Отначало прочетох в някои сайтове само фрагменти от интервюто на Костов, излъчено по Би Ти Ви. 

Реших, че най-сетне е направил разтърсваща изповед – впрочем, очаквана от години. Опитах се да си представя, какво преживява този човек, който беше - по един безподобен начин - Господар на държавата в продължение на четири години – а днес трябва да се задоволява с огризките на общата памет.  Никак не е лека подобна съдба.

***
Само един дълбоко наскърбен човек може да признае, че са го изпратили в Каторгата на Мълчанието. 
Той го казва два пъти: „Бяха направени неимоверни усилия да ми бъде затворена устата“, и сетне повтаря - „Устатата ми е затворена“. 
Това сигурно е ужасно изпитание за Костов - да изтикаш Нарцис като него в някакво тъмно ъгълче.

***
После обаче реших да видя и самото интервю, за всеки случай. 
И добре направих. 
Видях нещо съвършено различно – понеже телевизионната камера не може да бъде излъгана: Костов си беше все същият и пак излъчваше тъй познатата ни надменност. 
Жалостивите му думи, изречени с каменно лице, бяха само една поза, нищо повече. 
Тя не може да бъде постигната от всеки. 
И е израз на особена нагласа: опитваш се да предизвикаш съчувствие в публиката, гъделичкаш жалостивостта й - а в същото време я презираш. 
И дори не се притесняваш, че по-наблюдателните могат да усетят това.

***
Впрочем, Костов е единственият Пълномощник на Прехода – най-добре така да наричаме политиците на тази Мътилка – който публично се обиди на Народа и му обърна гръб. 
Това се случи, когато загуби властта през 2001 година. 
Тогава той заяви, че повече няма да говори на Народа, когото той и без друго никога не бе зачитал и не бе смятал за нещо повече от паплач. 
Подобно отношение е присъщо най-вече на онези политици, които идват от низините. 
Колкото по-мизерно е било битието им, толкова по-надменно са се отнасяли те към простолюдието. 
Костов само потвърждава това правило.

***
Разбира се, той бързо наруши мълчанието си - и повече от 15 години след „Обета“ му, устата му не спира да мели. 
Сега обаче казва, че тя била затворена. 
Какво цели с тази лъжа?
Всъщност, тъй и не стана ясно, какво щяхме да научим, ако устата му не е била „затворена“? 
Какво наистина? 
Не го питаха обаче.

***
Днешните водещи, дори по-кадърните измежду тях, сякаш никога не се питат, какво оставят след себе си. 
А този въпрос е особено важен, когато разговаряш с човек като Костов. 
Той отдавна е загрижен, как ще го приеме Бъдещето, какво място ще му отреди Историята – само това го интересува. 
Но, в същото време, изобщо не е склонен да размишлява за Миналото, включително и за собствената си роля в него. 
Тъкмо тогава онемява. 
Не е готов да отрони нито една дума. 
Вижда се, че е обсебен само от нагона за оцеляването му в Тефтера на Историята – заради което няма никакви колебания в самооценката си. 
 Готов е вече за един паметник. 
И всички ние, водени от него, трябва да гледаме единствено напред – към въпросния паметник.

***
За жалост, никой не е извън Миналото, най-малко пък Посредниците на Прехода - и не е възможно да продължат напред, ако не си разчистят сметките с отминалото време. 
Костов обаче направо си иска паметника. 
Само когато си го представя, надменността на този Мизантроп омеква.
За него Миналото е затворена зона, един концлагер, в който са натикани всичките му опоненти, дори и бившите му съюзници, обичайно временни. 
То няма място в съзнанието му.

***
Заради това си позволява безцеремонно да твърди, например, че днешните политици не владеят изкуството на компромиса – сякаш самият той не беше пределно и примитивно неотстъпчив. 
Или спокойно споделя, че днешната криза се дължи и на това, че опита на Миналото не се зачита – той, който налагаше собственото си мнение като единствено валидният опит.

***
Накрая изхрачи и най-скандалната си фраза: „Едни градихме, други разграждаха“.

***
За всеки зрител, който вече е извън пубертета, това е кощунство с Истината. 
И за това, докато я подмятат като несретна уличница, нищо добро няма да се случи с България. 
Тя е обречена, дори заради арогантността, с която се изричат подобни лъжи – а и заради безразличието, с което публиката ги приема.



