Не можеш да разбереш насилието, ако не си го преживял, казват родителите на убитата Дарина в интервю пред вестник 24 часа.

- Г-жо Министерска, след убийствата на вашите дъщеря и внучка, вие се посветихте на борбата с домашното насилие. Даже преди дни непозната жена остави писмо на гроба на Дарина и Никол. Търсят ли ви жертви за помощ?

Ваня Министерска: Много хора ни търсят, с каквото можем помагаме. Писмото, което беше на гроба, беше написано на ръка, много интелигентно, много смислено, но никога няма да разберем коя е тази жена. Явно е нямала на кого да изплаче болката си. Но аз продължавам да се боря. Имам сериозни наблюдения върху това, което се случва. През миналата година са убити 97 души. От тях 37 жени и 3 деца в условията на домашно насилие, тоест близо 40%.

Георги Министерски: И повече са, защото говорим само за младите жени, а в същото време имаше и насилие над възрастни хора. Родители убити от собствените си деца.

- Може ли близките да забележат признаците на домашно насилие?

В. М.: Може, но само, ако и те са го преживели. Не си ли го преживял на собствен гръб, няма как да го разбереш. Непрекъснато трябва да се говори за домашното насилие и то от гледна точка на преживявания, на превенция. Не се ли направи, няма излизане от омагьосания кръг. Всеки човек си казва: Аз добре съм възпитал и образовал детето си, няма как на мен да ми се случи. И не може да забележи малките индикации.

- Кои са малките индикации?

В. М.: Сега вече мога да кажа много неща, но преди да се случи с нас, не ги знаех. Промяната в поведението, ограничените контакти, избягването на срещи с близките приятели, промяна в начина на обличане, начина на гримиране. Промяната е един от показателите.

- Боят вкъщи не е ли типичен за по-възрастното поколение, а не за младите, които са по-информирани, растат в по-свободна среда?

Г. М.: Точно обратното е. Все повече младите стават жертва на домашно насилие - и за съжаление, все по-интелигентните. Вероятно обяснението е в това, че колкото е по-интелигентно едно момиче, толкова то е по-независимо, а независимостта потиска най-много насилниците.

В. М.: И срама да си признаеш, че има проблем, защото точно интелигентните хора не се престрашават да го споделят. Проблемът е огромен и за съжаление, засяга и съвсем младите - 17-18-годишните. И в същото време няма закон, който да защити едно 18-годишно момиче, когато е тормозено от приятеля си, защото те не живеят заедно и не са в едно домакинство. Законът за защита от домашното насилие обхваща само семейното съжителство.

Г. М.: Сблъскахме се с такива случаи. Това е огромна врата в закона, за да не кажа порта, която се използва.

- Един шамар насилие ли е?

В. М.: Не само един шамар, едно бутане е насилие. Но това, което е взело страхотни размери, е не само физическото, а емоционалното, психическото насилие, следенето, тормозът. Ето например един случай с 18-годишно момиче. То беше под абсолютен контрол от приятеля му - телефонът му нонстоп се следеше, кой се е обаждал, с кого е говорило. Но за да се разбере какво се случва, трябва много дълго и внимателно да се наблюдава момичето. Затварянето вкъщи, понижаването на успеха, промяната в начина на обличане. Обикновено си мълчат, защото са го възприели като някаква норма и за тях не е проблем. А да не говорим, че има и родители, които казват: Ти си го предизвикала, ти си го ядосала.

- А не може ли да се отиде на разговор с другите родители?

Г. М.: Няма да има ефект, защото насилниците са станали такива благодарение на отношението между родителите, или към тях.

- Навлезли сте много в проблема.

- В. М.: Опитвам се, но не съм само аз, много хора са, но стигат донякъде и се отказват. В България основният проблем е липсата на статистика. Завършила съм стапанско управление и знам, че когато има проблем, трябва да се запознаеш с него, което означава да минеш през статистиката. Не може да се анализира, без да се локализира проблемът.

Искахме 29 октомври (денят, когато е убита Дарина - б.р.) да е денят за борба с домашното насилие, но нямаме отговор от институциите. Като погледнах календара, има дни на какво ли не. Но докато на човек не му дойде до главата, не го разбира и не може да вникне в него.

Ето например в кризисния център в София са само осем места. В момента там е една жена с четири деца и още една - с три. Две жени с децата си и капацитетът е изчерпан. В България общо кризисните центрове са 13. Мисля, че през миналата година 150 хил. бяха пострадалите жени в София.

- Ревност ли беше причината за убийството на вашата дъщеря?

В. М.: Ревност от какво и от кого. Тя нямаше никакви контакти с никого. За мен това не е ревност, а убийство с дълбок замисъл. Видно от сто километра е материалната облага. Определено смятам, че убийството е замислено предварително и с користна цел. Според оценката на имотите, които дъщеря ни притежаваше, стойността им е половин милион лева. По Закона за наследството в момента тези имоти са негови. Детето наследява майката, а бащата наследява починалото дете.

Г. М.: Ако е ревност, защо уби детето? Минали са часове между едното и другото убийство, няма как да се говори и за състояние на афект.

- Но той не може да се възползва от тези имоти.

В. М.: Напротив, ако беше останало съкратеното съдебно следствие, максималната присъда, която можеше да получи, е 30 години затвор, тоест след 15 година има право да поиска предсрочно условно освобождаване. А той е достатъчно хитър и невероятен манипулатор И какво става след 15 години - излиза от затвора и разполага с едни страхотни пари. Той сега е на 27 години, след 15 години ще е на 40.

- Г. М.: Има и друго. Подобни психопати в техните представи така се издигат в обществото.

- С неговите родители срещали ли сте се след убийствата на Дарина и Никол?

В. М.: Категорично не. Нито са ни търсели, нито ние сме ги търсели. И как да го сторим, след като часове след убийството те го защитиха. Когато журналистка от една телевизия ги попита: Вие няма ли да се извините на родителите? Те си обърнаха главата на другата страна. Вие ще потърсите ли тези хора? Няма.

Г. М.: А и защо да ги търсим? Какво да говорим? Нормално е при такива ситуации виновната страна да предприеме някаква крачка. Те определено нямат желание.

Това, което се случи, нито може да бъде преживяно, нито може да бъде забравено, няма такъв вариант. Ако някой ви каже, че може да се преживее едно подобно нещо, ще излъже. Опитваш се да съществуваш по някакъв начин, но то е жалко съществуване. Истината е, че ние сме също толкова убити. Движим се, дишаме и толкова.

В. М.: Аз съм против смъртното наказание, да не говорим, че това е един много лесен начин. Може би, ако има един или двама убити ще се стреснат, но насилието поражда насилие. Убедена съм, че ако се осъдят няколко убийци на до живот, нещата ще се променят.

Г. М.: Но трябва да се види системност и в това, днес ще осъдим, после ще подкараме постарому.