Имаме вяра. Тя, казват, била като надеждата. Умирала последна.

Дори и след като ние сме се новопредставили. Все още вярата оставала. Вярата в нещо, без значение с какво име е. Вярваме дори, когато сме изгубили всичко. Вярваме, че ще стане по-добре. Че някой ще ни подаде ръка. Вярата ни движи напред. Вярата, казват, не била за продан. Тя била право на всеки, дори да няма една стотинка в джоба си. Дори да е безверник, той отново вярва в нещо, в което той иска да си вярва. И това не му струва нищо. Вярата е безплатна. Но до момента, в който някой не реши да продава вяра. Да търгува с надеждата. Тогава тези, които не вярват, но имат пари, решават да си купят вярата с тях или да продадат чуждата вяра и да направят още повече пари. Дали ще е под формата на свещи, с които вярват, че ще направят добро на себе си, дали просто ще направят филм за вярата. Ще използват най-сериозната марка в този свят, която обаче не е запазена. Не е патентована и за нея не се плащат права.

Все пак носителят на правата е починал около 1 век от новата ера. А тогава в Йерусалим не е имало патентно ведомство. За това гледаме филми, които продават вярата под формата на билети и реклами в праймтайма. Продават ни и вяра за по-добър отвъден живот под формата на тапицирани ковчези, такса за опелото, почерпка за попа. Вярата не трябва да се купува и продава, не трябва да се дава и подарява. Тя е у всеки от нас. Тя е последната монета, която имаме и никога не трябва да похарчим. Защото без нея оставаме просто едни празни тела, които ще си я купуват.

Ще ходят на екскурзии по манастири, ще даряват с надеждата да получат нещо в замяна, ще купуват скъпи часовници за високопоставени служители, които са проводниците на вярата, ще гледат заря по време на църковни празници. Ще са част от шоу, което не е свързано с вярата.

Ще купуват и ще продават. Ще хранят стомасите си за сметка на душите си, които ще са гладни. Ще са част от машина за пари, която измерва вярата си в имоти, билети, рейтинг, влияние. А вярата няма цена. Тя не се измерва. Тя се чувства. Тя не е горящата свещичка в храма, 20-те стотинки в канчето на някой просяк, в китката здравец, върбовата клонка или построената чешма.

Вярата не е в лъскавите одежди, не е в холивудските филми, не е в милионите за едно или за друго. Вярата е онзи последен пламък в очите, които угасва много след нас. Тя е надеждата за нещо по-добро. Нещо по-хубаво и свято. И всеки я тълкува сам за себе си.

Вярата е впереният в небето поглед, който те кара да прозреш кой си и че има нещо, в което да вярваш. Това не могат да ти го купят, да ти го продадат, да ти го вземат или да ти го подарят.

Боян Димитров / Монитор