Четвъртвековното румънско владичество над Южна Добруджа предизвиква съществени изменения в нейния стопански, демографски, обществено-политически и културно-духовен облик

 В продължение на повече от две десетилетия основната цел на румънската власт е провеждането на жестока асимилаторска и денационализаторска политика спрямо българската диаспора, а не развитието на производствените мощности или подобряване на благосъстоянието на населението в областта. Неуверена в своето господство, тя избягва да извършва каквито и да било инвестиции за подобряване на инфраструктурата или пък за развитие на икономиката. Това пише Радослав Симеонов, главен експерт в дирекция „Социална политика и политика по военно-патриотично възпитание” в Министерството на отбраната. Ето и цялото му проучване: 

Поради добре оформеното национално съзнание на българското население тук, както и поради повишения интерес на България и нейната дипломация към решаването на Добруджанския въпрос румънските управници се чувстват отчуждени, нежелани и несигурни. За да гарантират властта си в Южна Добруджа, те въвеждат в областта многоброен административно-полицейски и военно-жандармерийски апарат.

За да бъде променено етническото статукво, след 1925 г. е налице принудително заселване на многобройни румънски колонисти от старите предели на кралството (предимно ветерани от войните) и куцовласи (назовавани още „арумъни” или „цинцари”) от Гръцка Македония. Само за няколко години техният брой надхвърля 80 хил. души.

Колонистите и куцовласите са използвани като най-силното оръжие на румънския национализъм срещу българското население. Именно от техните среди се формират структурите на крайно дясната националистическа организация „Акциуня ромъняска”. Нейните членове с подкрепата и поощрението на държавата извършват множество провокации, побои, грабежи, малтретиране и убийства над българи.

А за да сломят стопанската мощ на българското население румънските властници прибягват към крути мерки, крайният резултат от които е отнемането на земята му. А в Южна Добруджа тя е основният поминък на населението. Според видния добруджански юрист Иван Пенаков румънската държава чрез различни способи заграбва безпрепятствено над 400 хил. ха земя (или другояче казано – близо 58% от обработваемата земя) от българското добруджанско население, чрез която тя оземлява новозаселените тук колонисти и куцовласи.

Възвръщането на Южна Добруджа към България през септември 1940 г. поставя на сериозно изпитание не само управленските възможности на българските държавници, но и материалните ресурси на страната. Тепърва в областта предстои да бъде наложен българският модел на управление заедно с характерните му държавни и общински структури. За кратко време обществено-политическият и стопанският живот в нея трябва да бъдат синхронизирани с този в останалата част от страната.

Опиянението и възторгът от възвръщането на Южна Добруджа не могат обаче да скрият тъжния факт, че българската държава заварва един силно изостанал в стопанско отношение район в който спешно трябва да бъдат решавани поредица от стопански и социални проблеми. Подготовката за присъединяването на Южна Добруджа започва още в хода на преговорите между България и Румъния в Крайова. На свое заседание от 7 септември 1940 г. Министерският съвет отпуска първоначално сумата от 56 млн. лв. Чрез нея трябва да бъдат посрещнати най-належащите разходи по възстановяването на административния апарат в областта.

Също така е решено новоприсъединената територия да бъде обособена в отделна административна единица, възглавявана от генерал-управител. На 10 септември 1940 г. този пост е възложен на командващия III българска армия и участник в преговорите в Крайова като военен съветник генерал-лейтенант Георги Попов (1887–1953). В неговите ръце са делегирани ръководството и координацията на цялата дейност по възстановяване на обществено-икономическия и културния живот в областта.

Като признание за ролята на някои изявени добруджански дейци трябва да се разглежда назначавеното им за съветници към канцеларията на генерал-управителя. В случая става въпрос за Аспарух Айдемирски (1892–1965) и д-р Иван Пенаков (1883–1971). Отчитайки липсата на подготвени в административно отношение кадри сред местното население, правителството възприема една твърде интересна мярка, която впоследствие ще бъде приложена и на територията на Вардарска Македония след нейното присъединяване към пределите на Царството през април 1941 г.

Според нея в Добруджа се предвижда да бъдат командировани за срок от 45 дни служители от вътрешността на страната (селски и градски кметове, околийски управители, счетоводители, инспектори, писари, стражари, директори на училища, учители и пр.), а ако се наложи, те трябва да останат и за по-дълъг период от време. Заплатите на всички общински служители от вътрешността на страната са повишени с 20% като материална компенсация за трудните условия на работа.

