Политическите оставки са нещо още по-трудно и невъзможно на нашата територия

Челен опит: За разлика от класическите демокрации, в България оставки се подават трудно и се приемат още по-трудно. Особено, когато става дума за морал, носене на отговорност и осъзната вина, отбелязва Елизабет Дафинова в коментара си за БАНКЕРЪ

Необяснимо защо, но по принцип всички "отговорни" люде или стискат съответните заявления по джобовете си до последния възможен момент, или разиграват сълзливи мелодрами за пред хората, докато просто не бъдат изритани от сцената.

Преди дни лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов беше на посещение в Стара Загора. И без да иска, докато правеше обзор в стил "Хайку" на актуалните събития по света и у нас, неволно изтърси, че властта се дава от Бог!

Е, как си представяте човек с подобен начин на мислене да подаде каквато и да било оставка? Не като премиер или партиен лидер, а като... каквото и да било? Ами няма как да стане, защото властта му е дадена от Господ и никой простосмъртен не достоен да му я отнеме.

Вярно е, че Борисов не довърши двата си първи мандата, хвърляйки оставка, но тя беше тип театрална – в смисъл, че беше убеден, че пак ще се върне на премиерския пост, спечелвайки изборите. Друг е въпросът... как?

При третия си мандат, понеже никак не беше сигурен, че властта му е в кърпа вързана, заради избухналите масови антиправителствени протести, направи всичко възможно със зъби и нокти да се задържи до край. Сега се е вкопчил в ГЕРБ като удавник за сламка, защото само така може да продължи да бъде някакъв фактор в политиката.

Проблемът е, че манталитетът на Борисов не е изолиран случай, а като него разсъждават почти всички, добрали се по някакъв начин до някаква власт. Единици са тези, които успяват да усетят кога е дошло времето да се оттеглят.

Политическите оставки са нещо още по-трудно и невъзможно на нашата територия. И една от причините е това, че всичките ни политически партии станаха вождиски. Те отдавна не са партии в класическия смисъл на това понятие. Те дори не са и лидерски, а са си най-обикновени ЕООД-та, съществуващи единствено с цел обслужване на лидера и най-близкото му обкръжение.

През 90-те години на миналия век, например, видяхме как две стари демократични партии – Демократическата на Стефан Савов и БСДП на д-р Петър Дертлиев, изчезнаха от политическия живот, след като лидерите им се преселиха в небитието, включително и защото те не подготвиха свои наследници.

Класически пример за това как партията престава да съществува, след като лидерът ѝ се оттегли от активната политика, е НДСВ. Тя беше във властта два мандата, но в момента, в който Симеон Сакскобургготски се „пенсионира“ и се отдръпна от политическата сцена, партията му буквално се разпадна. Защото партията това беше той, той я олицетворяваше и много хора гласуваха персонално за царя.

Същият е проблемът и с ГЕРБ. Бойко Борисов продължава да има личен, персонален електорат, който гласува за него без значение какви магарета са наслагани в листите. Затова и от ГЕРБ се страхуват да го отстранят, да го направят почетен председател примерно, въпреки че вече тежи като воденичен камък на партията си. Много хора от обкръжението му съзнават, че без него те са никои и много бързо ще бъдат забравени. Ще загубят престиж, лостове за влияние, клиентела. Е, ще си останат с материалните придобивки само.

Типичен пример за театрална оставка, която се подава само за да хвърли прах в очите на членската маса и обществото, е тази на председателя на БСП Корнелия Нинова. Веднъж тя подаде оставка, уж поемайки отговорност за лошия резултат на европейските избори през 2019 г., но на конгреса си я оттегли. Затова пък можа да преброи вътрешните си врагове, с които после поединично се разправи. И укрепи положението си, заобикаляйки се с клакьори, за сметка на партийните другари, които все повече се отдръпваха.

В края на миналата година Нинова пак подаде оставка, поемайки отговорността за катастрофалните резултати на партията на три поредни вота. На конгреса този път не я оттегли, но я оттеглиха верните ѝ клакьори, като не констатираха подадената оставка. В момента тя е събрала много власт - и партийна, и изпълнителна, и законодателна. И затова раздава постове и длъжности като... стой та гледай! И се питай по какво Нинова се различава от Борисов...

В дясното пространство положението е още по-зле. Лидерът на „Да, България“ и неин основател Христо Иванов също подаде оставка заради лошите резултати на обединението „Демократична България“ на последните парламентарни избори.

Но се оказа, че няма кой да го замести.

Неговата кандидатура беше единствената и така той запази председателския пост.

Тези дни оставката си заяви и несменяемият лидер на ВМРО Красимир Каракачанов. Той посочи и триумвирата от съпредседатели, който трябва да го наследи. Дали това ще стане - ще се разбере на 12 февруари. Нищо, че ВМРО отдавна не е партията, чийто вътрешни процеси ни интересуват най-много.

Типична лидерска партия е и ДПС. Или може би беше. Нейният основател и дългогодишен несменяем лидер Ахмед Доган също вече не е в активната политика и това започва да личи по поведението на партията. Тя беше стройна, организирана, прагматична, но предсказуема, докато той я ръководеше. Не случайно хората все още наричат ДПС партията на Ахмед Доган, а не на Карадайъ. Сега май превес е взело т. нар. икономическо крило, което влияе и на политическите решения. В тях често прозира лобизъм и защита на конкретни бизнес интереси. С което тя удивително започва да прилича на всички останали партии – ЕООД-та.

По всичко изглежда, че "Продължаваме промяната" също е лидерски проект. Може и "двуглав", но все пак лидерски. Именно този факт - според мнозина наблюдатели - обрича на кратък живот проекта на Кирил Петков и Асен Василев, но... казва ли ти някой, след като в България от временните "неща" по-постоянно никога не е имало? Другият вариант е тези амбициозни момчета и момичета утре да решат, че им е писнало да командват държавата и се върнат да си управляват бизнеса. Прекрасно, но дали сме готови пак Бойко да споходи?