки предвид цялата обстановка в държавата, икономиката и по света, но това което се случи докато бях чистач просто разби всичките ми досегашни представи за държавата, икономиката, градът, в който живея и най-вече за хората в него. Този така широко използван общ знаменател „хората“ се оказа, че придоби съвсем нови измерения в моят речник и днес след почти шест месеца на почистване след хората, аз осъзнах, че не всички хора са всъщност истински хора – някои от тях само се представят за такива, но всъщност са по-скоро човекоподобни, други не са решили още какви са точно, а трети дори имат удоволствието да се държат, като абсолютни човекоподобни.

Последните само приличат на хора, ходят като хора, понякога говорят и изглеждат, като хора, но не са хора. Не са хора, защото истинският човек се познава по действията, не по походката, по това как изглежда или какво говори. Истинският човек винаги изглежда естествен, ходи естествено и говори естествено, той не робува сляпо на всеобщо приетите принципи, традиции и поведения, той винаги търси вечно зелените, универсалните и неподлежащите на модата, не прикрива чувствата си и не се различава в общуването си с различните събеседници. У него се наблюдава една естественост и детска радост от самият живот и живеенето му и той винаги е способен да се изсмее от сърце на шегата ти или да се опита да те развесели, винаги и независимо от положението, в което се намира. Истинският човек просто търси контакта, а не дистанцията, защото за него взаимоотношенията със себеподобните са далеч над взаимоотношенията с неодушевените предмети и той се стреми да надгражда над тях с всяка нова среща.

Човекоподобните от друга страна са абсолютният контраст на истинският човек. Те не търсят контакт, те предпочитат дистанцията и са изобретили хиляди начини да я получат, защото единствено чрез нея получават удовлетворение от самите себе си. Техният арсенал наброява стари и престари методи изпитани във времето, като успешни във вътре-видовата война за въображаемо надмощие, а всъщност самоунищожение и разруха. Лъжата, интригата, високомерието, обидите, използването на въображаемата им власт за контрол и тормоз, сплетните зад гърба и унижаването са част от способите им за себеиздигане и самоусъвършенстване макар, че последното е точно в противоположната посока на съвършенството. Често тия са много устати и е трудно да ги надговориш, но за да си много устат просто ти трябва супер малък речник от заучени фрази и словосъчетания, висок тон придружен артистично с изкуствен смях и любимото на всички обръщане на гръб и реално бягство от аргументация.

Най-странното е, че човекоподобните не виждат другите хора, като човеци, а като предмети. Това със сигурност е продиктувано от издигането на материалното щастие над социалното и е негово следствие. Запомнете, че винаги когато някой се държи с вас, като с предмет той използва императиви (това са думички като: „направи“, „свърши“, „падни“, „стани“ и т.н.), а всъщност зад тях се крие убеждението, че „предметът“ просто няма представа какво трябва да се прави, върши и т.н. Точно затова тук се намесва самочувствието на човекоподобното, което раздава заповедите и разпределя задачите, като император изхождайки от умозаключението, че другите са маши в ръцете му и той трябва да ги управлява. Дори да си император (тия обикновено получават титлите си по наследство, разбирайте шуробаджанащина), ако преди това си успял да станеш един истински човек и имаш нужда друг човек да свърши определена работа, то ти няма да издаваш заповеди независимо от въображаемото си положение, а просто ще поискаш помощ за свършването на дадена задача. Искането на помощ създава контакт, да поискаш помощ не е проява на слабост, а демонстрация на истинска сила, защото искането на помощ обикновено изобщо не изисква вербална комуникация, тоест не изисква да викаш за помощ, което е нещо съвсем друго – не, то просто е вградена комуникативна функция на огледалните неврони в човешкият мозък и точно поради тази причина, когато наблюдаваш как пчела се разхожда по нечия кожа изпитваш страх за собствената си, а когато наблюдаваш група хора да се веселят ти става весело без причина, когато наблюдаваш някой да се бори с вятърни мелници ти се приисква да му помогнеш, дори битката да е обречена, а когато видиш шефът си да се опитва да изрине паркинга от сняг съвсем сам – просто отиваш и му помагаш без той да те е молил. Това правят и това разбират истинските хора. Истинските хора разбират много бързо и за тях изобщо не е нужно висок коефициент на интелигентност, за да виждат първо майка, преди чистачка, първо жена бореща се да достигне необходимият стаж за мизерна пенсия, преди роб длъжен да изпълнява всичките им прищявки.

