В четвъртък - 24 март, Плевенският районен съд реши една жена да бъде принудително лекувана от параноидна шизофрения за срок от 3 месеца.

Придружена от санитарка и двама лекари, жената бе откарана в Държавната психиатрична болница в Ловеч за изпълнение на присъдата, информира 24 часа.

“Не съм луда и никога не съм била. Знам приказката, че луд и пиян никога не си признават, но това е истината - не съм луда. Просто такава диагноза е удобна на един подъл човек”, убедена е осъдената.

Тя има своите основания да се съмнява в безпристрастността на лекарите, извършили тройната съдебнопсихиатрична експертиза, сложили присъдата “луда”. Пита се дали е случайност това, че плевенските медици са си направили отвод, че и по двете дела, които са се водили срещу нея в различни години, в експертните комисии се явява все един и същи психиатър от Плевен.

И още куп съмнителни “съвпадения” има в тази история. Вие - читателите, решете дали това е разказ на психически лабилен човек.

“Чели ли сте “Полет над кукувиче гнездо” на Кен Киси?

Ако не, елате в психоболницата в Ловеч и ще откриете сюжет за българско продължение на романа. Ще видите как нормален човек бива вкаран в лудница, защото си търси правата. Как този, когото дадох на съд, защото прилъга болната ми майка и взе апартамента, успя да ме изкара шизофреничка. Не вярвате ли, че е възможно?”

Така започва потресаващият разказ на една жена.

И продължава: “Аз не съм Рандъл Макмърфи и за разлика от него не съм влязла доброволно тук. И съвсем не се забавлявам от ситуацията с болните около мен.

Бързам да ви разкажа абсурдната си история, защото ни отпускат само час за разходка на двора - след малко сестрите ще ни приберат в отделението.

Само вие откликнахте на отчаяния ми зов за помощ. Писах и звънях до къде ли не - до Висшия съдебен съвет, до главния прокурор, до вестници и телевизии.
Изглежда, мислят, че наистина съм вманиачено куку, което драпа за внимание.

Казвам се Иванка Дончева, на 49 г., представя се героинята на тази абсурдно звучаща история.

Пенсионер по болест съм заради увреждане на панкреаса и белия дроб.

Осиновена съм, когато съм била на 9 месеца. Отгледана съм с много обич, така че никога не почувствах нужда от биологичните си родители.

Възпитавана съм нормално, изучих се - завърших механоелектротехникум в Плевен. Върху мен бе упражняван строг контрол, но бях задоволена с всичко. Аз пък не съм давала повод на осиновителката ми да съжалява, че ме има”, разказва жената.

“Говоря само за майка си, тъй като, когато съм била на 4 г., те с баща ми се развели. Той заминал в Съветския съюз, там създал друго семейство, родило му се дете - с мен не поддържаше връзка, но това не ми е тежало.

Майка ми, баба и дядо правеха всичко възможно да компенсират липсата му.

Живеехме в къща на ул. “Лозенка” в Плевен, която беше отчуждена. На нас дадоха право да получим два апартамента. Започна строителство на кооперация, което типично по български продължи 20 г.

Междувременно мама пак се омъжи, аз също създадох семейство. Докато траеше градежът, живеехме по квартири на свободен наем.

Майка беше с крехко здраве и през юни 1996 г. претърпя тежък инсулт. За нея се грижеха новият мъж и негова племенница. Само няколко месеца след удара “гледачите” я накарали да се откаже от членските си права в кооперацията.

Казали, че повече няма да живее по квартири и бързо ще дооправят жилището ”, поема за малко дъх Ваня.

Разказът явно я разстройва, но тя се съвзема и продължава.

“Използвали мамината неадекватност, за да изготвят от нейно име молба с отказ, която тя подписала. Имало още една молба до общината, в която уж искала да я обезщетят парично - и нея подписала.

Племенницата и съпругът Венеци Петров - бивш полицай, веднага заели мястото на майка в кооперацията и влезли във владение на апартамента.

Дали тя е разбирала какво подписва и съзнателно ме е лишила от наследство? Категорично не вярвам - мама ме обичаше.

Кой е взел парите от обезщетението - 24 хил. лв., аз не знам. Смятам обаче, че съпругът и семейство Петрови са я въвели в заблуждение.

Така са успели да присвоят жилище от 112 квадрата на атрактивно място близо до центъра. В допълнение то има просторно мазе и таванско помещение, което отдават под наем.”