За кмет на Добрич е назначен русенският градоначалник Кирил Старцев, пристигнал в града още на 16 септември 1940 г. заедно с голяма част от своя управленски екип в Русе. За кмет на Силистра е определен ловешкият градоначалник Петър Иванчев, а начело на общинската управа в Тутракан застава доскорошният кмет на Трън – Христо Марков.

Няколко дни след подписването на Крайовския договор на свое поредно заседание Министерският съвет гласува състава на различните комисии и подкомисии, произтичащи по клаузите на договора. На първо място е определена Комисията по приложение на договора начело със Светослав Поменов. Следват такива с точно фиксирани функционални задължения – Комисия по определяне на границата начело с полк. Трифон Трифонов, както и Комисия по приемане и опазване на територията начело с генерал-майор Атанас Жилков.

Но най-продължителна и обемна дейност през следващите месеци ще трябва да развие Комисията по размяна на население В края на септември пък на своя специална сесия Народното събрание гласува допълнителен бюджет от 130 млн. лв. до края на 1940 г., предназначен за устройването на Добруджа.

Междувременно в периода от 21 септември до 1 октомври българските войскови части започват поетапно да заемат четирите основни зони от областта. На 25 септември 1940 г. след тържественото посрещане на войската от населението на Добрич генерал-управителят Георги Попов встъпва в длъжността си, тъй като градът е определен за негово седалище. Пред него стои сложната задача чрез комплекс от мероприятия да рестартира дейността на всички важни институции в областта. С една от първите си заповеди той уточнява, че след 1 октомври южнодобруджанци ще могат да обменят в 20-дневен срок наличните си румънски леи за български левове при разменен курс 45 ст. за лея. Освен това жителите на областта са приканени да декларират пред Българската народна банка всички облигации, застраховки, съкровищни бонове и заеми, издадени от румънски кредитни институции. Започва и процесът по безплатното оформяне на нови документи за самоличност на населението.

Във възвърнатата област са формирани седем околии съгласно тогавашното административно-териториално делене – Добричка, Балчишка, Касъмска (Генералтошевска), Куртбунарска (Тервелска), Силистренска, Тутраканска и Аккадънларска (Дуловска). От 21 октомври 1940 г. седемте околии са придадени към Шуменска област. А след създаването на Русенска област през юли 1941 г. към нея са прехвърлени Тутраканска и Силистренска околия.

Поради слабата реколта и извършените от румънските власти реквизиции на селскостопански продукти българската власт в Добруджа забранява износа на храни и хранителни стоки. Подобна забрана е наложена и за някои други стратегически за стопанството артикули като дървен строителен материал, бензин, петролни продукти, копринени и памучни платове и др. В същото време със специално нареждане на генерал-управителя на населението е разрешено да участва в прибирането на продукцията, засята от изселилите се румънски колонисти. С оглед на безпроблемното и в срок прибиране на реколтата се сформира спомагателен отряд от трудоваци, наброяващ около 7 хил. души. За да не се допуснат прояви на спекула, генерал-управителят забранява свободната покупко-продажба на зърнени култури, като правото на търговия се делегира единствено на оторизираната държавна структура да извършва това – Дирекцията за закупуване и внос на зърнени храни.

Един от най-трудните за решаване въпроси, пред които се изправя новосъздадената администрация в Южна Добруджа, е този за поземлената собственост. Той се усложнява още повече и от предстоящото преселване на близо 70 хил. севернодобруджанци, които ще трябва да бъдат компенсирани със земя според предписанията на Крайовския договор. За целта към края на януари 1941 г. правителството създава специално Комисарство за Южна Добруджа начело с Цанко Каракунев, което трябва да реши проблема с поземлената собственост в областта. След задълбочено проучване и събиране на необходимите данни Комисарството предлага законопроект, който с някои малки изменения е приет от Министерския съвет. По силата на този проект аграрният въпрос в Южна Добруджа получава задоволително уреждане, без обаче да бъде окончателно разрешен. Наличната свободна земя в областта се разпределя между преселниците от Северна Добруджа, местните малоимотни и безимотни домакинства, училища, църкви и читалища, както и държавен резервен фонд. Със закона раздадените земи стават собственост на тези, които ги получават Недоволство възниква само сред ограничен кръг стопани, които вместо със земя са обезщетени с по 1500 лв. на декар.