В Баумакс Русе се запознах с фалшиви хора – истински човекоподобни, самотни, малки, червиви душички, които изпитваха удовлетворение от причиняването на всевъзможни страдания у другите. Тяхното открито злорадство, контрастираше толкова очевидно с малките моторчета изпълняващи заповедите им и търчащи подир тях, като подир разревани бебета, че цялата тази картинка се запечата завинаги в мозъкът ми и никога няма да я забравя. Да видиш как едно келеме получило имагинерната си власт, допускайки всякакви предмети в ректума си „управлява“ цялата тая траги-комедия наречена строителен-хипермаркет, все едно управлява ноевия ковчег, със сигурност ще буди още доста весели моменти на по биричка с приятели. Едно плевенско човеченце наречено Рядкославчо се разхожда по русенските улици със служебната си червена шкодичка и е много недоволен от мизерната си заплатка от хиляда – две хиляди лева, щото тия над него карат аудита и взимат по 4-5 хилки. Толкова е недоволен, че си измисля какви ли не причини и причинчици, за да „всява респект“ и да катери тая стълбичка към аудитата, че не забелязва как издевателства над бедните и трудолюбивите, над съвестните и над тези, за които градският транспорт е удобство, което не могат да си позволят. Тоя самопровъзгласил се император някак не успява да види цялата картинка и реалната си позиция на склададжия в едно помещение за скапани вносни стоки и не, драги не вярвайте на рекламата и каталога за „българското“ – просто попитайте приемчиците стока дали тя идва от България и колко е българската и колко е вносната. На главна информация пък може да попитате, колко стока се връща дефектна и моля ви не се учудвайте на отговора. Тая червива малка и амбициозна душичка Рядкославчо, обаче помисли, че ще го поздравявам и ще му говоря на вие, защото бил „млад меринджей“ и преди да е спечелил по някакъв начин уважението ми ще му лъскам обувчиците и ще му четкам самочувствието само, защото съм отишъл там да чистя. Задачките ставаха все по-интересни с напредване на времето и липсата на така желаното подмазване от моя страна. Чрез поведението си и в старанието си да спечели, вместо респект – страхопочитание съвсем сам Рядкославчо се беше осрал откъм достойнство пред почти всеки един от истинските хора минали през „магазинът му“, но в този голям палат винаги ще се намерят гъзолизци, а тях той държеше най-близо до себе си. Издевателствата над колежката ми, пардон Жената и Майката бореща се за хляба си, обаче съвсем затвърдиха мнението ми, че пича си е построил някакъв измислен свят, в който той е вездесъщ император и някакси на мен явно се падна честта да му го разрушя и да го сваля за малко на земята. Ето и откритото ми писмо до човекоподобното Рядко:

