32-годишният Цветан Брашнаров от петричкото село Михнево от 5 години живее в Италия, в провинциалното курортно селце Санта Мария, което е прочуто със стотиците декари лозови масиви, чието грозде местните превръщат в скъпоценни вина.

Година след заминаването си, по време на летния си отпуск Цветан открива жената на живота си в санданското село Склаве.

Днес Таня и Цветан са едно прекрасно семейство, имат две деца – момченце на 4 г. и дъщеричка на 3 месеца, пише Struma.bg.

Ето какво разказа Цецо за живота на Ботуша:

„Заминах за Италия през 2012 г., в България работа нямаше. Последно работих като сервитьор и барман в Михнево, вземах по 300 лв. заплата и се чудех за какво по-напред да са. Ерген човек – дрехи ли да си купя, на кафе ли, на дискотека ли да ида, пълна мизерия. В един прекрасен ден приятели от Михнево, които работеха в Италия, ми казаха да си събирам багажа и да идвам, че има работа и за мен. Без да се замислям, стегнах куфара и с 400 евро в джоба тръгнах с кола за Италия.

Пристигнах и, уви, оказа се, че работа няма, тъй като македонецът от кооператива ги беше подвел. Кооперативът е вид агенция, собствениците им са предимно македонци и намират на чужденците работа. Казаха ми да изчакам, докато ми намерят работа, и една седмица спах в колата. Парите свършиха и нямаше и как да се прибера в България. Мина седмица и македонецът ми се обади, че ми е намерил работа на лозята. Лошото с тези кооперативи обаче е, че се подиграват с нас, както си искат. Не ни плащат никъкви осигуровки, на черно работиш, вместо да плаща на държавата данъци, той си прибира парите в джоба. 5 евро вземах на час, а кооперативът изкарваше от мен по 10. Ако работех директно за италианец, щях да получавам по 12-15 евро на час.

Квартирата, в която бях тогава, беше 5-стаен апартамент, в който, напъхани като мишки, живеехме 26 човека. Кооперативът плащаше за тази къща около 1000 евро на година, а от хората взема по 200 евро на месец. Тези македонци с кооператива живеят в Италия от 30 години, направили са си схема и чужденците като нямат избор, се съгласяват на всичко, само и само да не са в България.

Северната част на Италия, област Пиамонте, е населена с македонци, по принцип българите са в Милано. Там масово се отглеждат лозя, бадеми, плодове… Поработих около 3 месеца, изкарах някой лев и си дойдох 3 седмици отпуск в България, докато почне гроздоберът. За тези няколко месеца бях спестил 2 хиляди евро, отделно каквото съм харчил за ежедневни разходи. Изхарчих измъчените пари с лекота, защото знаех, че има как да ги спечеля, след като се върна. Гроздоберът е само около 2 месеца, не е като плевенето – 3 месеца, но пари се изкарват.

Една година работих за кооператива, след това един италианец имаше нужда от помощ за един месец и моите приятели веднага ме уведомиха. Работодателят обаче хареса как работя и ми предложи да остана във фирмата. В Италия искат качество, а не количество, а не както е в България – искат количество, а не качество. Не стане ли гроздето 23-24 градуса захарност, не го пипат.
През отпуската вече се бях запознал с жена ми, тогава приятелка, не мина и месец и тя също дойде да работи тук, но в друга фирма, не при мен. След година и половина се роди синът ни Иван. Майчинство тя не вземаше за него, тъй като осигуровки кооперативът не плаща. Детската градина на Иван е 4,40 евро на ден за храна, или около 100 евро на месец. 300 евро на година плащам за автобусче да идва от вкъщи да го взема, кара и връща от градината. Средната заплата в кооператив за българина е около 700-800 евро, а при италианец е минимум 1300 евро, отделно бонуси от държавата 6000 евро ми дава, защото при работници в агрокултурите, които са осигурявани повече от 150 дни, държавата дава помощи.

Тази година ми се роди и второто дете тук, в Италия, и въпреки че работя само аз, си живеем повече от добре. За квартира месечно плащам по 400 евро, на два месеца се плаща ток по около 100 евро, газта за бойлера и печките е по 1000 евро на година, и по 500 евро за вода.

В Италия за да наемеш квартира, се подписва договор за 4 г. и собственикът няма право да те изгони, както и ако си с малки деца до 3-г. възраст – дори и да не си плащал квартирата известно време. Като изтекат четирите години, договорът автоматично се подновява, ако не желаеш да напуснеш или хазяинът няма някакви свои мотиви. Навсякъде се случва човек да бъде затруднен финансово, но тук няма как да те изгонят на улицата с малки деца, държавата те пази.

За България милеем, искаме да се върнем, но само заради доброто бъдеще на децата съм тук вече 5 години. Всяка година се прибираме през август месец, караме отпуската в България, но като гледам, оправия няма въобще. Насилия с деца непрекъснато се случват по училищата. Аз толкова време в чужбина досега не съм чул нито по телевизията, нито навън за такива неща с деца като тези, които стават у нас. В двора на училищата деца без учители, и то по няколко, не можеш да видиш. Другото, което знам, е, че се предават лично на родителя. Ако се наложи да бъде изпратен в училището някой близък за детето, задължително се уведомява учителят, в противен случай детето не се поверява на никой друг освен на родителите, които се познават с преподавателите.
 