Полагат се грижи и за уреждане на положението на занаятчиите. До края на 1940 г. Варненската и Русенската търговско-индустриална камара са натоварени със задачата да извършат регистрация на занаятчиите в областта. Така например на територията на Добричка, Балчишка, Генералтошевска и Тервелска околия са регистрирани около 2200 занаятчии. Успоредно с това двете камари организират образователни и професионални курсове за калфи и чираци, както и изпити за издаване на майсторски свидетелства. От есента на 1941 г. се възстановяват като важни стопански средища отменените от румънските власти традиционни панаири в различни населени места на областта.

Друго важно направление в дейността на държавните органи в областта са мероприятията по възстановяване на учебното дело и културния живот. Тези мероприятия са от особена важност, тъй като румънската държава в продължение на две десетилетия методично задушава българското просветно и културно дело. Ако през 1912 г. в областта има 266 държавни български училища, то към началото на 1940 г. остават само 4 частни училища.

Съгласно телеграма на Министерството на народното просвещение учебните занятия в Южна Добруджа могат да стартират от 7 октомври 1940 г. Но училищното дело в областта е изправено пред сериозни проблеми, свързани с недостига на педагогически кадри и липсата на подходяща учебна база и помагала, тъй като при оттеглянето си румънската администрация е отмъкнала почти цялото налично имущество. Затова общините започват спешни ремонти на училищните сгради а в страната спонтанно се разгръща общонационална кампания за подпомагане на добруджанското учебно дело. Към областта започват да се изпращат географски карти, учебници, тетрадки, картини, отоплителни печки.

Общонационалната акция дава своите резултати и затова почти всички училища в Добруджа отварят врати. Към тях се разкриват и безплатни ученически трапезарии. Само на територията на Силистренска околия техният брой е 33 с изхранващи се над 1900 ученици. Откриват се постоянни и сезонни детски градини и забавачници, чрез които се обхваща най-младото поколение добруджанци. В много селища на областта се устройват вечерни курсове за ограмотяване на владеещите румънски език или за напълно неграмотните.

Но най-много усилия на държавния и общинския апарат коства устройването на бежанците от Северна Добруджа. Те са изкупителните жертви на Крайовския договор, които при пристигането в своята Родина се оказват напълно разорени и с променен социален статус. От крупни собственици на ниви, чиято площ се измерва в хектари, сега те се превръщат в клиенти на социалните трапезарии.

Преселването на близо 70 хил. севернодобруджанци се извършва само за около 40 дни в късната есен на 1940 г. За тяхното транспортиране до България властите осигуряват 110 влакови композиции и няколко парахода, като пътуването и превозът на багажите им са изцяло за сметка на държавата. След пристигането им на българска територия тяхното имущество и покъщнина се разтоварват и пренасят до точката на заселване от хиляди мобилизирани военнослужещи и над 370 камиона, осигурени от Военното министерство.

Жилищният фонд, в който трябва да бъдат настанени преселниците, се оказва почти непригоден за употреба. До 10 ноември 1940 г. българската държава успява да поправи и възстанови около 10 хил. къщи. За да подобри положението им, Народното събрание гласува редица облекчения за севернодобруджанските българи – безплатна паша и фураж за добитъка, безплатно здравеопазване и пр.

Първоначално им е позволено да оберат реколтата в изоставените от румънските колонисти ниви. Докато се извърши оземляването им, те получават под наем земи за временно ползване. През април 1941 г. правителството одобрява специална наредба, според която до есента на 1941 г. всички севернодобруджанци трябва да бъдат оземлени. Опитът, който властите натрупват при устройването на севернодобруджанците, е изключително ценен и приложен на практика отново при заселването на таврийските българи в областта през 1943–1944 г.

Въпреки тежките и неблагоприятните военновременни условия приобщаването на Южна Добруджа към единния държавен организъм е извършено за сравнително кратки срокове. В областта е извършена огромна по обем дейност, която позволява нейното успешно и безболезнено интегриране да бъде на практика осъществено до есента на 1941 г. Цялостната дейност на местните и държавните структури има позитивно значение за издигане на националното самочувствие на добруджанци, което е силно накърнено през годините на чуждото господство.