„Не си вездесъщ император Рядкославчо и шкодичката ти не е карета. В реалността ти си едно разревано и насрано бебенце, което плаче някой да му измие дупенцето и да го нахрани. Аз ще те нахраня. Не плачи. Просто ме изслушай внимателно. Видиш ли ти някак не успя да разбереш, че твоята задачка да рапортуваш, като пишеш имейли на немски и подреждаш зюмбюлчетата до орхидейките и обратното, като получаваш за това висока заплатка някакси не се вписват в дефиницията на думата величие в човешката и най-вече в българската реалност. В нашата, човешката, българска реалност, величието е да си на крак по 12 часа на ден за 250 на месец, търсейки мъхчетата по палетите, миейки писоарите и бършейки задниците на задниците. Величието е да метеш всеки ден паркинг за сто коли, цимент от скъсаните торби и стиропор от новогишните украси. Величието е да чистиш тоалетните на всеки час и да миеш с маркуча външна градина на -10. Величието е да миеш всеки ден пода, да чистиш пепелниците, да се бориш с потрошената машината, да обираш паяжините, да събираш и изхвърляш разделно боклука, да си прецакваш слуха на пресата за кашони и главата на пресата за наелон, да обираш етикетчета, да метеш фасове, да пускаш прахосмукачка, да си оставиш работата, за да отидеш на повикване и да разбереш, че няма никаква необходимост, а просто нова прищявка, да търпиш унижение, да те прекъсват, когато имаш да кажеш нещо, да ти обръщат гръб и да те лъжат в очите, че по паркинга имало големи боклуци и фасове само час след, като си го измел и виждаш, че няма такива, да сменяш цени, етикетчета и да разменяш местата на стоки и артикули само, за да кипи безмислен труд, да те викат по уредбата, за да те уволнят, щото така им е скимнало след ревизията, а само след три месеца магазинът да е в пълен хаос поради липсата на персонал, да не можеш да напуснеш, когато си искаш, да не получиш справедливо обезщетение за трудова злополука и да се наложи да съдиш и ходиш по мъките, да ти се налага да работиш „цветно“, все едно нивата е на баща ти, а да ти плащат черно на бяло и все едно фотосинтезираш, да издържаш на всичко това и да не получаваш уважение, учтивост, окуражаване, приятелско отношение, помощ и разбиране, справедливост, но най-вече човешко отношение, вместо това да си принуден да пушиш в ъгъла, да пушиш под дъжд и сняг, във вятър и мъгла, да ядеш бързо, защото нямало време макар, че няма и клиенти и на всичкото отгоре някакъв потънал в илюзията, че е Наполеон да ти се изцепва с въпроса: „Забавлявате ли се колеги, да ви намеря работа?“, докато бършеш праха от инструментите и общуваш с колежката си. Още по-веселото и забвно е когато това е същият тип, който се крие между регалите да подслушва разговорите, щото никой не го ебава за пет стотинки да му каже мнението си и истината за него и „управлението“ му от страх да не си загуби хляба в безработното Русе. И в цялата тая суматоха тоя изпаднал в дълбока илюзия младеж с разбирания за ръководенето в стил 1938-ма, „Великият Диктатор“ да се държи пред теб с жена, като с куче е вече доста прекалено за моите прагове на толерантност.

Величието, осрани ми Наполеончо, е за оная женица, която няма пари за зъболекар, женицата с белите коси и опънатите нерви, която върши всичките тези дребни нещица супер съвестно плюс още много, за които не се е подписвала никъде само, за да ти задоволи желанието кочината ти да изглежда, като хирургия. Жената, която всеки ден мачкат с нови и нови изисквания, мъмрения, стички по плочките и прах по регалите. Величието е за нея и за тези, като нея, които ти работят и от които идва заплатата ти, защото тя прави всичко това за жълти стотинки и все пак някакси е успяла да отгледа син и дъщеря на твоите години. Такава е българската реалност и такива са нашите герои и героини и към тях се обръщаме с Мамче, Керче, бати Светльо, бат’ Ники, бати Роска, бати Стефко, бат’ Тишо, Ненко, Петьо, Десо, Краси, Мариянка и по възможност с цялото необходимо уважение, което можем да изразим по един български и не-лицемерен начин, защото тези хора са моторчетата задвижващи машинката и те без тебе могат да се справят, обаче ти без тях не можеш. Колкото и да ги сменяш машинката си е построена по един и същ начин – трудолюбивите пчелички са свободните и напускат кошера, когато си поискат, докато царицата майка им е заложникът – обречена да бъде заплождана и по необходимост заменяна.