Купих си и кола, защото без личен превоз тук си за никъде. За 400 евро я купих от един българин, карам я с пълномощно, защото на италианците са им много скъпи застраховките – 1000 евро на година, а в България е 80 евро. Надявам се да се сдобия с италианска карта от кметството в La Morre, след като 5 години работя тук с осигуровки.

Дано, докато синът ми стане първокласник, да се пооправи страната ни, да спестя пари и да се приберем в България, това се надявам засега и живея за този момент. Мечтата ми е да си направя собствени оранжерии и да работя за себе си, а не аргатин. В чужбина не е лесно въобще, не е толкова розово, колкото изглежда. Работиш по цял ден, прибереш се скапан, а на следващия ден пак отново. Почивам само в неделя. Всеки ден ставам 6.30 ч., защото от 7.00 съм на работа, в 12.00 имам 1 ч. почивка и след това до 19 ч. работа. Оставям колата на жената, ако има нужда от нещо, за да се придвижва с децата, ако се налага да пазарува или до лекар да отиде, и така.

Излишни разходи не можем да си позволим. Храната ни е скъпа вече и тук, спомням си, когато дойдох преди 5 г., с 50 евро пълнех количката с връх, а сега с тези пари нищо не може да купиш. Около 500 евро са ми разходите на месец за храната, отделно квартира и други, и накрая нищо не остава. Добре че държавата ни дава бонуси всяка година, иначе…

Забравих да спомена, че държавата сега за дъщеря ми ни дава по 160 евро на месец. Това е, докато навърши 3 години. За Иван не получавахме, защото тогава нямах трудов договор, току-що се бях прехвърлил към италианеца. Миналото лято, когато се прибрахме в България, жена ми беше бременна, тогава вдигнахме и сватба, за която си мечтаехме – с всички близки и роднини.
 

Другото, което е тук, е, че като ми изтече договорът за година, държавата ми плаща ликвидационни по 1000 евро, въпреки че до 2-3 дни ми се подготвя новият договор.

В Италия празниците се празнуват истински, защото те са много вярващи. Никой не работи, дори и хранителните магазини, аптеките… Всички празнуват, само кооперативите може да работят, но италианците – не, само ако ти самият искаш, и то за много хубави надници“, разказва 32-г. мъж от Петричко Цветан Брашнаров.

Съпругата му Таня се включва в разговора:

„В Италия ми харесва това, че на децата в детските заведение се обръща страшно много внимание. Занимават се доста с децата. Сутрин от 8 до 17 ч. децата са обгрижени на 100%. Заниманията им всеки ден са много различни. Градината е заключена и не се допуска външен човек в нея. Допълнително пари, както е в България, никога досега не са ни търсили. Мерките за сигурност са много строги. Тук родителските срещи не са общи, както в България. Всеки родител има определен час за среща с госпожата и се говори на четири очи. Коментираме държанието на детето с другарчетата му, ако забелязват някакви проблеми или обезпокоителни неща, ни уведомяват. Ако някое дете се опитва да тормози друго, се извикват родителите и на двете страни, обяснява се каква е ситуацията и се вземат мерки. И ако детето не се адаптира добре, създава проблеми на другите деца или болно го пратят в детската градина, се звъни на родителя да дойде да си го вземе, защото с лекарства не се позволява присъствието му.

В градината не се приемат деца под 3-годишна възраст и не се приемат с памперси. Това са условията, за които те уведомяват още в началото.

Та за наказанията да кажа пак – агресивно дете го освобождават от градината за 15 дни примерно, докато не се отстранят тези проблеми. Има общи правила за всички и всеки е длъжен да ги спазва. Ако ти самият не си сособен да си възпиташ детето, няма кой, въпреки всичко, защото основата е от вкъщи. Заниманията на децата са доста интересни, водят ги в библиотека в седмицата веднъж. Взима си всяко дете книжка според любознателноста му и до следващата седмица всяко трябва да разкаже какво е запомнило от прочитанията вкъщи.

На учениците закуската се приготвя от родителите, слага се в кутийка и на почивката в 10 часа си я хапват. Обядват в училището, но обядът се плаща от родителите. Според сезона се изготвя менюто на децата и ни го дават на нас, за да знаем какво ще се хранят, на всяка четвърта седмица менюто се повтаря отначало. Учебниците на децата стоят винаги в училището, а само това, което е за домашно, се носи вкъщи. На двора излизат с всичките им госпожи, които им преподават. На 40 деца има около 5 госпожи, които ги наблюдават.

Другото, което също е много важно в чужбина, е сигурността от финансова гледна точка. Знаеш, че с една заплата ще оцелееш, разбира се, и с помощите на държавата, докато в България няма шанс с 400 лв. това да се случи, затова има толкова самоубийства, защото хората са с разбита психика. Лично аз нямам никакви намерения да се връщам и доста често спорим с Цецо точно за това.
Работила съм тук – плевене и гроздобер в кооперативите, но дано, като ми изтече майчинството, да си намеря работа при италианец и нещата да се случат.

Пожелавам си занапред да успеем да си купим къща, за да се установим тук, и само за почивка да идваме в България, за да виждаме близките си. Много съм щастлива тази година, тъй като баба ми Митра от Склаве ни гостува, а тя е жената, която до голяма степен се е погрижила четирите й внучки да са днес това, което са, в добрия смисъл, и аз много й благодаря“, с тези думи Таня Филянова от санданското село Склаве завърши разказа си.