Силно вълнение обхваща Иванка, когато казва: “Смело мога да кажа, че съм подложена на репресия от Венеци Петров.

Не ми излиза от ума написаното от Ботев:

“Свестните у нас считат за луди”, защото е така. Преценете сами дали преувеличавам и дали аз съм луда.

След като майка ми почина, заведох дело срещу Петров на 14 юни 2014 г. Само след 2 седмици той контраатакува.

Направи всичко възможно да ме елиминира като страна по делото И за съжаление, успя.

Написал две жалби: едната от свое име, а другата от името на бившия ми съпруг, който беше пълен алкохолик - вече е покойник и съм му простила.

И в двете пише, че съм снимала дъщерята на Венеци, че съм искала да подпаля жилището му, че съм ги причаквала и стресирала с налудничаво поведение.

Всичко бе пълни лъжи! Ами помислете само - защо ще искам да паля апартамента, за който претендирам? Няма никаква логика в това, нали?

И не ползвателите му, а аз бях тормозена дотолкова, че се принудих да продам моя апартамент. Прибягнах до този отчаян ход, защото търсех начин да се спася от Венеци, а и за да имам пари за адвокати.

За съжаление плевенската прокуратура повярва на лъжите на бившия полицай и внесе предложение в районния съд - оттам бе образувано наказателно дело срещу мен. То вървя 5 месеца, като на всяко заседание трябваше да доказвам, че съм нормална.
Имах право да се позова на свидетели, които също обясняваха, че не съм агресивна и опасна. Въпреки това заключението от плевенска тройна психиатрична експертиза бе,че страдам от параноидна шизофрения.

После се явих на петорна експертиза, на която двама лекари си дадоха отвод, включително и директорът на ловешката болница, в която съм в момента. Прави им чест, че не се включиха в този театър на абсурда.

Дори плевенски лекар казал пред адвоката ми, че там надали някой ще се съгласи да ми направи експертиза заради моята нормалност.

Да не навлизам в подробности как воювах през всичкото това време, за да се даде ход на гражданското дело срещу Петров. Благодарение на Великотърновския апелативен съд най-сетне му показаха зелена светлина - насрочиха заседание за 2 февруари т.г. А на 1 март изведнъж научих, че срещу мен има ново дело по жалба на Петров, защото съм заплашвала дъщеря му да я залея с киселина.

Тъжната истина е, че той е силен с връзките си.

И тъй като съм “много опасна”, с лъжа ме докараха и в лудницата тук. След първото заседание по новото дело срещу мен на 7 март двама полицаи ме причакаха пред съда, поискаха ми личната карта и казаха, че трябва да отидем до Второ РПУ за справка.
Качих се в патрулката, без да ми покажат заповед за задържане. След престой в управлението ме закараха в психиарията в Плевен. Оттам след два дни ме доведоха в Ловеч за експертиза.

Ловешките лекари без всякакви угризения ми издадоха присъда параноидна шизофрения. Опитват се да ми вменят, че това, че пиша до различни институции, че търся правдата чрез съда било показателно за “заболяването ми”, пресеква гласът на разстроената жена.

“Ако все още се боря и оцелявам някак, то е с подкрепата на сина ми. Той дори се пренесе да живее при приятелката си в Ловеч, за да идва всеки ден при мен.
Това крепи духа ми и ме мотивира да продължавам напред”, изрича Ваня, а синът я успокоява, че ще бъде до нея винаги, когато има нужда.

Само че и той вече се е отчаял от несправедливостта, която се извършвала спрямо майка му.

“Аз не се страхувам и ще издържа някак този месец в лудницата. Нищо, че около мен са само болни, с които не мога да комуникирам. Нищо, че е депресиращо само да ги гледам или да слушам истеричните им крясъци денонощно.

Страхувам се от друго: че подлостта е по-силна от истината. Освен това Законът за здравето е крайно несъвършен. Той дава право на убийци да обжалват решения във Върховния съд, а аз не мога да стигна по-далече от окръжния. Защо? С какво аз съм по-опасна от тях?

Разбирате ли, че всеки, който се бори за правата си, може да бъде смачкан и да го затворят принудително в психото? Ще започнат да ме тъпчат с лекарства, от които нямам нужда, и ще ме видиотят. Това “лечение” ще се отрази и на заболяванията, които наистина имам. Това може да се случи и на всеки!”, казва Иванка.

Обръща се и поема към отделението без брави на вратите, където трябва да остане още месец.