Искрено и от сърце споделям истината за всички, които останаха или се махнаха в изминалите шест месеца заради нео-фашисти, като Рядко Анжелоф. Те са много, ама много големи и истински хора, които правят чудеса от храброст и искам да им благодаря, че са точно такива каквито са, защото с тях използването на франкофонско наложени уважителни членове и обръщения на фамилии в разговорите си го правим само с цел надсмиване над илюзийките, в които човекоподобни, като него са изпаднали. Мога да разчитам на всеки един от тези истински хора, защото уважението първо съм им го показал, а след това изказал, както всеки един от тях е направил спрямо мен.

Не скъпи Рядко, ние истинските нямаме нужда от уважителен член – членовете са за вас г-н Анжелоф – за долните, за левите, за педалите, но не и за обратните, за националните предатели, за интригантите и за лъжците, които си мислят, че са хванали дядо Боже за шлифера, като са лапнали две чуждестранни близалки и са получили служебна кола. Не приятелю, ние показваме уважението си чрез действията си, ние сме тези, които сами си намираме работа без да целуваме кафевите точки на тия над нас, нашият взаимен респект се показва не се изказва, показва се, чрез взаимопомоща, чрез контакта и личните си истории, чрез веселбата и чрез трудът си, чрез загрижеността един за друг и чрез любовта си, защото сме общност и защото колкото и когото да излъжеш, че не се работи реалността е точно обратната и всички знаем, кой най-много работи и кой най-много взема.

Така, че моят съвет от позицията ми на шестмесечен чистач в „магазинът ти“ е един: Продължавай да се държиш с хората, като с кучета и служители, но не се учудвай, когато някое от тях се обърне и те ухапе. Аз пък ще продължавам да се боря за безусловен базов доход за всички, защото искаш или не има истински хора, които го заслужават и с такива средства, като твоите ще постигнат чудеса за разлика от теб и твоите салса танци в мола. Отностно твоята лична трагедия тя е много проста и елементарна, като теб и прозрачните ти маски за пред хората – ти просто никога няма да успееш да изградиш, каквото и да било в живота си, освен кариерата на гъзолизец, защото ти се отдаде шанс да изградиш приятелства, колектив и трайни взаимоотношения, а ти избра да се правиш на велик император боравещ с наемници – служители и интриги. Объркал си рейса пич – в ерата на информацията невежеството е избор – твой, личен, а свободата да изразяваме мнението си основно човешко право! Демокрация не означава ТОТАЛИТАРИЗЪМ! Напускам с удоволствие и готовност за нови запознанства, приятелства и предизвикателства. На себе си доказах, че мога да бачкам и като чистач, че мога да създавам приятелства без оглед на позиция или реноме, че мога да се впиша в колектив и, че преди всичко мога да търпя мърлячи, като тебе и все пак да продължавам да се боря и за техните права.

А и много ме изкефи назначението на баба Яга с връзки. Старата школа на соц-диктатурата , директорка яко, стил Хитлер в женски вариант не бях виждал, чудесна се е получила: IQ 10, самочувствие хиляда. Ще водя приятели в птерариума да й се порадваме от време на време. Всичко хубаво от чистача. Памперса и фейса ти са сменени. Мерси за услугата, че излъга шефа ми, че не бачкам, то и без това само си губех времето с тебе и със склада ти, но поне открих истински хора и приятелства. И не се прави на учуден – искаше кучешката нали? Е, получи си я.“

Честит да бъде 8-ми март на Керка Ангелова и всички истински хора от БауМакс Русе и от всички други краища на майка България, в които правдата е забравена от мнозина, но поддържана от малцината истински хора, като нея! Героите сте вие! Никога не го забравяйте! Истинските лидери не създават последователи – те създават повече водачи! Истинската сила е да окуражаваш, да издигаш и да възнасяш хората над трудностите, не да унижаваш и да подтискаш, да ги подритваш и управляваш! Утре, когато отидете до БауМакс за цветя, подарете едно на жената с моп в ръцете – тя го заслужава, ако нямате възможност за цвете – просто я забележете и й честитете празника, защото в очите й винаги ще откриете майка България, справедливостта и трудолюбието.

П.С. Не пропускайте да разгледате фламингото Рядко и хипопотама баба Яга. Внимавайте, обаче защото тя хапе, а той смуче.