По време на Студената война поддържахме мощна сила от ядрени оръжия с над 10 000 стратегически ядрени бойни глави, разположени в т. нар. триада: междуконтинентални балистични ракети, балистични ракети на подводници и бомбардировачи, въоръжени с ядрени бомби и крилати ракети с въздушно базиране.

Дори и при консервативни оценки на очакваното износване на тази сила, тя беше с достатъчна мощ, за да унищожи СССР много пъти. Така че това беше оценено като осигурена спирачка за ядрено нападение срещу САЩ. Но поддържането на тази мощна възпираща сила имаше своя собствена мрежа от опасности. Съществуваше продължителна заплаха от избухване на ядрена война поради погрешна преценка, както почти се случи по време на Кубинската ракетна криза, или поради инцидент (имали сме три фалшиви тревоги, за които знам, а не зная колко такива случаи е имало в съветския съюз), предаде агенция ПИК.

Всяка такава ядрена война, независимо как започне, би могла да доведе до края на цивилизацията ни. Но тогава бяхме убедени, че е необходимо да поемем тези рискове поради заплахата от руснаците. Когато Студената война приключи и Съветският съюз се разпадна, на мен ми се струваше, че повече не е необходимо да поемаме тези опасни рискове. Когато бях министър на отбраната направих моя най-висок приоритет намаляването на опасностите, породени от ядрения арсенал на Студената война, особено от "свободните ядрени оръжия" в бившите републики на Съветския съюз.

По време на моя мандат ние демонтирахме около 8000 ядрени оръжия в САЩ и страните от бившия Съветски съюз (включително всички "свободни ядрени оръжия"), подписахме Договора за пълна забрана на ядрените опити и ратифицирахме СТАРТ II. Когато напуснах офиса, мислех, че сме на път да се справим с опасността, предизвиквана от ядрения арсенал на Студената война. Всъщност, известен напредък продължава да бъде правен. Договорът от Москва бе приет по време на администрацията на Буш, както и нов договор СТАРТ през първия мандат на администрацията на Обама, всеки от тях водещ до слабо понижаване на нашите разгърнати ядрени сили. Но от тогава, намаленията са спряха.

Вярвам, че сега сме на ръба на нова ядрена надпревара и че се плъзгаме обратно към манталитета на Студената война. Нещо повече, вярвам, че днес рискът от ядрена катастрофа е по-голям, отколкото по време на Студената война - и все пак нашето общество е в блажено неведение за новите ядрени опасности, пред които е изправено. Това ме вдъхнови да напиша книга, „Моят път по ядрения ръб“, с цел да се образоват хората за тези опасности. В нея разказвам за моите собствени преживявания, които са ме направили все по-разтревожен от нарастващите ядрени опасности.

Описвам работата в специален анализаторски екип по време на Кубинската криза (когато всеки ден мислех, че ще бъде последният ми ден на Земята), а по-късно като заместник-министър на отбраната в администрацията на Картър, когато ме събуди обаждане от Северноамериканското военновъздушно космическо командване (НОРАД) по време на една от фалшивите тревоги (когато си мислех през няколко спиращи сърцето секунди, че сме на път да попаднем под атаката на 200 съветски ракети).

Аз също разказвам подробно за работата ми за намаляване на ядрените опасности по време на мандата ми като министър на отбраната, за размяна на мнения, започната през 2007 г. съвместно с Джордж Шулц, Хенри Кисинджър и Сам Нън, в която ние предупреждавахме обществеността за ядрените опасности след Студената война и предлагахме конкретни мерки за намаляване на тези опасности, и за дълбоката си загриженост във връзка с последните събития, които са надвиснали над нас: все по-голям антагонизъм между САЩ и Русия и изграждането на ново поколение ядрени оръжия.

В Русия вече е в ход програма на обновяване, и тя не пропуска възможност да рекламира какво се прави. Тя също така е използвала този си арсенал да заплашва своите европейски съседи (с ракети „Искандер“) и САЩ (обявявайки, че "Русия е единствената страна в света, която е реалистично в състояние да превърне Съединените щати в радиоактивна пепел"). Макар да вярвам, че тези заплахи са реторика, разбирам, че нашият естествен инстинкт е да се отговори по подобен начин - връщане на заплахите и да играем "следвай лидера" в трупането на оръжие.

Но наистина ли искаме да се откажем от дипломация; Наистина ли искаме да създадем отново ядрения арсенал на Студената война, с неговите големи разходи и още по-големи опасности? Смятам, че е време за дълбоко поемане на въздух и да попитаме какво наистина трябва да се прави по този въпрос, който засяга самото оцеляване на нашата цивилизация. Не трябва да приемаме, че дипломацията не е способна да намали сегашния антагонизъм между САЩ и Русия, повече, отколкото бяхме приели, че е невъзможно да използваме дипломацията с Иран. Имаме много общи интереси с Русия. Дори и когато се конфронтираме с Москва по спорни въпроси, ние трябва да работим заедно по други като предотвратяване на разпространението на ядрено оръжие и ядрения тероризъм.

И макар от много години да настоявам, че трябва да се придвижваме към унищожаване на ядрени оръжия, вярвам, че при сегашните геополитически обстоятелства трябва да продължаваме да поддържаме сериозно възпиране, което ще изисква модернизиране в някаква степен на собствените ни остаряващи сили. Но когато модернизираме, не трябва да отговаряме симетрично на Русия, нито пък просто да възстановим силата, която имахме по време на Студената война. През последните пет или шест години технологиите се промениха извънредно много, както и геополитиката.

Вярвам, че не е необходимо продължаването да се поддържа триадата, която беше създадена по време на Студената война. Аз ще подкрепя рекапитализация на силата на подводниците и изграждането на нов бомбардировач стелт с голям обсег, който, подобно на Б-2, може да се използва както за ядрени, така и за конвенционални сили. Но бих изоставил поетапно междуконтиненталните балистични ракети и крилатите ракети, тъй като те са остарели, вместо да ги заменя. Отпадането на тези две системи ще бъде значително по-евтино, отколкото възстановяването им, и нашите стратегически бомбардировачи все още ще осигуряват еднозначно силно възпиране.

Постепенно премахване на ракетите „Минитмънт“ дава допълнителен принос за намаляване на възможността за случайна ядрена война чрез елиминиране на необходимостта от политика "пуск при опасност". Но по-важна от моя поглед върху структурата на силите е загрижеността, че изглеждам като глас в пустиня.

Това, за което наистина се застъпвам, не е толкова конкретна силова структура, а сериозна национална дискусия по този въпрос, изходът от която има изключително важни последствия за сигурността и финансите - за САЩ и за целия свят. Като се имат предвид свързаните с това огромни разходи, и, още по-важно, изложени на риск абстрактни въпросите на сигурността, ние трябва не просто да се носим по течението към решение за това как ще бъде структурирана нашата бъдеща възпираща сила.

Уилям Пери, министър на отбраната на САЩ (1994-1997 г.) и автор на книгата „Моят път по ядрения ръб“. Анализът е публикуван във в. „Хъфингтън пост“.