***
Идеологът на Криминалната Приватизация днес спокойно се представя като строител. 
Със „затворена уста“ той спокойно вече се подиграва с Истината: той градял, а други разграждали. 
И си позволява това нахалство, дори когато е всеизвестно, че някои от скандалните шедьоври на приватизацията му са достойни за една световна антология на най-големите мошеничества.

***
Костов казва, че е жертва на 23-годишна кампания за омаскаряване, докато, в същото време, хладнокръвно маскари близкото минало. 
Най-малкото, понеже самият той сякаш не съществува там, в него. 
Нелепо е разговор с такъв човек да бъде определян като „откровен и безпощаден“. 
Безпощадно е единствено коварството, с което той се опитва да залъже публиката. 
Вероятно си дава сметка, че това е невъзможно. 
Но и това не го спира.

***
Не може нормално да се разговаря с човек, който иска да повярваме, че няма корени в Миналото - сякаш е някакъв ангел, който се носи извън Времето, обитавано от всички останали хора.

***
Новата му мантра е, че е злепоставян, поради което ще говори за всичко останало, но не и за себе си. 
Той спокойно ще погледне водещия в очите – и ще му каже, че няма нищо общо с „десните“, че не желае да ги коментира. 
Той няма „нищо общо“ с нито един свой провал. 
Неговият блян – Паметника – изключва да има каквито и да е провали.

***
Не е лесно да се интервюира толкова обсебен човек. 
Отначало се ядосах на водещия /Св. Иванов/, че приема безропотно поредния театър на Ангела. 
Но какво ли повече би могъл да направи той? 
Пък и, в края на краищата, нали получихме едно ценно лъжесвидетелство - и това не е малко.

***
По време на „откровеното“ интервю излъчваха надписа „Какво ядосва Костов днес?“ 
Нищо не го ядосва истински, разбира се. 
Той си живее в своя розов свят, с убеждението, че не оценен достатъчно. 
Може би дори се пита, защо вече не го наричат „Новият Стамболов“ – с каквато безпомощна хвалба го накичи един слагач в началото на безпардонната му власт.

***
Разбира се, Костов каза и някои верни неща, въпреки заканата си, че няма да говори „политически“. 
Например, че атаките срещу Тръмп са спекулативни; че основателно се надигат вълни срещу безпомощността на днешните политици; че статуквото, в което живеем в България е крайно несправедливо; че референдумът може да доведе до тоталитарна държава, и пр. 
Изрече и една очевидна глупост: че след Плевнелиев не е чул нито един политик да защити евроатлантическата кауза. 
А само часове по-късно Радев бе посрещнат като свой човек, дори интимно, в централата на НАТО. 
Но Костов/Затворената уста продължава да твърди, че Радев е излязъл от шинела на Путин.

***
Русофобският му бяс и досега остава една от големите му тайни - може би след време ще ни каже, че и в този случай са му затворили устата. 
Наистина, наскоро той леко ни доближи до нея - в един разговор с Лора Крумова, може би се е размекнал от предполагаемата й наивност.
И така ни подхвърли няколко трохи за мистериозното си пребиваване в Съветска Русия – в заветния Кременчуг, където е трябвало да извърши съвкупление с комунистическите си блянове.

***
С очевидна наслада Костов твърди, че днешните политици са страхливци. Да, така е, но и той самият също в някои отношения бе порядъчен страхливец – това е едно от популярните обяснения за бързата и несмислена приватизация, която наложи. 
От страх, че няма да се справи, той разпродаваше, вместо да стопанисва. 
А може би прокапа и една завист: че днешните политици са по-рафинирани от него в „градежа.

***
Костов се показа отново като съвършения майстор на Подмяната: сега, най-накрая, подменя самия себе си. 
И под претекст, че е пленник на мълчанието, скрива и дори ампутира важна част от себе си – с надеждата, че Историята ще го запомни като Страдалеца със затворената уста, а не с другото.

***
И пак да си припомним отвратителното му самохвалство: „Едни градихме, други разграждаха“. 
Ако пък е толкова сигурен в това, още приживе да му поставят поне една паметна плоча – като на строител на българското стопанство.
Тя може да се монтира и на входа на комбината „Кремиковци“.

Автор: Кеворк Кеворкян