Според плановете, които Евтим Евтимов си правеше за бъдещето, днес той трябва да е в рая, да е срещнал някоя хубава жена и да пише стихове.

На 8 юни преди две години той се запъти нататък. А на 28 октомври 1933 година след мощен плач, който проглуши Петрич, България се сдоби с още един голям поет. Малко не достигна на почитателя на горчивото вино да закръгли 85. Но и това, които ни остави, ще се рецитира и пее векове. Всъщност в рая поетът няма да се чувства на непознато място. Той доста време е прекарал там, след като твърди, че „когато пиша стихове, сякаш съм в рая”. А стихове Евтим Евтимов реди от 1951 година. Тогава вестник „Пиринско дело” отпечатва първото му стихотворение. Така се започва и спиране няма. Първата му книга е „Будни клепачи”, а след четвъртата вече го викат в София, което не се случва често на един дълбок провинциалист.

Е, тук е моментът да намесим баба Ванга. Защото тя не само е съседка на бъдещия знаменит поет, но и първа, без да е прочела нещо от него, казва, че ще стане голяма работа. Тогавашният програмен шеф на местната радиоуредба дори не разбира за какво става дума. И изведнъж думите на пророчицата се сбъдват. Евтим, бившият скромен начален учител, сяда на стола на завеждащия отдел поезия на издателство „Народна младеж”. И оттам все нагоре. Стига до главен редактор на вестник „Литературен фронт”. Е, там вече прекалява. Отваря дума за нещо, за което върховете бият по пръстите - обгазяването на Русе. Пише статия “Въздух за гласността”, превеждат я издания в цяла Европа.

„Понеже аз си бях главен редактор, пуснах си я сам, на моя отговорност - разказва по-късно. - В редакцията пристигат много писма от Русе, информират, че там умират деца, че уроди се раждат, че чавдарчета и пионерчета отиват на манифестацията, плачейки. Някои от колегите му го поздравяват, други го прегръщат, но в крайна сметка властта си знае своето. Като се прибавят и перестроичните статии, преведени от съветския печат, които той публикува във вестника, уволнението му е не само логично, но и бързо става реалност.

Но Евтим Евтимов няма да се запомни с постовете, които е заемал, дори не с наградите си, които не са малко и са съвсем заслужени и достойни, поколенията ще знаят за него от това, което е написано в страниците, събрани в четиридесетте му книги. И, разбира се, с неговите любови, които някога скандализираха обществото, но оставиха у всички убеждението, че до тези щастливи жени е стоял истински мъж.

Последната жена на Евтим Евтимов бе поетесата Романьола Мирославова. Той се жени за нея на 71 години. Пред „ШОУ” поетът разказва: „Това беше един доста таен брак. Не исках никой да знае. Оженихме се пролетта, май месец. То и Романьола не знаеше. Десет години живеехме заедно. Тя никога не е поставяла този въпрос. Поп Иван ни беше поканил на чашка вино. По едно време му викам: “Отче, можеш ли да ни ожениш, без да разбере никой?!” И той остана изненадан. Романьола говори с жена му. Попадията подскочи: “Чакай, чакай, кой ще женим?” Отец Иван каза, че няма спънки. Ние фактически узаконихме едно положение”.

Романьола не издържа без Евтим и две седмици. Тръгна към отвъдното веднага след него, сигурно защото не вижда смисъл и човек, заради когото да остане повече тук.

На Евтимов му е съдено да открадне големите си любови – но не от родния им дом, а от съпрузите им, пише вестник „ШОУ”, започвайки разказа за най-голямата любов на поета.

Когато се срещат с Петя Йорданова, всеки от тях е чел стихове на другия. Любовта им продължила три десетилетия. Месец след запознанството им поетът написва шедьовъра си „Обич за обич”. Във вестник „Пулс” стихотворението е публикувано за пръв път. Петя също пише стихове за Евтим. Честите телефонни разговори, пътуванията, срещите… разкриват тайната им, което им създава затруднения, притеснения и скандали. По онова време извънбрачните връзки са смятани за морално разложение и неприемливи за обществото. Влюбените са преследвани, заклеймявани, наказвани.

Поетът се развежда, но съветва любимата си да не го прави. Петя запазва семейството си, но навсякъде двамата влюбени са заедно. Тя се стреми да го откъсне от запивките с Георги Джагаров, Стефан Гецов и Георги Свежин. През 1993 г. тя се разболява тежко. Евтим е при нея денем и нощем, с изключение на четвъртък, когато в болницата ходят майка й и мъжът й. На 21 октомври, когато й занася шише с чай по нейна молба, Евтим я намира мъртва. Починала е в 15,15 ч. Разлива чая на гроба й в Кокаляне, където я погребват до баща й. Двамата мъже – Евтим и Пенко, които цял живот са воювали за тази жена, се прегръщат в мъката си на гроба й.

Тъй рече мъдрецът

„Страхливият - ще седне на брега, ще шепне колко много ти е верен, Безсилният - ще плаче от тъга, а Истинският - сам ще те намери...“

„Така жестоко искам да си моя. Дори от обич мога да те мразя.“

„Една жена в легло на друг отива, когато у дома й е студено.“

„Искам обич за обич.“

„Дано не се забравят стари рани, че има закъснели врагове.“

„За вечното са нужни две-три нощи, а за останалото - много дни.“

„Сега за миг не те убиват, а искат да умираш цял живот.“

„И няма за какво да бъда таен - богат аз само с тебе бях. И може би след време ще узная какво богатство пропилях.“

„Куршумът не признава чужда мъка.“

„Старея вече. Времето подсеща да се въздържам повече сега. Задържат ли се спорове горещи, полека да отстъпвам. Без тъга. Полека всичко аз намалявам - и виното, и хляба, и солта. Големи крачки вече да не правя, защото си отива младостта... По дяволите късните съвети, по дяволите мъдростта дори! - Предлагам аз отново на сърцето в пожарите от чувства да гори.“