Психическият тормоз над учители да се наказва от съда, предлага министърът на образованието проф. Тодор Танев.

Защото всеки втори преподавател у нас е ставал жертва на словесно насилие от страна на родители и ученици, гласи статистиката на Синдиката на българските учители.

От две години Наказателният кодекс предвижда затвор за причиняване на телесна повреда на учител или възпитател по време на служебните му задължения. Не се е чуло обаче да е заведено дело от учител срещу дете или неговите родители, както и да е спечелено. Заради делегираните бюджети училищните директори треперят над присъствието на всеки ученик, защото от бройката им зависят финансите на школото. Затова до наказания за психически тормоз над учителите едва ли ще се стигне. Реалността е жестока, учителите са подложени над изключително насилие по време на учебните занятия, за някои даже е изключително трудно въобще да го проведат, защото децата им се подиграват в училище.

Ще ви представим разказа на една учителка от столично училище, подложена на системно словесно насилие от своите възпитаници.

Името й е Жана ДИНОВА, възпитаничка на Художествената академия, преподавател по изобразително изкуство.

Думите й са статус от Фейсбук, който публикуваме с нейно разрешение.

„Дано! Дано да се случи! Става дума за инкриминацията на психическия тормоз над учителите по време на учебен час. Ще ви разкажа как протича всеки понеделник с ученици от осми и девети клас. Естествено, това не се случва във всички паралелки, но и един да има – държанието на тинейджърите се спуска като лавина и обхваща повечето в класа, защото е по-лесно нищо да не се прави, но да покажеш на „тъпия“ даскал къде му е мястото – това си е геройство!

Днес например една ученичка директно ми каза да не я гледам, защото се дразни. Друга ми заяви, че съм малка, малка като личност, не става дума за възрастово определение. Директно ми казват, че никой не се интересува от изкуство и че съм се натрапила в часа?!

Подигравките и униженията няма да описвам. Достойнството ми, човешкото, не ми позволява да ги кажа. Днес това ми се случи в два класа, и то в класове, които уж традиционно са специално подбрани деца. Няма подкрепа от родители – но дори те си позволяват да те подлагат на публично унижение, висок тон, намесват се в професионалното ми пространство и в тясната ми специалност. Искат ей така…, да разпускали децата им в часовете?! И те разпускат, унижавайки учителя…, забавляват се! Родителите не ги интересувал този предмет. Но той е задължителен и си има програма, учебен план, който съм длъжна да спазя! Негласно съм задължена да пиша добри оценки… и аз задавам елементарни въпроси, от които всеки по-интелигентен човек би се почувствал обидно. Питам ги например какво произведение е Джокондата? И ха сега познайте какво ми отговориха учениците – скулптура! А това е от миналата година и съм го дъвкала, показвала, разказвала, филми съм прожектирала… и още, и още. А те викат, крещят, борят се за оценка…, като че ли това ще ги направи по-умни, по-разбиращи, по-човечни.

Хайде стига с тази спекулация за „правата на децата“, стига и с тези делегирани бюджети, които разрушиха учебния процес, а за творчески такъв дори не си и помислям. Ще се надявам поне да се гласува закон, който да ме предпази от ужаса на униженията и високото кръвно в понеделник, че докато вляза във форма…, вече е дошъл следващият понеделник.

Дали ще доживея до понеделник, в който да се прибера щастлива?!“